Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пропавшие без вести, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Виктор Левашов. Безследно изчезнал

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2005

ISBN: 954-729-210-2

История

  1. — Добавяне

Десета глава
Ход в играта

I

Точно в дванадесет часа до офиса на „МХ плюс“ спряха черен „Мерцедес 600“ и тъмновишнево „Волво 940“. От ниския прозорец на полумазето, на равнището на тротоара, виждахме само краката на пристигналите. Краката бяха четири. Два къси в черен панталон и два други, дълги, в тъмносиньо ситно кадифе. Всички крака бяха в черни кожени обувки, което издаваше, че собствениците им не тъпчат често по прашния московски асфалт.

На вратата се звънна. Боцмана прибра снимките от масата в приемната и като домакин отиде да отвори. Влезе Мамаев, а заедно с него и мъжът, когото бяхме видели на много от снимките. Точно той беше със стилния кадифен костюм: едър, петдесетгодишен господин с високомерно и сякаш леко сънливо лице. Началникът на службата за сигурност на „Интертръст“, бившето ченге от „Петровка“, подполковникът от милицията Тюрин.

 

 

Планът, предложен от Буров, не ми харесваше особено. Той беше остроумен и се базираше на тънко познаване на психологията. Наистина да дадеш на човека надежда, а после да му я отнемеш, е силен метод да пречупиш конкурента. Но такъв план е добър само на теория. Когато става дума за живи хора, остроумието му намирисва на дяволщина. Не бива да се играят такива игри с живи хора.

И преди не изпитвах никаква симпатия към Мамаев. А сега, когато практически напълно, без да броим някои незначителни детайли, се изясни ролята му в интригата, започната от самия него, той не предизвикваше у мен и най-малко съчувствие.

Лично аз нямах нищо против, че Буров ще накара Мамаев да си плати сметката с лихвите. Но методът за постигане на тази цел предизвикваше у мен доста големи съмнения. И колкото повече го обмислях, толкова по-малко ми харесваше. Не бива да се лишава човекът от шанс.

Мамаев имаше право на шанс. Не повече от всеки друг човек. Но не и по-малко. Аз реших да му дам този шанс.

С тази идея за мача започнах играта: поканих Мамаев в кабинета, предложих му да седне на креслото зад черното бюро и сложих пред него папката с протоколите на военния съд, осъдил на смърт Калмиков.

 

 

На Мамаев му трябваха десет минути, за да се запознае с делото. Той извади от куфарчето си някаква стара ученическа тетрадка, запълнена с дребни, гъсто изписани редове, и сравняваше тук-там написаното с протоколите на съда. После още веднъж внимателно прочете присъдата и затвори папката. Това беше правилно предсказаният от Буров момент на зараждане на надеждата. Но по мрачното лице на Мамаев не се мярна дори следа от удовлетворение. Напротив, той още повече помрачил, вдигна към началника на службата си за сигурност тежък, ненавистен поглед и тихо попита:

— Какво е това?

Тюрин мълчаливо сви рамене.

— Какво е това? — пак така тихо, вбесено попита Мамаев.

— Протоколите от процеса — отговори началникът на службата за сигурност.

И този прост отговор на простия въпрос предизвика неочакван и силен ефект.

— Протоколите от процеса? Какъв процес? Какъвто не е имало? Какъвто не е имало и не би могло да има? Какъв, питам те, процес?!

Малкият кабинет на фирма „МХ плюс“ се запълни с тежка предгръмотевична оловна тишина. Още миг, и мълнията ще тресне по бюрото, от тежкия гръм ще потрепери Москва, старата сграда на „Неглинка“ ще рухне в куп развалини и новината за новия терористичен акт ще ужаси цивилизования свят: ама какво става в тази загадъчна, непредсказуема, кошмарна Русия?

