Виктор Левашов
Изчезнал безследно (2)

I

В средата на ноември 1998 година, скоро след августовската финансова криза, разтърсила руската икономика, в Таганския районен съд на град Москва започна процесът срещу гражданина на Руската федерация Константин Игнатиев Калмиков, обвинен по член 222, алинея първа, и членове 30–105, алинея втора, точка „3“ от НК на РФ.

Първата алинея на член 222 предвиждаше наказателна отговорност за незаконно придобиване, предаване, продажба, съхранение, пренасяне или носене на огнестрелно оръжие, боеприпаси, взривни вещества или взривни устройства и водеше до присъда лишаване от свобода до три години.

Член 30 „Подготовка за престъпление или опит за престъпление“ и точка „3“ от алинея втора на член 105 от НК на РФ заплашваха обвиняемия с далеч по-строги наказания. Защото престъплението, в чиято подготовка обвиняваха Калмиков, беше убийство „от користни подбуди или наемно убийство“.

Първият тласък на събитията, довели до арестуването на Калмиков, а после и до образуването на наказателно дело срещу него, било обаждането на 20 май 1998 година около десет часа вечерта на телефон „02“. Обаждал се някакъв мъж. С прекъсващ от вълнение глас той съобщил, че преди половин час на прозореца на шестия етаж в една от старите сгради на улица „Малие каменшчики“ е видял висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце. Мъжът съобщил номера на сградата, но отказал да се назове. На въпроса по какъв начин е успял да види някого в прозорец на шестия етаж, обадилият се нарекъл оператора козел, напсувал го и затворил слушалката.

В дежурната отначало решили, че е някой алкохолик, изпаднал в делириум, но за всеки случай проверили номера. Обаждането било не от домашен телефон, а от будката на телефонен автомат на ъгъла на улица „Болшие каменшчики“ и Таганския площад. Нарядът на патрулната кола разпитал продавачката от будката за цигари до телефонните кабини. Тя дала показания, че е видяла обадилия се.

Това бил мъж на около четиридесет години в скъпо черно кашмирено палто, дребен, хилав, трезвен. Продавачката му обърнала внимание, защото само единият от трите автомата работел, мъжът безуспешно се опитвал да се обади и изразявал недоволство. От третата кабина все пак успял да се обади, после си купил кутия френски цигари „Житан“ и си заминал с красива вносна кола, черна на цвят.

Кашмирено палто, цигари „Житан“, вносна кола, трезвен. Патрулът предал съобщението в районното управление на милицията.

Там го взели на сериозно, защото срещу старата сграда на „Малие каменшчики“, посочена от телефонния аноним, на улица „Болшие каменшчики“ се намирал четиринадесететажен блок, в който при съветската власт живеели големи партийно-стопански ръководители, а сега се заселвали сериозни бизнесмени. В блока живеели двама депутати от Държавната дума и трима членове на московското правителство. А след неотдавнашното покушение срещу един от московските вицепремиери и скандала, който вдигнал на ръководството на ГУ на МВР кметът Лужков, дори мисълта, че нещо подобно може да се повтори, предизвиквала уртикария на московските милиционерски шефове.

От проведените оперативно-издирвателни мероприятия (а казано по-просто — от кварталния инспектор, на когото заповядали да провери сигнала) било установено, че в стаята на една от общинските квартири на шестия етаж в старата, строена още преди революцията сграда, чийто номер бил съобщен от обадилия се, живее Константин Игнатиевич Калмиков, роден 1956 година, преди военнослужещ, а сега временно безработен. Кварталният изясни, че Калмиков е наел стаята преди три месеца от една бабичка, която се преместила да живее при дъщеря си.

Съседите в квартирата, разпитани от кварталния, характеризираха Калмиков положително: необщителен, но не пие, не пуши, никого не води при себе си, не безобразничи. Понякога не излиза от къщи по няколко дни, друг път изчезва по цяла нощ, излиза с ладата си (ВАЗ-2106, тъмнобежова, произведена 1990) и се връща чак сутринта.

