Виктор Левашов
Изчезнал безследно (37)

II

Работното време в компанията „Интертръст“ завършваше в шест вечерта. Към седем сградата на „Варварка“ опустяваше, застъпваше на смяна нощната охрана, в приемната оставаше само дежурният. Мамаев искаше да се разправи с Тюрин още на другата сутрин, но не отговаряше нито домашният му телефон, нито мобилният, успяха да се свържат с него чак през втората половина на деня. На предадената му заповед на шефа спешно да се яви в офиса Тюрин отговори, че се намира далеч извън града, ще пристигне привечер. Наложи се да го чака.

Тежко, мрачно седеше Мамаев в черното кожено кресло зад бюрото, осветено от настолната лампа, и гледаше как премигва двоеточието на циферблата на електронния часовник. Премигва. Пулсира. Като кръвта в слепоочията. Устата му беше пресъхнала от безкрайното количество изпушени цигари. В очите му сякаш бяха наръсили пясък, смъдяха го от тежката безсънна нощ.

Предишната нощ Мамаев дълго не можа да заспи. Накара Зинаида да му застели дивана в кабинета. Въртеше се, ставаше, пак лягаше. Сънят не идваше. Не можеше да затвори очи.

Предателството на Тюрин му подейства съкрушително. Нетърпимо болезнено, както всяко предателство на близък човек, то се стовари върху него и за известно време го лиши от воля и желание за съпротива. Той лежеше на дивана, гледаше в тъмнината и мъчително се опитваше да разбере какво се случи, защо?

Нямаше никаква грешка в неговата игра с Буров. Той я започна правилно, нямаше друг изход. Проведе я правилно, грамотно. Имаше дребни гафове, но те са неизбежни във всяка работа. Ако се наложеше пак да започне тази игра от началото, той щеше да направи същите ходове. Защото те бяха правилни, логически проверени ходове. Силни, печеливши.

Обяснението можеше да бъде само едно. Това не беше същата игра. Беше играл на шашки с шахматни фигури. А това не бяха шашки. Шахмат беше. Изведнъж се оказа шахмат!

Как стана така, че в играта му се озова в ролята на статист Калмиков?

Професионален диверсант. Осъден на разстрел. Герой на Съветския съюз. Награден посмъртно. Четири трупа в Мурманск. На двамата професионално пречупени шиите, двамата с инфаркт. Ръката на съдията изсъхна. На адвоката му се парализира езикът. Пет трупа в Соколники. Единият изгорял в джипа, тримата с пречупени вратове, Гърка с инфаркт.

Каква е тая дяволщина? Как стана така, че от десетките съвсем приемливи кандидатури той избра него? Какъв дявол му го пробута?

В кабинета надникна Зинаида, попита не му ли трябва нещо.

— Донеси пухения юрган — помоли Мамаев. — Студено ми е.

Онзи ветрец го смразяваше, вледеняваше го. Краката, тялото, приближаваше се към сърцето. Сякаш на вилата в зимна нощ незабелязано се е отворила външната врата.

Вратата на космоса се отвори. На бездната.

Зинаида донесе пухения юрган, взе да разказва как въдворила ред в семейството на по-голямата дъщеря, но разбра, че Мамаев не я слуша. Свикнала, че мъжът й никога не боледува, тя попита учудено:

— Да не си се простудил?

— Не — измърмори той. — Умрял съм.

Зинаида излезе силно разтревожена. След известно време дойде Николай, приседна мълчаливо в тъмното на края на дивана. Седеше и мълчеше. Но не издържа и го укори:

— Казвах ти: не може да се вярва на ченгето. Гнило е. Ченгетата са си боклуци. Как ще се разправяш с него, намисли ли?

Мамаев не отговори.

— Ако има нещо, свирни. Аз за теб, Петрович, ще изтръгна на всекиго гръцмуля. Така да знаеш. Аз няма да те предам.

Поседя още малко. Реши, че Мамаев е заспал, и предпазливо излезе.

Мамаев не спеше. В него продължаваше същата мъчителна вътрешна работа. Отново и отново превърташе в съзнанието си ситуацията, както шахматист анализира партия, отложена в трудна позиция, опитвайки се да разбере къде е направил първата грешка, от която е започнало всичко.

Чак преди зазоряване той разбра кой е главният му гаф. Онзи, от който започна всичко. Той се беше надявал, че за шестте години, които Калмиков трябваше да прекара в лагер със строг режим, проблемът ще се реши от само себе си. Мамаев имаше възможност да го реши още тогава, веднага: сбиване, в което да убият Калмиков, или той да убие някого, нещастен случай в работилниците. Но не го реши. Надяваше се на „ако“. Точно това беше нарушение на главното правило на живота, който всъщност винаги си е лагер: или ти, или теб. Проявил си слабост — плащай.

Той прояви слабост. Но повече няма да го направи. Никога!

Сутринта преди началото на работния ден Мамаев се свърза с генерала от „Петровка“. Определи срещата на „Москворецка крайбрежна“. Над водата плуваше мъгла. Прозорците на хотел „Русия“ пламтяха от отблясъците на ниското слънце. Парапетът на крайбрежната улица беше мокър от нощната роса.

Мамаев написа в бележника си единици с пет нули и го показа на генерала.

— Толкова ще има, ако Калмиков бъде затворен след не повече от четири дни.

— Какво? — предвидливо попита генералът.

— Италиански лири, какво! Долари! Ако стане след десет дни… — Мамаев зачеркна една нула. — Разбра ли?

— А ако не успеем в срока?

— Ще живееш от заплатата си.

Парченцата от листчето полетяха към водата.

— Петрович, ще бъде направено! — закле се генералът. — Всичко, което е възможно. И повече даже.

Сега Мамаев не се съмняваше в това.

От крайбрежната улица той отиде в офиса на турската строителна фирма „Измир“, поръча да пренесат мебелите от контейнера в къщата и подписа всички сметки.

— До обяд там да няма никой — нареди той. — Нито един човек!

Във фирмата се учудиха, но не му възразиха. Работата е платена, а щом руснакът иска да живее в недовършена къща, да си живее.

След като напусна офиса им, Мамаев се обади от уличен телефон на Люска:

— Зарязвай всичко и отивай на Истра. Купи храна и стой там, чакай ме. На никого не казвай къде отиваш. На никого. Разбра ли?

По гласа му Люска разбра, че се е случило нещо сериозно, но не взе да разпитва.

— Папа, ще направя всичко — увери го тя. — Само че не помня къде беше къщата. И пътя не помня. Диктувай адреса.

— Писателят, дето ни вози. Той помни. Да не си изхвърлила визитката му?

— Не.

— Обади му се. Когато пристигнеш, заключи, не отваряй на никого. Не пали лампите.

Като съобрази, че ще бъде сама в къщата, Люска се изплаши:

— Папа, страхувам се. Там наоколо няма жива душа!

— По дяволите! Наеми някой от местните, нека да пази!

— Ти кога ще дойдеш?

— Не знам. Когато успея, тогава.

Изпитваше режещо желание да отиде веднага на Истра, да се затаи там, да изчака опасността да отмине, но това беше проява на слабост, а сега не можеше да си позволи никаква слабост.

— В офиса! — нареди той на Николай и през целия ден се занимава с работата си особено старателно, както върши рутинните неща човек, на когото вечерта предстои тежък, но сладостен разговор с уличената в изневяра съпруга.