Виктор Левашов
Изчезнал безследно (43)

V

Насред просторното помещение, облицовано със светло дърво, върху светлия паркет имаше красиво меко кресло с висока облегалка и дърворезбовани подлакътници във формата на някакви морски чудовища. В него седеше Мамаев. Не беше вързан с нищо, но седеше изправено, облегнат назад, сложил ръце на подлакътниците, със събрани колене и втренчен право пред себе си. Неговото грубо, бледо под светлината на мъгливото утро лице беше абсолютно отнесено. С раираната пижама приличаше на затворник от „Синг-Синг“, очакващ да изпълнят присъдата му на електрическия стол.

И това не беше много далеч от истината.

В дъното на залата, в дълбока ниша алков, имаше необятна спалня със смачкани чаршафи. До креслото, където седеше Мамаев, на голяма кръгла маса в живописен безпорядък се виждаше храна, плодове, бутилки.

Не видях веднага Калмиков. Той седеше до стената в ъгъла на помещението, сякаш слял се със светлите дървени плоскости. Седеше, както седят на изток: в поза на търпеливо очакване, прилепил се до стената, обгърнал коленете си с ръце. Беше в сив костюм, колосаната риза без вратовръзка, разкопчана на гърдите, белееше в сумрака, подчертавайки сивотата на сухото му лице.

Той изобщо не реагира на шумната ни поява. Не реагира и Мамаев. Имах усещането, че сме влезли в музей на восъчни фигури, изработени с ужасяваща натуралност.

В къщата беше топло. След многочасовото дежурство във влажната мъгла, която ни прониза до костите, беше върхът на блаженството да се озовем на сухо и на топло. Точно от това се възползва Артиста.

— Колко е топло, а! Каква топлина! — възхитено каза той. — Вече бях забравил, че може да е така топло!

На актьорски език, както ни обясняваше Артиста, това се нарича пристройване. Да се пристроиш към партньора, за да е естествено общуването. Или да изглежда естествено, което и на сцената, и в живота е практически едно и също.

— Здрасти, Константин — обърна се той към Калмиков, сякаш са се видели вчера и в нашата днешна среща няма нищо необичайно. — Добро утро, господин Мамаев.

Мамаев не помръдна.

— Той не отговаря на поздрави — безстрастно обясни Калмиков. — Отговаря само на директни въпроси.

— Удобно — оцени Артиста. — Имам няколко въпроса към него. Обаче да се разговаря на гладен стомах… Каква красота! — възкликна той, като огледа масата. — Господин Мамаев нали няма да възрази, ако малко поразредим този натюрморт?

— Той няма да възрази — потвърди Калмиков.

— Бих искал да получа разрешение от него.

— Попитай го направо.

— Май ще се въздържа. Ще ти повярвам. Ами ако изведнъж не разреши? А, честно казано, много ми се плюска. Банани. Това е добре. Киви. Също добре. Ананас. Забележително!… А това що за плод е? — изненада се Артиста и се обърна към нас. — Вижте я, моля ви се!

В ръката му имаше зелена оребрена граната Ф-1, наричана сред народа „лимонка“.

— Какво е това, господин Мамаев?

— Граната — последва равен, сякаш синтезиран на компютър отговор.

— Да не са ви я пробутали заедно с кивито? Какво става по нашите пазари, какво правят! Как се е озовал тук този симпатичен плод?

— „Лимонката“ беше под възглавницата му — отговори Калмиков.

— Ама че нерви има човекът! Да спи с граната под възглавницата! Не, не съм способен на такова нещо. Май ще изям един банан, а този плод ще си го взема. По-късно ще го употребя. Черпете се, джентълмени! — радушно предложи Артиста и си взе банан, сякаш давайки да се разбере, че си е изпълнил ролята и е време и ние да си поразмърдаме езиците.

— Той на всички въпроси ли отговаря? — попита Боцмана.

— На всички — кимна Калмиков.

— Какъв е според вас смисълът на живота, господин Мамаев?

— На такива въпроси не отговаря.

— А на какви отговаря?

— На конкретни. Ако искаш да научиш от него нещо конкретно, питай.

— Колкото и да е странно, но нищо конкретно не искам да науча от него — след като помисли, съобщи Боцмана. — А ти? — попита той Артиста.

— Колкото и да е странно, аз също.

— А аз имам въпрос — намеси се Мухата. — Конкретен. Господин Мамаев, чувате ли какво крещят птиците зад прозореца?

— Чувам.

— Какви са тези птици?

— Врани.

— Какво според вас крещи тази? Ето тази, тази!

— Курва, курва.

— А казвате, че съм имал перверзен слух! — укори ни Мухата. — Нормален си ми е слухът.

— И дълго ли ще бъде той в това състояние? — поинтересува се Артиста.

— Остана съвсем малко — отвърна Калмиков и погледна часовника си.

 

 

Седем и тридесет.

— Чакаш да стане осем ли? — попитах аз.

— Да.

— Чакаш дали няма да дойде отмяна на заповедта?

— Да.

— Няма да дойде.

Очаквах въпроса „Защо“, но Калмиков мълчеше.

— Заповедта няма да бъде отменена, защото няма кой да я отмени — обясних аз. — Днес сутринта Буров е бил убит в кабинета си. Двадесет минути след като е предал на пейджъра ти заповедта „Действайте“.

— Заповедта е дадена.

— Какво ще правиш след това?

— Няма значение.

— Ще те заловят. Рано или късно.

— Няма значение.

— За кого?

— За мен.

