Виктор Левашов
Изчезнал безследно (35)

IV

Приближихме към Соколники на свечеряване и веднага разбрахме, че сме закъснели. Откъм блока, където живееше Галина Сомова, прелетя линейка, виейки със сирената. Вътрешният двор беше отцепен от милиция. Пред отцеплението се трупаха хора. Няколко патрулни лади проблясваха със сините си лампи, създавайки усещане за празник.

Зад отцеплението, на празно пространство в двора, покрай червената си кола пожарникарите, без да бързат, навиваха брезентовите маркучи. Пожарната стоеше до джип „Мицубиши Паджеро“, в чиято шофьорска врата се беше забил червен запорожец. Двете коли бяха намачкани, наполовина овъглени и димяха. На асфалта се топеше пяната. Номерът на мицубишито беше мурмански.

В дъното на двора край гаражите, между които имаше проход към парка, ставаше нещо, суетяха се милиционери и цивилни. Някакъв началник стоеше покрай отворената врата на дежурната „Латвия“ и крещеше в радиостанцията, но се чуваха само откъслечни псувни.

— Какво става тук? — попитах, без да се обръщам определено към никого, но знаейки, че непременно ще се намери някоя бабичка, която вече е разправила десет пъти какво е видяла и ще се зарадва на възможността пак да го разкаже.

— Нищо особено, обикновено бандитско разчистване на сметки — обясни солиден старец с професорска брадичка. — Скоро и до хлебарницата ще ходим, заобикаляйки предпазливо труповете.

— Имаше ли стрелба?

— Стрелба нямаше. Но трупове има. Три броя.

— Какви три? Четири! — намеси се някакъв човечец с вид на клошар, нарамил раница с празни бутилки. — Ей ги къде лежат! — посочи той към гаражите, където на асфалта чернееше нещо, приличащо на купчина боклук.

— Гълъбче, вие сте забравили да смятате — укори го професорът. — Лежат трима.

— А шофьорът на джипа? Не го ли броиш? Като не си видял, не дрънкай!

— А ти видя ли? — попита Боцмана.

— Аз? Нищо не съм видял! — моментално отрече клошарят и започна да се измъква странично от тълпата.

Хванах го и пъхнах под носа му една сторублевка.

— Това виждаш ли го?

— Е? — прояви той предпазлив интерес.

Добавих още една стотачка.

— Видях едно друго — беше принуден да си признае клошарят.

— Едно друго не ни клати — казах и прибрах парите.

— Видях! Всичко видях! Аз бях от самото начало! Само че няма да свидетелствам, имайте го предвид!

— Няма, няма. Не ни интересуваш като свидетел. Интересуваш ни като очевидец. — Връчих му двестате рубли и показах още една стотачка. — Това е премия. За точност и достоверност. Обаче трябва да си я заработиш.

— Пичове, голям късмет извадихте — заяви клошарят, вдъхновен от неочакваните финансови перспективи.

— Нацелихте десетката. Точно когото трябва.

Той ни отведе настрани и внимателно стовари раницата на асфалта.

— Въобще аз съм калибровчик шести разряд — започна той. Забеляза неудоволствието по лицата ни, прие го за недоверие и бързо се поправи: — Е, пети, пети! Обаче работех като за шести! А сега работя тук. Временни трудности, преходен период. Тия ги забелязах още през деня. Не наши. Не московчани. И номерът на колата не е московски. Въртяха се, озъртаха се. Едуард, викам си, тая работа не е чиста. Мястото, сами виждате какво е, скъп супермаркет, солидни хора пазаруват. Загрях, че дебнат някого. А пичовете сериозни, много сериозни. Едуард, викам си, дали не ти е време да се махнеш по-далеч от греха? Обаче отива към вечеря, най-богатото време, хората пийват бира, бутилките ги зарязват, не е хубаво. Въобще продължавам да работя. Обаче ги наглеждам от време на време…

— Колко бяха? — попита Боцмана.

