Виктор Левашов
Изчезнал безследно (11)

I

Мобилният ми телефон иззвъня, когато наближавах с нисана и двуосното покрито ремарке към една от недовършените вили в селището на „новите руснаци“ на Осетра. Обаждаше се Олга.

— Къде си сега? — попита тя.

— При банкерите.

— Скоро ли ще се върнеш?

— След два часа.

— Иска да те види някакъв господин от Москва. Генерален директор на компанията „Интертръст“. Той е до мен. Какво да му предам?

— Да ме изчака. Или да дойде тук.

— Минутка, ще го попитам. Чуваш ли? Той ще дойде. Аз ще му обясня пътя. Помоли да го изчакаш там.

— Ще го изчакам — обещах.

Докато моят помощник Мишка Чванов, разжалван от бригадир в редови бачкатор заради своята привързаност към идеите за социална справедливост, разтоварваше от ремаркето прозоречната дограма, аз седях в люлеещото се кресло на откритата веранда на най-първата вила, построена в селището, пиех сварено в медно джезвенце арабско кафе и беседвах със собственика на къщата, вицепрезидент на московска банка, как да преустроим Русия.

Първият „нов руснак“ — собственикът на къщата, който ме черпеше с кафе — се появи в нашия край преди пет-шест години. Отначало идваше да поседи с въдиците край Осетра, после реши да си построи тук къща. Той беше човек с широка душа, пристигаше за уикендите с няколко коли приятели. Мястото се хареса на всички: недокосната природа, много вода, пропит с треви и билки въздух, а нощем дълбока, умиротворяваща тишина. И скоро след като той повлече крак, брегът на Осетра, където в нея се вливаше тихата рекичка Чесна, се превърна в обширна строителна площадка.

От строителния хаос изникнаха като едри манатарки изпод миналогодишната шума едноетажни, двуетажни, а после и триетажни къщи от червени фасадни тухли с керемидени покриви, с кулички, балкони, солариуми и оранжерии. Тъй като първият жител беше вицепрезидент на банка, започнаха да наричат всички собственици на вили и палати край Осетра банкерите. С техните усилия беше прокаран асфалтов път, свързващ елитното селище и няколкото полуизмрели крайпътни селца с Московското шосе, прокаран беше газопровод, а хилавият електропровод, който излизаше от строя след всеки по-силен снеговалеж или буря, бе заменен с нов, солиден. Независимо от всичко това местните хора ненавиждаха банкерите с люта класова омраза. Техните мощни джипове, техните безсрамни мадами, техните катери и водни скутери, набраздяващи тихите заливчета на Осетра и Чесна. Че дори яхти! Яхти, мамка му! Само яхтите им липсваха!

Целият окръг на избори дружно гласуваше за комунистите, а в периодите между изборите караше на Осетра месо, мляко, извара, сметана и ги продаваше почти по московски цени. Мъжете от околните села се уреждаха при банкерите като пазачи и портиери, жените помагаха в домакинството, трепереха си за местата, защото получаваха пет пъти повече, отколкото в колхоза, сега „АД“. Но въпреки това ги мразеха.

Лично за мен бурното строителство в селището на „новите руснаци“ беше голям късмет, тъй като подсигури с поръчки дърводелския цех, който построих до къщата си в Затопино, след като ме уволниха от армията. Фронтът за работа при банкерите беше такъв, че дърводелната бързо стана само част от едноличната частна фирма „Затопино“. В нея работеха около петдесет мъже — на сечището, на гатера, в строителните бригади. Народът в нашия край е със златни ръце, обаче пиеха до смърт, затова се наложи да решавам кадровия проблем в моята фирма с помощта на зараиския нарколог. Решавах го просто. На всеки, който искаше работа, казвах: „Ако се зашиеш, ще те взема.“ И се зашиваха по за пет години, къде ще ходят? Нямаше работа в окръга, само в свинекомплекса, където плащаха по триста–четиристотин рубли месечно, и то с големи закъснения.

Простотата, с която въплътих в живота андроповско-горбачовската антиалкохолна програма, така възхити банкера, че той живо се заинтересува от дейността на моята еднолична частна фирма, при срещите ме разпитваше за работата и ми даваше съвети. Той не разбираше от строителство, нито от дървообработка, обаче добре разбираше живота. Което и ми демонстрира сега още в първите минути на нашата среща, когато се изкачвахме към къщата му по широката парадна стълба без перила. Перилата бяха единственото недовършено нещо в неговия палат. На моето предложение да му изпратя майстори той само се подсмихна и съобщи сумата на данъка за недвижим имот, който ще се наложи да плаща от момента, когато се появят перилата и строителството на къщата се сметне за приключено. Сумата беше солидна.

И тогава разбрах какво ще кажа на Олга, когато пак започне да ми натяква, че все не мога да завърша втория етаж на нашата къща.

— Всички знаем, Сергей, несъвършенството на руските закони — обобщи банкерът. — Но се отнасяме към това по различен начин. Едни негодуват. Тези хора не умеят да живеят. Руският бардак е иманентно присъщо явление като руския климат. Може, разбира се, да негодуваме, че не живеем в Каракас, където средногодишната температура е двадесет и два градуса. Но това не е конструктивно. Други извличат полза от руския бардак. Тези хора умеят да живеят. Аморално ли е? А защо всъщност? Да заобиколиш закона изобщо не значи да го нарушаваш. Настанявайте се, ще сваря кафе.