В загадъчната, непредсказуема, кошмарна Русия течеше загадъчният, непредсказуем, леко кошмарен, но, общо взето, съвсем обикновен руски живот. Двама солидни господина, единият от които тежко се бе разположил в креслото, а другият бе седнал на стол отстрани, поддържаха напрегната пауза, а двама други, аз и Артиста, като зрители в камерен театър наблюдавахме от диванчето как ще завърши тяхното мълчаливо противоборство. Мухата и Боцмана не бяха ощастливени с билети за спектакъла заради малката вместимост на залата. Мамаев беше недоволен и от присъствието на Артиста, но той заяви твърдо, че не може да остави другаря си без морална подкрепа. И тъй като бяхме на наша територия и правилата тук определяхме ние, се наложи Мамаев да се примири.

Тюрин вероятно разбра, че не си струва да чака гръмотевиците и мълниите, и използва похват, който съвременните политолози назовават трансфер на кризата, а едно време са го наричали „от болната глава на здравата“.

— Господин Пастухов, направете си труда да обясните как се озоваха у вас тези бумаги! — със застрашителен вид поиска той.

— Дали да не започнем от другия край? — предложих аз — Документите истински ли са?

— Ако се съди по всичко — да.

— Това не е отговор.

— Да, истински са! — изръмжа Тюрин. — Но толкова по-зле за вас!

— Млъкни! — заповяда Мамаев. — Ще си отвориш устата, когато те питат! А сега млъкни! Разбра ли? Млъкни!

— Ах, колко недемократично! — укори го Артиста. — Дайте на човека да се изкаже.

— На какъв човек? — вбесено попита Мамаев. — На този човек? Този човек вече се изказа!

Не разбирах от какво е предизвикан такъв взрив на емоции. Артиста също не разбираше. Неволно се оказахме в положението на зрители, които са включили телевизора в средата на филма и само по реакциите на героите се досещат, че в предишния епизод е станало нещо. Но лично аз нямах никакво желание да вниквам във взаимоотношенията на Мамаев и неговия началник на службата за сигурност. Затова казах:

— Тогава ние ви слушаме.

— Купувам документите.

— Нищо не купуваш! — развика се Тюрин и се обърна към мен: — Ти какво правиш, а? Знаеш ли къде отиваш? В пандиза отиваш! Тези документи са строго секретни, трябва да се съхраняват в архива на Военната колегия на Върховния съд! Кражбата на официални документи, извършена от корист или лична заинтересованост — това е член! Член триста двадесет и пети от Наказателния кодекс! Ясно? Преди даваха за това до пет години!

— А сега? — полюбопитства Артиста.

— Глоба до петстотин минимални заплати.

— Ох, че страшно! Това са цели хиляда и петстотин долара! Кошмар!

— Или до една година лишаване от свобода — зловещо добави Тюрин.

— Пастух, дръж се! — ободри ме Артиста. — Няма да те оставим. Ще ти носим колети. А когато вече не издържаш, ще ти пратим пила в щафета шпек от Черкизовския месокомбинат. С пилата ще изпилиш решетката, а с шпека ще пребиеш охраната.

— Може ли да помоля всички да помълчат? — вежливо се поинтересува Мамаев.

— Да! — подкрепи го Тюрин. — Цирк, разбираш ли, си правят!

— Купувам документите — повтори Мамаев. — Парите ще бъдат преведени веднага. Къде?

Той извади мобилния си телефон и се подготви да набере номера.

— Не бързайте — спрях го. — С помощта на тези документи вие смятате да обявите Калмиков за федерално издирване. Правилно ли съм разбрал?

— Това не ви засяга! Вие сте продавач. Аз съм купувач. Аз имам пари, вие стока. Какво ще правя с нея, си е моя работа!

— Смятате да вкарате Калмиков в затвора до края на живота му и по такъв начин да отстраните проблема. Искам да ви убедя, че това не е най-добрият изход.

— Точно така! — одобри Тюрин. — Съвсем не е най-добрият, Петрович! Говно е това, а не изход!

— Млъкни! — кресна Мамаев. — Защо да не е най-добрият, господин Пастухов?