— Първо ги наброих трима. Шофьорът седи в джипа, двама се мотаят. А после се оказа, че има и четвърти. Четвъртият се държеше в сянка. Чак когато се стигна до работата, се изтипоса.

— До каква работа?

— Приятел, не ме прекъсвай! Времето върви, значи, към вечеря, а те само си пушат, с биричка се глезят. И изведнъж виждам, хвърлиха бутилките, а в тях имаше още. Едуард, викам си, сега ще се почне. Обаче изобщо не загрявам на кого са хвърлили око. Уж всичко нормално, хората се прибират от работа, Сомов си дойде със запорожеца, докара дъщеря си от детската градина. Тукашен мъж, нормален, с протеза. С него едно момче, като син му е, обаче по личност не си приличат. Сомов е на ръст като мен, а момчето дълго и слабо. Сомов, значи, поведе дъщеря си към къщи, а момчето откара запорожеца към гаражите. Стои, чака. Явно няма ключ от гаража. Гледам, ония двамата взеха да се примъкват към него. Едуард, викам си, каква е тая работа? Тогава Сомов пак излезе, отвори гаража, извади две туби. Една изля в резервоара, другата сложи в багажника. А багажникът на запорожеца е отпред, отбележете си. После се навря в двигателя да регулира нещо, а момчето го отпрати. То отиде при приятелите си, стоят, пушат, бъбрят си. Ония двамата се приближават към него и нещо му казват. Показват своята кола. Да я измие или нещо такова. А той не се занимава с такива неща. Те извадиха мангизи, обаче той не. Нормално момче, притеснително. И тогава те, значи, го сграбчиха за ръцете и към джипа. Той се изтръгна, те му извиха ръцете и го влачат към джипа. И тогава той като се развика: „Тате!“ Сомов щеше да хукне към него, обаче протезата, протезата! Разбра, че няма да успее. Тогава скочи в запорожеца. Обаче той, кучето, не пали! Едуард, викам си, трябва да се измъкне момчето. Сомов никога не ми е отказвал петарка, като ми гори отвътре. И тъкмо, значи, се приготвих да се притека, към тия двамата скочи един дребен…

Прекъснах го:

— Какъв дребен?

— Абе никакъв. Дребен. Усмихва им се, разперил ръце, сега ще тръгне да ги прегръща. Едуард, викам си, тия вече са трима, а ти още си сам. И тогава Сомов запали. И газ, газ! И в движение — тряс в джипа! Тактиката си я знае — афганец! Право в джипа, загрявате ли? Към който влачеха момчето! За да не може, значи, да го отвлекат. Кур ще отвлекат! Шофьора на джипа го размаза в колата, тубата в багажника избухна. Боят в Крим, всичко в дим! Аз, значи, бързо превключвам на втори канал. А там! Ония двамата си почиват на асфалта, дребният се навел над момчето, помага му да стане. И точно тогава се изрисува четвъртият… Успявате ли да вникнете, пичове?

— Успяваме — кимнах аз. — Продължавай.

— Тоя четвъртият, значи, тряс по тиквата на дребния! С дръжката на пищова. Прас! Оня — пльос на земята! Другият хваща момчето и към прохода за парка драпа! Ония двамата се освестиха и след него. Като пияни гъски. И изчезнаха — завърши разказа си Едуард.

Помисли малко и добави:

— После ги изнасяха един по един.

— Кой ги изнасяше?

— Как кой? Ченгетата! И тримата. Ей ги там, лежат. Ченгетата веднага налетяха като мухи, пожарната довтаса и линейката. Сомов в „Склиф“, шофьора на джипа в труповозката. Всичко отцепиха. Едуард, викам си, няма какво повече да зяпаш тук. И се ометох. Защото не ми трябва да ме ловят за свидетел. Само губивреме, а аз си имам работа.

— Какво стана с дребния? — попита Боцмана.

— Не видях. Видях как го обкръжиха ченгетата, а после нищо не видях.

