Виктор Левашов
Изчезнал безследно (34)

III

Има хора, които пърхат като пеперудки през живота. Тюрин не беше от тях. Професията беше предопределила характера му. Дори да не знаех, че цял живот е служил като оперативен работник в Московското ГУ на МВР, щях да разбера, че е сериозен човек, от тези, които са свикнали да си имат работа с мръсотията и кръвта, да се разпореждат с хорските съдби. Той пресече с раздразнено „Остави!“ агресивния опит на Боцмана да се разберем кой кой е. А на моя въпрос, знае ли по чия инициатива са продадени документите на Мамаев, отряза:

— И той е тъпанар! Също като вас!

После тежко помълча и каза:

— Предайте на Калмиков да залегне на дъното. И не ми говорете, че не знаете как да се свържете с него! След два часа ще бъде обявена операция „Залавяне“. И не питайте защо! Как може да сте такива тъпанари!

— Няма да бъде обявена операция „Залавяне“ — възразих аз. — Няма основания. Калмиков е имал право на амнистия.

— Това ти го знаеш. И аз знам. А този, който ще обяви операцията, не знае!

— Ще научи.

— Кога? След един месец! Когато пратят запитване в правосъдното министерство и получат отговор. Какво ще стане през този месец? Да ви кажа ли? Ще очистят Калмиков в Бутирка! Ето какво ще стане! Вие не разбрахте ли с кого си имате работа?

— Ето! — каза Боцмана. — Точно това ми се въртеше из акъла!

— Може ли един въпрос по темата? — попитах аз.

— Давай — мрачно кимна Тюрин.

Наредих на масата снимките, направени от Боцмана, и избрах две, на които беше шофьорът на Мамаев:

— Той ли е наел Калмиков?

— Той. И пак той го предаде.

— Каква е тая студентка, дето е изпратила парите за стаята в общинската квартира?

Тюрин забоде пръст в една от снимките. На нея Мамаев стоеше до едно такси с някаква блондинка.

— Тази. Люска, любовницата му.

— Защо следователят не е разследвал делото?

— За това трябва него да питаш. Ще попиташ, когато се срещнете. Което ще стане бързо, ако продължавате да сте такива тъпанари!

— Вие сте изпратили седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков — продължих аз.

— Били сте в пощата с актрисата Нина Забелина. Запомнили са я. Чрез нея стигнахме до вас. Защо?

— Буров ме помоли.

— С какво обясни молбата си?

— Каза, че го втриса от стиснатостта на Мамаев. Да използваш човека и да не му платиш, е кофти тон. Каза, че тази сметка ще бъде представена на Мамаев, когато му дойде времето.

— Знаехте ли за какво се купува апартаментът? За какво наистина се купува?

— Не.

— Сега знаете ли?

— Сега знам. Свърши ли?

— Само още нещо. Защо отговаряте на въпросите ми?

— Защото и аз имам въпрос към теб. И искам да получа отговор. Като на изповед. Тия четиримата в Мурманск — ваша работа ли са?

— Не.

— Да не лъжеш?

— Не.

— Казвах му! Казвах му на тоя тъпанар! — ядосано, злобно подхвърли Тюрин.

— Кого имате предвид този път? — полюбопитствах аз.

— Мамаев!

— За вас, виждам, всички са тъпанари. Без вас самият, а?

— Защо без мен? — озъби се Тюрин. — И аз съм същият тъпанар!

Той стана и тръгна към вратата. На прага се обърна:

— И още нещо. Вчера през нощта Мамаев се срещна с мурманския авторитет Гърка. Той е пристигнал в Москва с кадрите си. Защо? Не знам. Но това може да е важно. Правете си изводите. Адио… джентълмени.

 

 

Мурманският авторитет Гърка. В селището на Осетра Мамаев спомена за него. Намекна. С мръсен намек.

И тук ме парна.

Припряно набрах телефона си вкъщи, в Затопино. Вдигна Олга. Помолих:

— Извикай Калмиков.

— Той замина — отговори тя.

— Кога?

— Преди час и половина.

— Къде?

— Не каза. Мисля, че в Москва. Обръсна се. Какво е станало? Нещо случило ли се е?