Кварталният също така установи, че прозорецът на неговата стая е на северната фасада, отдолу има малка градинка, а през улицата — блок от жълти тухли с балкони, същият, в който живееха старите и новите господари на живота. Разстоянието между сградите беше не повече от триста метра.

След като събра предварителната информация, кварталният се срещна лично с Калмиков под предлог, че проверява адресната регистрация. Обстановката в стаята говореше за човек съвсем равнодушен към удобствата. Мебелите бяха стари, събрани от тук от там, каквито не ти е жал и да изхвърлиш. На прозорците нямаше щори, само стари тюлени пердета, а и те бяха дръпнати. Това веднага заинтересува кварталния, тъй като косвено потвърждаваше съобщението на телефонния аноним, че е видял в прозореца висок слаб мъж. Във всеки случай би могъл да го види. И този мъж напълно би могъл да бъде Калмиков, тъй като той беше с ръст над средния и слабо телосложение.

Самият Калмиков направи на кварталния впечатление на необщителен, но съвсем уравновесен човек. Документите му бяха в пълен ред. На всички въпроси даваше немногословни, но изчерпателни отговори. Служил е в армията, бил майор, воювал в Афганистан, уволнен след раняване. Раната получил не в Афганистан, а много по-късно, по време на учение. Няма семейство, бил е женен, отдавна. Досега е живял във военна болница край Москва. Там първо се лекувал, а след изписването работил като санитар в рехабилитационния център при болницата. Наел тази стая, защото му обещали работа в Москва, във фирма, но засега не се урежда, няма свободно място.

Кварталният не разбра веднага какво му се струва необичайно в бедното, но, общо взето, нормално ергенско жилище. После се усети: в стаята нямаше телевизор. Тогава какво прави домакинът вечер? Чете? Но книги нямаше. Дори вестници нямаше.

Кварталният не взе да разпитва за това, а помоли Калмиков за чаша вода и когато той отиде в кухнята, надзърна в стария гардероб, заемащ цялата външна стена на стаята. И там видя това, което изобщо не му се искаше да види, защото Калмиков му хареса и дори предизвика съчувствие у него заради неподредения си живот. Четиридесет и две години, а нито къща, нито деца. Но кварталният не можеше да затвори вратичката и да забрави видяното. Защото в гардероба имаше триножник с монтирана стерео тръба. В съчетание с изгледа от прозореца към елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ и входовете, пред които паркираха скъпи коли, това говореше много. Това говореше, че на телефонния аноним може би не му се е привидял силуетът на високия, слаб мъж със снайперска винтовка в ярко осветения прозорец.

Кварталният изложи своите наблюдения в рапорт. Без много да му мисли, следователят от районната прокуратура написа заповед за обиск, отсъждайки, че в нашето неспокойно време е по-добре да се презастраховаш. Ако обискът не даде резултат — какво пък, ще се извинят. Нищо страшно.

Обискът даде резултати. В самоделния антресол над гардероба, където имаше струпани кутии със стари обувки и разни парцали, оперативниците откриха на дъното на една от кутиите овързан с канап пакет от амбалажна хартия. В пакета имаше пластмасово куфарче с размери 37 на 27 сантиметра и дебелина 4,5 сантиметра. В специални вдлъбнатини вътре бяха положени цев със заглушител, магазинната част и прикладът на безшумната автоматична снайперска винтовка ВСС „Винторез“ с пълен магазин от десет патрона. В същото куфарче бяха оптичният прицел ПСО-1 и нощният прицел НСПУМ-3.

Арестуваха Калмиков и го откараха в следствения арест „Лефортово“. След половин година следствието беше приключено и делото внесено в съда. Да председателства процеса бе възложено на заслужилия юрист на РФ, заместник-председателя на Таганския районен съд Алексей Николаевич Сорокин.