— Ами момчето?

— Също не видях. Но аз не съм казвал, че съм видял всичко. Каквото видях, разказах ви. Не съм научен да лъжа. Не съм такъв човек. Питайте тук когото щете, всеки ще ви каже: не, не е такъв човек Едуард, да лъже. Дори за вашата премия няма да излъжа! Така!

Премията той си получи и гордо се отдалечи.

— Да вървим! — кимна ми Боцмана, решително разбута тълпата и мина под заградителната лента.

— Къде?! Назад! — засили се към него един сержант от милицията.

— Свои — подхвърли Боцмана, размаха картата си от „МХ плюс“ и ми подвикна: — Лейтенант! Още ли да те чакам!

— Идвам, другарю капитан, идвам — влязох бързо в етюда му.

Пресякохме двора и се приближихме до групата мъже, стоящи на прохода към парка покрай микробуса на дежурната група и трите трупа, покрити с черен полиетилен.

— Вие кои сте? — подвикна ни възрастен майор. — Кой ви пусна? Мамка му, сега ще дойде началството, а тук външни хора! Да се разкарат!

Номерът с картата от „МХ плюс“ тук не минаваше. Аз обясних:

— Наш другар е пострадал при произшествието. Искаме да разберем какво е станало с него.

— Какъв другар? Що за другар? Няма другари! Всички вече са господа! Сети се за другарите! Минете зад ограждението!

— Фамилията му е Мухин.

— Какъв Мухин? Не знам никакъв Мухин!

— Той е сътрудник на охранителна фирма.

— А, Мухин! Този Мухин! Тоя го знам. Късмет има вашият Мухин, дето не е употребил оръжие. Иначе имаше да доказва, че не е камила! Много дълго!

— Как е той?

— Нищо му няма. Треснали го по тиквата, но друго няма. Дава показания на следователя. Там, в латвията.

Посочих труповете:

— А на тия какво им има?

— Какво да им има? Не виждаш ли?

— Инфаркт?

— Ти луд ли си бе, момче? — шашна се майорът. — Какъв инфаркт? Вратовете им са прекършени! Инфаркт! Бандитите не умират от инфаркт. А защо? Защото! Не доживяват до инфаркти!

 

 

Мухата седеше в латвията на дежурната следствена група и старателно уверяваше следователя от прокуратурата, че се е озовал в Соколники случайно, ама абсолютно случайно, а в опита за отвличане на непълнолетния Игнат Калмиков, когото никога преди това не е виждал, се намесил изключително от чувство за граждански дълг, тоест от глупост. Главата му беше бинтована, но видът му бе бодър и искрен. Не мисля, че следователят му повярва, но му даде да подпише протокола от разпита, предупреди, че ще го извика за допълнителни показания, и го пусна.

— Е, похвали се — предложи Боцмана, когато се промушихме под заградителната лента. — Как така се осра?

— Ами нямам си очи на тила, нямам — озъби се Мухата. — Не засякох четвъртия!

— А трябва. Губиш квалификация.

— Абе нямаше го с тях! С джипа дойдоха трима.

— Откъде се е взел четвъртият?

— Дявол го знае! Появи се отнякъде.

— Нищо не се появява отникъде — назидателно отбеляза Боцмана. — Щом се е появил отнякъде, значи е бил там.

— Как е Игнат? — попитах аз.

— Всичко е наред — отговори Мухата. — Замина с майка си в „Склиф“. Там откараха и Сомов. Той е зле, много е обгорял.

Посочих към гаражите:

— Ония тримата — той ли?

Мухата кимна:

— Той.

Боцмана изобщо не можеше да разбере защо Мухата не е засякъл четвъртия бандит. Съдейки по всичко, той ги е подсигурявал. Обаче Мухата да не го засече? Това не можеше да бъде!

И на мен ми се струваше странно. Но имаше още една странност.