— Нищо. Не се е случило абсолютно нищо — много горещо, с присъщата ми искреност я уверих аз.

И си помислих: „За сега не се е случило.“

 

 

Пътят от Москва до Затопино обикновено ми отнема два часа и половина. Когато бързам — три. Когато много бързам — четири. На излизане от града загубихме четиридесет минути, докато Боцмана доказваше на омоновците^[1], че има право да носи служебното си оръжие. Добре поне, че веднага, без да чака да го претършуват, показа пистолета, иначе имаше да миришем асфалта. Трудно живеят в Москва брюнетите. А ако на това отгоре са и малко мургави като Боцмана — съвсем.

Колкото повече се отдалечавахме от Москва, толкова по-свободно ставаше на Рязанското шосе. Пътят не ме напрягаше, мислите ми се избистряха. И колкото повече се приближавахме към Зараиск, толкова по-явно ставаше усещането, че не правя нещо както трябва.

 

 

При разговора на Осетра Мамаев каза, че мурманският авторитет Гърка прави справки за четирима московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември. Тогава даде да се разбере, че може да съобщи на Гърка координатите ни, а може и да не го направи. Но бързо съобрази, че не бива да говори с мен от позиция на силата, и даде заден.

Вчера през нощта Мамаев се е срещнал с Гърка. Защо?

Едва ли е било, за да насъска Гърка срещу нас. Ние не представлявахме никаква заплаха за него. Заплахата за него беше Калмиков. Но нима Мамаев сериозно се надява, че мурманските бандити ще му помогнат да открие Калмиков в Москва и да го неутрализира? Мамаев може да беше всякакъв, но не и глупак.

И все пак са се срещнали. Защо?

Някакви други дела, несвързани с Калмиков? Едва ли. В неговото положение не можеше да го вълнуват никакви други дела.

И все пак се е срещнал.

Решението беше някъде наблизо. Просто беше. Без хитроумието на Буров. Според логиката на Мамаев. Праволинейна като трамваен маршрут.

 

 

Ако задачата не се поддава на решение като цяло, трябва да се разбие на части.

Част първа: как хората на Гърка могат да открият Калмиков? Част втора: как могат да го неутрализират?

Минахме Луховици. Отминахме Зараиск. До Затопино оставаха осемнадесет километра.

— Те ще го примамят със стръв — каза Боцмана, разкривайки пълната паралелност на мислите ни. — Само че кой е стръвта? Жена му?

Настъпих спирачките.

— Синът? Ще го отвлекат и ще примамят Калмиков! С момчето!

— Правилно — веднага се съгласи Боцмана. — Някъде извън града. И там ще го очистят. Не ми е ясно едно. Как ще съобщят на Калмиков, че момчето е при тях?

— Чрез нас! Те ще му съобщят чрез нас! Сега ясно ли е защо сме му нужни?

— На кого? — не загря веднага Боцмана.

— На Мамаев.

Боцмана неодобрително поклати глава:

— Не е добър човек. От пръв поглед не ми хареса. Все си мислех: защо не ми харесва? А сега разбирам. Защото не е добър човек.

Телефонът на Артиста не отговаряше. Джиесемът на Мухата отговори.

— Всичко е точно, тя разпозна Тюрин — съобщи той.

— Сега това не е важно. Пищовът ти у теб ли е?

— Не. Вкъщи.

— Тичай да го вземеш и пердаши към Соколники — наредих аз.

— Задачата?

— Синът на Калмиков. Игнат. Ще го отвлекат.

— Кой?

— Мурманските мутри.

— Да го духат! — прекъсна ме Мухата. — Щели да го отвлекат. Има да чакат!

— Действай. Ние идваме. Ще сме там след два часа и половина.

Исках да обърна, но Боцмана възрази:

— Олга е на тръни след обаждането ти. Хайде да се отбием. Десет минути няма да решат нещата.

Олга не беше на тръни, обаче изглеждаше доста разтревожена.

— Какво става? — попита тя.

— Абе нищо — опитах се да я успокоя. — Нищо не става. От къде на къде?

— Костя от сутринта не беше на себе си. И кучетата виеха.

— Тоест? Как виеха?

— Тънко. Серьожа, това е беда.