И той се скри във вътрешността на къщата — кръгъл като питка, с къси крака, приличащ на френския комик Луи дьо Финес. Винаги весел, винаги доброжелателен. Човек, който умее да живее.

След четвърт час той се върна на верандата и постави на ниската масичка поднос с медно джезве и малки медни чашки.

— Хубавото кафе трябва да е малко — направи той поредното обобщение, настани се на люлеещото се кресло и предложи:

— Разказвайте. Виждам, че имате проблеми.

Да, имах си проблеми. Те се състояха в това, че ми беше писнала ролята на надзирател на работягите. Само да се отлъчех за две седмици, и всякаква инициатива гаснеше, изгодните поръчки отплуваха при гастролиращите строители — турски и молдовски, и това не вълнуваше никого, освен мен. Виж, да искат социална справедливост — в това бяха царе. Много ги възмущаваше, че турците получават в същото това вилно селище на Осетра по шестстотин долара, молдовците по триста, а аз плащам дори на бригадирите само по сто и петдесет. Веднъж така ми писнаха, че се разплатих напълно с всички — на бригадирите дадох по двеста, а на останалите по сто и петдесет, както искаха от мен представителите на моя трудов колектив в лицето на Мишка Чванов, ударих кепенците на едноличната си частна фирма и заминах да си отдъхна от руската действителност в Естония. А когато се върнах, пред входа на къщата ми се събраха бабичките, развързаха кърпичките си, извадиха от тях нещастните „гущери“ и ми ги подадоха. А баба Клава, която ме знаеше от пелените, каза:

— Вземи, Сергеич. Плащай на нашите мъже колкото можеш. Само не ги оставяй без хляб, хранителю наш.

И ми се поклониха до пояс.

— Взехте ли ги? — попита банкерът.

— Не, разбира се.

— Защо?

Защо. Ако той беше видял ръцете на тия бабички, нямаше да задава такъв въпрос.

— Разбирам — каза банкерът. — Жал ви е било. А за себе си не ви ли е жал? За своето време? За своите нерви? Окачили сте си на шията вашите работяги, а после се чудите, че нищо не ги вълнува. А защо да ги вълнува? Вие за какво сте? На тях им се струва, че те се гърбят за вас. Не, Сергей, вие се гърбите за тях. И ще ги мъкнете на гърба си, докато не рухнете или не се пропиете. Докато те са наемни работници, няма да излезе нищо. Човек работи добре само за себе си. Поразително. Десет години повтаряме едно и също и никаква полза!

— Смятате, че е трябвало да взема онези пари? — попитах, учуден от злобата, която прозвуча в думите му.

— Да! И не само тях. Всичко, каквото има в раклите на бабичките. Всичко! И да им дадете акции. Нека да получават не заплата, а дивиденти. Има печалба — има дивиденти. Няма печалба — няма дивиденти. Нека да работят за себе си. Нека да изкупят всичките ви машини. И ви уверявам, че след това нито една фреза няма да удари на гвоздей! И нито една поръчка няма да бъде изпусната!

— Те нямат пари, за да изкупят машините ми — върнах го от макроикономическите висини в реалността.

— Ами земята? Земята! Всеки от тях има дял от пет хектара. Нека да внесат земята в уставния капитал. Между впрочем земята, на която е нашето вилно селище, също е тяхна. И цената й сега е по четиристотин долара хектара. В чий джоб са отишли тия пари? Прекрасно знаете в чий. Много ли ви се иска да храните чиновниците? Хранете ги. Но тогава не се жалвайте.

— Добре, земята — казах аз. — Да допуснем, че я внесат. И какво да правя с нея?

— Да я заложите срещу кредит. Моята банка ще ви отпусне кредит. Всяка банка ще ви отпусне. Не даром, разбира се. И сам ще строите вили. До ключ. А после ще ги продавате. Сега вие продавате работна ръка. Това е също толкова нелепо, колкото да продавате суровини.

— Ама че размах имате! — възхитих се аз.

— Това е законът на бизнеса, Сергей. Бизнесът или се разраства, или загива. Няма средно положение. Бизнесът е движение. Надбягване с мотоциклет по вертикална стена. Ето това е бизнесът.

— Серьога! — разнесе се отдолу гласът на Мишка Чванов. — Търсят те тук. Някакъв пич с мерджан.

— Отивам. Извинете ме, работа — казах на банкера. — Благодаря за кафето. И за съвета. Ще помисля над него.

— Мислете, мислете — напъти ме Дьо Финес. — Чух, че наскоро ви се е родил син?

— Да.

— Поздравявам ви.

— Благодаря.

— Ето за него помислете. За него! В каква страна ще се наложи да живее!

В началото на селището бе спрял черен „Мерцедес 600“ с тонирани стъкла. Край него се разхождаше набит плешив мъж на около петдесет години с червендалесто, сякаш изгорено лице, в малко торбест, според модата, стоманеносив костюм, подходяща по цвят вратовръзка и бял копринен шал на късия як врат.

— Здравейте, Сергей Сергеевич. Ще намерите ли една минутка за мен? — попита той. — Хайде да се разходим.

И чак след това се представи:

— Мамаев.