Набелязвайки плана за отвличането, мурманските мутри би трябвало да проведат реконгсцировка. Още повече че поръчката е била много сериозна, неслучайно самият Грък се е появил в Москва. И ако са я направили, то не биха могли да не разберат, че има много по-добър начин да свършат работата: да примамят и да отмъкнат Игнат в парка, там да го треснат с нещо по главата и спокойно да го натоварят в багажника на колата. А колата да паркират на алеята, където излизаше проходът между гаражите. Вместо това пред очите на всички те мъкнат момчето към мицубишито. Дори да бяха успели да го набутат в джипа, нямаше да стигнат далеч — някой непременно щеше да се обади в милицията. И после: да се мотаят из Москва с мурмански номера и вързан човек в багажника? Най-много до първия пост.

Нещо не беше наред. Явно не е било така.

А всъщност от къде на къде ние решихме, че те са влачили Игнат към джипа? Влачели са го по посока на джипа. Джипът е стоял малко встрани от прохода към парка. Сомов решава да блокира пътя на бандитите за оттегляне. Но в бързината не е съобразил, че не джипът трябва да се блокира. Ама разбира се, че не джипът! Не джипът, а проходът към парка! Онзи, четвъртият, не е подсигурявал бандитите, а е дебнел в засада. Веднага щом двамата изпълнители измъкнели Игнат през прохода, той е трябвало да пресече пътя на преследвачите, ако някой се беше решил да ги преследва. Затова и Мухата не го е засякъл!

Натоварихме се в моя нисан и излязохме на алеята, която беше най-близко до блока на Галина Сомова. Някъде тук би трябвало да стои колата и да очаква товара си.

 

 

Тука си беше. Встрани от пътя, с изключени фарове, незабележима в тъмното. Обикновен „ВАЗ 2104“ — синьо комби с московски номер.

Е, това вече приличаше на нещо.

Веднага щом първият етап завърши и измъкнат Игнат в парка, шофьорът на мицубишито излиза на алеята, прибира участниците в операцията, а незабележимото комби с един човек на волана и най-много един пътник започва своя път от Москва към близките околности.

В комбито нямаше никакво движение. Шофьорът седеше зад волана, отпуснал глава на облегалката. Изглеждаше заспал.

Той наистина спеше. Вечен сън. Обърнах нисана, поставих го с носа срещу комбито и пуснах дългите фарове. Мощните халогенни лампи осветиха дебелата златна верига на врата на шофьора, острата му брадичка, орловият нос и гъстите черни вежди върху безкръвното бяло лице.

— Аз, разбира се, не се ориентирам много в медицината — озадачено отбеляза Мухата. — Но кой знае защо ми се струва, че е получил инфаркт.

 

 

Намерихме Галина Сомова в чакалнята на института „Склифосовски“, мрачна от мъчителната тревога, сякаш напоила всички стени, пода, тавана. Тя се бе натрупвала тук десетилетия. Хората идваха, чакаха, тръгваха си, а тревогата оставаше, беше неизкоренима като миризмата на казарма или на затвор.

Игнат седеше до майка си в ъгъла на студената зала прегърбен неловко и стискаше между коленете дългите си ръце. И той имаше същите високи скули като Калмиков, същата форма на черните очи и голяма, красива като на майка му уста.

— Юра е в реанимацията — каза тя. — Вече три часа. Иди да попушиш, синко. Знам, че пушиш, какво толкова!

Игнат виновно се усмихна и излезе.

— Не го разпитвайте за нищо — помоли Галина. — Той нищо не помни. Помни, че са го отмъкнали в парка, после нещо станало. Когато дошъл на себе си, до него били само ония бандити. Мъртви. Това… той ли е бил?… Не ми отговаряйте. Знам. Благодаря ви — обърна се тя към Мухата. — Видях всичко от балкона. Чух как той закрещя „Тате“ и изскочих на балкона. И все мисля и не мога да разбера. Не мога, не мога!… На кого викаше „Тате“?…