Виктор Левашов
Изчезнал безследно (42)

IV

Нямахме никаква представа къде да търсим Калмиков. Оставаше само едно: да следим Мамаев. Предполагах, че в неговото положение е най-разумно да остане във временния арест на „Петровка“ няколко дни и да стои там, докато обявената от милицията операция „Залавяне“ не даде резултат. Тюрин не се съгласи с мен:

— Той не бива да остава там и час повече от необходимото. Ако го надуши пресата, на репутацията му ще бъде поставен кръст.

Тюрин се оказа прав. В пет часа следобед Мамаев излезе от главния вход на „Петровка“ придружен от някакъв генерал. Те отидоха с милиционерски „Форд“ до ресторант „Арагви“ и яко заседнаха там. Ние с Тюрин седяхме в моя джип „Терано“ и следяхме входа на „Арагви“. Тъмновишневото си волво, което Мамаев добре познаваше, Тюрин остави до нашия офис на „Неглинка“.

Опитвахме се да предвидим накъде ще се отправи Мамаев след ресторанта. Вкъщи — едва ли би се осмелил от предпазливост. Оставаха два варианта: във вилата в Кратово или при любовницата си в Кунцево. Тюрин отхвърли вероятността Мамаев да отиде в офиса си на „Варварка“. Охраната там, разбира се, е надеждна, но ще тръгнат приказки защо шефът не си спи вкъщи, а на дивана в кабинета.

Тюрин имаше всички адреси. За Кратово замина Артиста със задачата да научи от пазача дали Мамаев не е предупредил, че ще пристигне. В Кунцево отиде Боцмана, а Мухата се отправи към Народна банка, където до служебния вход стоеше мерцедесът на Мамаев.

Първи се обади Боцмана. Съседите казали, че Людмила я няма, още вчера заминала на някаква вила. После звънна Артиста: в Кратово не чакат никого. Но най-изненадващо беше обаждането на Мухата: Мамаев дошъл с такси до Народна банка и седнал в мерцедеса си.

— Как така „седнал“?! — ахна Тюрин.

— Спокойно седна — отговори Мухата. — И дори потегли. Следвам го.

Тюрин изскочи от джипа и нахълта в ресторанта. След пет минути се върна и ми подаде мобилния си телефон:

— Набери Боцмана!

— Къде си? — попита той, когато Боцмана отговори. — Обръщай, излез на околовръстното и пердаши по Дмитровското шосе към Истра. Запомняй…

Тюрин продиктува на кой километър да завие и къде да чака.

— Не може да мине по друг път, няма друг път. Ще бъде с черен „Мецедес-600“. А може и с всякаква друга кола.

Като завърши инструктажа, ми обясни:

— Измъкнал се е през кухнята. Ама че лисица! На Истра турците му построиха къща. Точно там е решил да се скрие. За къщата не знае никой.

— Но вие знаете — забелязах аз.

— Лош началник на службата за сигурност щях да бъда, ако не го знаех.

— Калмиков дали може да я знае?

Тюрин се замисли.

— В тетрадката със схемите Истра я нямаше. Но тъкмо по времето, когато го следеше Калмиков, Мамаев купи парцела там. Ходи няколко пъти с шефа на фирмата и архитекта. Може и да не знае. Но може и да знае! Нямаме никакъв избор. Ако Мамаев отиде там, ще се появи и Калмиков. Не изключвам, че го следи и в момента. Също като нас. Командвай своите: всички натам. Ще се опитаме да го прехванем.

Имах доста големи съмнения, че ще успеем да прехванем Калмиков. Тюрин също. Но наистина нямахме избор.

— Ако не го прехванем, значи не ни е било писано — резюмира той.

 

 

Боцмана стигна до Истра най-бързо от всички ни. Мухата заседна на милиционерския пост на изхода от Москва и изтърва мерцедеса на Мамаев. Докато аз с тераното и Тюрин с волвото се влачехме към Дмитровка през вечерните задръствания, Артиста вече беше на половината път към селището.

Боцмана докладва:

— Виждам мерцедеса. Следвам го.

След четвърт час пак се обади:

— Той остави мерцедеса до пощата, тръгна пеша.

— Следи го до мястото — наредих аз.

След час всички стигнахме до къщата на Мамаев и заехме позиции по периметъра. Тюрин остана във волвото си на завоя към селището, за да ни предупреди, ако се появи кола с Калмиков. В двора нямаше никакво движение. Прозорецът на втория етаж бе слабо осветен. Понякога на стъклото падаха сенки: мъжка и женска. После светлината угасна.