— Не е хуманен.

— Не е хуманен. Ясно. И това ли е всичко?

— Малко ли ви се струва?

— Е, защо? Много силен аргумент. Но не в делови разговор.

— Тези документи няма да ви донесат никаква полза. Това въобще не е изход. Това е задънена улица.

— А какъв е изходът?

— Да разрешите мирно ситуацията. Да се споразумеете.

— С кого?

— Вие знаете с кого.

— Аз какво ти казвах? — енергично се намеси в нашия диалог Тюрин. — Какво твърдях? Споразумей се, Петрович! Пастухов ти дава добър съвет.

Мамаев внимателно ме изгледа.

— Струва ми се, че вие наистина го искате.

— Абсолютно вярно — потвърдих. — Наистина искам точно това.

— Защо?

— Това са си наши работи.

— Не си представяте каква е цената на въпроса.

— Защо да не си представям? Много добре си го представям. Вашият живот.

— Моят живот? — презрително, с неочаквана злоба повтори Мамаев. — Моят живот! По-добре помислете за своя живот! А за себе си ще се погрижа сам! Стига сме дрънкали. Продавате ли документите или не?

Изглежда, моята миротворческа мисия се беше провалила. Мамаев напираше като танк. И не виждах никаква възможност да го спра.

— Вие все пак искате да ги купите?

— Да, по дяволите, искам!

— Не го прави, Петрович, ще съжаляваш! — мрачно го предупреди Тюрин. — Жестоко ще съжаляваш!

— Ти! Заплашваш ли?! — подскочи Мамаев. — Ти ме заплашваш?!

— А какво ми остава? Думите не стигат до теб. Да, мамка му, заплашвам те!

— Колко приятно е да видиш такава преданост на сътрудника към неговия шеф — изкоментира Артиста. — Господин Тюрин, позволете да стисна честната ви ръка!

Той се надигна от диванчето, тържествено стисна ръката на недоумяващия началник на службата за сигурност, нещо му каза на ухото и широко се усмихна на Мамаев:

— Поздравявам ви, умеете да си подбирате кадрите!

— Мога ли да продължа? — попита Мамаев.

— Абе прави каквото искаш! — махна с ръка Тюрин.

— Благодаря. Попитах ви, господин Пастухов, къде да преведа парите?

— Взехте ли решение?

— Взех! Ще получите своите двадесет хиляди долара!

Тюрин беше прав, думите не достигаха до него. Той беше устремен към целта, виждаше я в това да получи документите и с тяхна помощ да реши своя проблем по най-простия, както му се струваше, начин. Набутваше се в поставения от Буров капан с тъпата упоритост на нощна пеперуда, летяща към гибелната за нея светлина.

Аргументите не му действаха. Може би ще му подейства нахалството?

— Двадесет хиляди беше преди три дни — заявих аз.

— Колко е днес?

— Шестдесет.

— Шестдесет хиляди долара?

— Да, господин Мамаев, шестдесет хиляди долара.

Тюрин се разсмя.

— Плащай, Петрович, бързо плащай! Че ей сега ще станат сто!

— Бързо се учите, господин Пастухов — отбеляза Мамаев, като хвърли леден поглед към Тюрин.

— Имам добри учители.

— Мислите, че сте ме хванали за гушата? Че сте ме наврели в ъгъла?

— Ние? Вас? Господин Мамаев, изобщо не сме искали да си имаме работа с вас, нито пък ще искаме. Вие сам се навирате в ъгъла. И го правите с упоритост, достойна за по-добра употреба. Аз не ви натрапвам тези документи. Казах и съм готов да го повторя: те няма да ви помогнат.

— Позволете аз да реша това!

Предадох се.

— Е, вие си знаете. Тогава преведете десет хиляди по сметка на фирма „МХ плюс“. Това е нашият хонорар. А петдесет хиляди — в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов. За това все нещо ще ви се опрости. Но аз ви предупредих: правите грешка.