— А за жена ти? За твоя син?

Калмиков не отговори.

— Ти смяташ, че не може да съсипеш живота им — казах аз. — Грешиш. Вече си го съсипал.

Той погледна часовника си и се изправи.

— По-добре да си тръгнете.

— Никъде няма да тръгваме! — заявих аз. И веднага усетих как някаква сила като течението на буйна река ме избутва към вратата. И тогава се развиках, разбирайки, че това е последната възможност да се поправи огромната и чудовищна житейска несправедливост, която се извършваше пред очите ни:

— Ти вече им съсипа живота! Вече го разруши! Преди два часа Юрий Сомов умря в реанимацията!

Реката сякаш спря.

— Истина ли е? — попита Калмиков.

— Истина е.

Той се върна на мястото си до стената, седна, но прегърна с ръце не коленете, а главата си.

— Те си нямат никой вече. Само ти им оставаш — казах, макар че може би нямаше нужда да го казвам.

 

 

Осем и десет.

Мамаев вече живееше десет минути в повече.

— Пристигнаха — каза Мухата.

Калмиков попита:

— Те ли?

— Да — казах. — Те.

Той се изправи и остана така с безволно отпуснати ръце, с изражение на обърканост на лицето. Стоеше и гледаше как влязоха Тюрин и Док и се дръпнаха, за да направят път на Галина и Игнат. Стоеше и гледаше Галина и сина си.

Тя се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Ние всичко знаем, Костя — тихо каза тя. — Докторът ни разказа всичко. Няма нужда да го убиваш. Бог да го съди, Костя. Бог е съдия на всички. Ти се върна. Не си отивай пак от нас.

Игнат стоеше на прага и ръцете му бяха също така безволно отпуснати като на баща му.

— Това е баща ти, Игнат — каза Галина.

— Знам — каза той. — Знам! Знаех го още там, в Соколники! Аз виках теб! Теб виках! Чу ли ме?

— Да — каза Калмиков. — Чух те.

— Благодаря ви, момчета — проговори Галина. — А сега ние ще си вървим.

— Ще ви закарам — предложи Док.

— Аз имам кола — отказа Калмиков. — Там, в селото.

— А какво ще стане с него? — попита Артиста, като кимна към Мамаев, седящ в креслото с тържествено отнесен вид.

— Нищо. Ще му мине.

— И ще забрави всичко?

— Не.

 

 

Ние стояхме до огромното панорамно стъкло и гледахме как по мъгливия път, осветен отдолу от нападалите листа, тримата вървят, отминават, скриват се в мъглата.

Светата троица.

Док неочаквано се обърна, сграбчи Мамаев за реверите и го довлече до прозореца:

— Виж ги, нищожество! Моли се за тях!

Блъсна Мамаев обратно в креслото, дълго изтрива с кърпичка ръцете си, после я захвърли на пода.

— Джентълмени, имам усещането, че нямаме повече работа тук — съобщи Тюрин.

Ние излязохме навън. Мъглата вече се разреждаше. Засия с последното злато на есента брезичката пред къщата. Но едва бяхме слезли по стълбите отпред и направихме десетина крачки, когато трясъкът на счупено стъкло ни накара да се обърнем.

Зад прозореца на втория етаж се движеше Мамаев и го трошеше с креслото. Залиташе от едната страна на другата, но вършеше своята работа с целеустремеността на пияница, който се движи на автопилот. При последния удар креслото падна от ръцете му и полетя надолу, а самият той се стовари по гърди върху перваза. Но със същото упорство се надигна, опря се с ръце на остатъците от рамката.

— Вие! — произнесе той. — Вие. Всички. Тюрин. Гнидо. Ще ви смачкам. Ще ви изкормят. Всички. Никакви. Мангизи. Няма. Да пожаля. Всички!

— Не биваше да казва това — осъдително отбеляза Боцмана.

— Не биваше да си го помисля — поправи го Мухата.

Отгоре се носеше:

— Вас. Всички. Вашите буквояди. Всички. Жените ви. Всички. Под ножа. Под ножа. Под ножа.

— Според мен плочата зацикли — изкоментира Артиста и се обърна към Тюрин, като подхвърляше от ръка на ръка „лимонката“. — Сигурен ли сте, че ще бъдете по-нещастен, ако не получите половин милион „гущера“?

— По-нещастен? — високомерно повтори Тюрин. — Няма да стана по-богат. Но не и по-нещастен. Защото щастието не е в парите!

— И ние мислим точно така — удовлетворено кимна Артиста и хвана халката.

— Остави! — заповядах аз. — Дай я тук! Дай ми „лимонката“!

— Пастух! Ти злоупотребяваш с властта, дадена ти от нашия малък демократичен колектив!

— Да, злоупотребявам — казах аз. — Властта точно затова съществува, за да злоупотребяват с нея. Иначе за чий е нужна?

А отгоре продължаваше да се носи:

— Под ножа! Под ножа! Под ножа! Под ножа!

Издърпах халката, изчаках секунда и половина и запратих „лимонката“ там, горе, в облицованото със светло дърво студио.

Където й беше мястото.

 

 

Дълго-дълго крещяха враните, които експлозията разгони от боровете, а оная — псувачката, особено се дереше.

Дълго-дълго кръжаха из въздуха листата на брезата.

Есента дарява със жълтици уличния музикант.

Той богат е вече. Идва зима…

 

 

Аз съм, Господи, аз!

Името ми е Сергей Пастухов.

Делото ми е воинско.

Твой воин ли съм, Господи, или на Царя на Мрака?