Около полунощ в двора заръмжа двигател на кола. В нея седна някаква жена, успях да я зърна, когато лампичката в купето светна. Вратите се отвориха и колата зави към центъра на селото.

— Бяла лада шестица — предадох на Тюрин. — Двама: шофьорът и жена.

След двадесет минути мобилният ми телефон изписука.

— Нищо не разбирам — съобщи Тюрин. — В колата е Люска. Каза, че отива в Москва.

— Какво неясно има?

— Не знае защо отива в Москва.

— Как така не знае.

— Ами така. Тя спяла, после изведнъж се събудила. И разбрала, че трябва да отиде в Москва. Облякла се, излязла и седнала в колата.

— А Мамаев?

— Спи.

— Сам ли е останал?

— Не, там е и пазачът.

— Какъв пазач?

— Тя казва: таджик. Работел с турците. Висок, слаб… Мамка му! — каза Тюрин. — Ами че това е… Моите действия?

— Остани на място, ще ти се обадя.

Набрах мобилния телефон на Док.

— Къде си?

— У дома — отвърна той.

— У дома — вкъщи, или у дома — в болницата?

— В болницата. Дежуря.

— Слушай внимателно. Предай дежурството на някого. А ти сядай в колата и пердаши със страшна сила в Москва. Знаеш ли адреса на Галина Сомова?

— Знам го.

— Вземи я, вземи Игнат и ги докарай на Истра. На изхода от Москва веднага след поста на Дмитровка ще видиш отдясно тъмновишнево „Волво 940“. В него ще чака Тюрин. По-нататък ще караш след него.

— Ще стигна в Москва не по-рано от два през нощта. Те ще спят. Удобно ли е? — усъмни се Док.

— Удобно е.

— Той ли?

— Да — казах. — Тук е. Побързай.

— Тръгвам.

Обадих се пак на Тюрин и му казах къде трябва да чака Док.

— Тъмносин мерцедес сто двадесет и четвърти модел. Доктор Перегудов. С него ще бъдат Галина Сомова и синът й.

— Разбрах те — отговори Тюрин. — Щом ги посрещна, веднага ще се обадя.

Погледнах часовника си. Нула и тридесет.

На Мамаев му оставаше да живее осем часа.

 

 

В два и тридесет Док съобщи:

— В Соколники съм. Вкъщи ги няма. При дъщеричката стои една съседка. Каза, че са в „Склиф“. Отивам там.

На Мамаев му останаха шест часа.

После четири.

 

 

Започва да се разсъмва. От водохранилището плъзна мъгла. Боровете потънаха в нея като във вата. В мъглата светеше подобно на златна свещичка брезата пред къщата на Мамаев.

Събудиха се и зачирикаха, запяха различни песни горските птички. Враните стояха накокошинени по клоните на боровете и грачеха. Една се дереше някак особено пронизващо и противно.

Мухата послуша и учудено каза:

— Чувате ли какво крещи?

— Какво? — попита Боцмана.

— Крещи: „Курва! Курва!“

— Я си го начукай! — посъветва го Артиста. — Имаш перверзен слух.

— Не, послушайте, чуйте я! — настояваше Мухата. Послушахме.

— Наистина — озадачено се съгласи Боцмана.

И както става, когато човек различи в мастилено петно някаква рисунка и после само това вижда, така и ние не чувахме повече нищо друго в пронизващите крясъци на тази врана.

 

 

Док не се обаждаше. На моите позвънявания отговаряше приятен женски глас:

— Телефонът на абоната временно е изключен. Тюрин стоеше до поста на Дмитровка и се обаждаше на всеки половин час. Аз му отговарях като информацията на летището:

— Чакайте.

Док се обади чак в пет и петдесет сутринта.

— Тръгваме — каза той.

— Защо не се обаждаше?

— Не можех.

— Защо си изключи джиесема?

— Там, където бях, не използват мобилни телефони.

— Къде си бил?

— В коридора на реанимацията.

— О, Господи! — казах аз. — Сомов ли?

— Да. Галя и Игнат са с мен.

— Двеста.

— Да.

„Товар двеста“!

Има ли вече някой в Русия, който да не знае какво значи това?

 

 

— Мога ли да им разкажа всичко? — попита Док.

— Да.

На Мамаев му оставаха два часа живот.

 

 

В шест и четиридесет се обади Тюрин:

— Посрещнах ги. Идваме.

На Мамаев му оставаше час и двадесет минути. Час. Четиридесет минути.

Набрах джиесема на Тюрин:

— Къде сте?

— Отминахме Шереметиевка.

Няма да успеят.

 

 

— Да вървим — казах на Артиста, Мухата и Боцмана.

Влязохме в къщата.