— Благодаря за предупреждението — измърмори Мамаев.

Той се свърза по мобилния си телефон със своя офис и заповяда веднага да преведат парите.

 

 

Парите в сметката на „МХ плюс“ постъпиха след шест минути. Аз звъннах на Док и го помолих да провери сметката на центъра и веднага да ми се обади. Той се обади. В гласа му имаше щастливо изумление:

— Какво става, Серьога? Изсипаха се петдесет хиляди от компанията „Интертръст“! Петдесет хиляди! Не вярвам на очите си! Нашите баровци да не са се сетили за спасението на душите си?

— Засега не на душите — охладих възторга му. — Засега само за спасяването на живота си.

— Вече мога ли да взема документите? — попита Мамаев.

— Те са ваши. А това може да смятате за подарък от нас — казах аз и му подадох залепен плик. — Не го отваряйте. После ще го прочетете, на спокойствие. И не бързайте веднага в милицията, за да обявите федерално издирване на Калмиков.

— Получихте ли си парите? Почивайте си тогава! — отсече Мамаев. — Аз купих документите. И мога да правя с тях каквото си искам!

След тази реплика двамата главни герои в спектакъла напуснаха сцената, оставяйки зрителите да размишляват какво всъщност са наблюдавали.

 

 

Мамаев изпълни ролята си точно по сценария. В нея нямаше никакви изненадващи обрати. Обаче не разбрах ролята на Тюрин. Той знаеше какво има в старата папка. Знаеше как смята да използва документите Мамаев. И с всички сили се опитваше да му попречи да го направи. Чак до заплахи. И щеше да отиде и по-нататък, ако Артиста по някакъв начин не го бе извадил от играта.

— Що за плик му даде? — попита Артиста.

— Ще ти покажа — обещах. — Но първо ми обясни с какво неутрализира Тюрин. Какво му прошепна на ушенцето?

— Зададох му кратък и съвсем прост въпрос. Но преди това имам въпрос към теб. Още ли си сигурен, че седемдесетте хиляди гущера за апартамента на жената на Калмиков са били ход на Буров?

— Абсолютно. Преди имах съмнения, но вече не.

— Ето какво попитах Тюрин: „От колко време работите за Буров?“

Артиста се наслади на произведения ефект, после обясни:

— Нинон Забелина е била в пощенския клон в Перово с Тюрин. Разбра ли? Той е изпратил парите за апартамента на жената на Калмиков!

 

 

В кабинета нахлуха Мухата и Боцмана, изгарящи от любопитство.

— Как завършиха преговорите? — попита от прага Боцмана.

— Абе ти откъде въртиш филма? — запротестира Мухата. — Представям си как четеш книгите. От края! Пастух, не се връзвай на ниския му вкус. Започни от началото и не бързай.

— Мангизите са хубаво нещо — заключи Боцмана, след като изслуша моя отчет. — Обаче нещо не загрявам. Ами ако Мамаев отиде с тия бумаги при ченгетата? Те са си истински. На тях не е написано, че са прикритие.

И тогава аз извадих онова, което Буров нарече коз в ръкава ми. Този документ ми предаде преди три дни заедно със старата папка генерал–лейтенант Лазарев. Ксерокопие от него имаше в запечатания плик, който връчих на Мамаев. Вече не се съмнявах, че амнистията е хванала Калмиков именно благодарение на този документ, а не заради медала „За храброст“ и бойните ордени „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Защото думите на Буров, че той никога не се заема с решаването на проблема, без да владее абсолютно цялата информация, трябваше да се разбират буквално.

Това беше указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 януари 1989 година. В десния горен ъгъл имаше печат: „Не подлежи на публикуване“. Указът беше подписан от Председателя на Президиума М. С. Горбачов. В него пишеше:

„За героизъм, проявен при изпълнението на специална задача на правителството, на Константин Игнатиевич Калмиков се присъжда званието Герой на Съветския съюз (посмъртно).“