Виктор Левашов
Изчезнал безследно (38)

III

Тюрин пристигна към осем часа вечерта. Дори злобното отмъстително чувство, с което го чакаше Мамаев, не му попречи да забележи тежката мрачност и сякаш гнусливост по високомерното и още по-сънливо от обичайното лице на началника на службата за сигурност. Но Мамаев беше твърде превъзбуден, прекалено ангажиран със себе си, за да се замисля за причините на тази мрачност.

Без да иска разрешение, с правото на свой човек Тюрин се приближи към барчето, монтирано в библиотеката, наля си от отлежалото уиски, което Мамаев държеше за важни посетители, и веднага го изпи, наля си пак и с чашата в ръка се настани в коженото кресло до ниската масичка.

— Капнах като куче. Половин ден съм зад волана — обясни той. — Лоша е работата, Петрович.

— Може би, може би — кимна Мамаев. — Но ти дори не си представяш колко лоша.

— Не искаш ли да попиташ къде съм ходил?

— Не, Тюрин, друго искам да те попитам — отвърна Мамаев. — Съвсем друго.

Той се премести от бюрото на второто кожено кресло до масичката и доверително се поинтересува:

— Кажи ми, Тюрин, лоша ли ти беше работата при мен?

— Нормална.

— Може би съм ти плащал малко? Претоварвал съм те? Какво не ти харесваше?

— Свършвай, не е моментът! — раздразнено каза Тюрин. — Много неща не ми харесваха. Но не е моментът да ги обсъждаме.

— Не, Тюрин, сега е моментът — възрази Мамаев. — Сега! Друг път няма да има!

От невъзможност да се удържи на едно място той скочи, бързо мина през кабинета и се спря пред Тюрин, навел като бик плешивата си глава и наврял ръце в джобовете на сакото, сякаш насила удържайки ги там.

— Искам да разбера, Тюрин. Искам да те разбера. Аз те измъкнах от лайната. Дадох ти всичко. Беше ми почти приятел. Защо постъпи така с мен? За какво ме продаде?

И веднага, без да му даде време да отговори, изкрещя с неудържима злоба:

— Мълчи! Мълчи, куче! Мълчи!

После отиде до вратата на стаичката за отдих и я отвори:

— Влезте!

В кабинета влязоха Николай и охранителят от службата за сигурност, побутвайки пред себе си някакъв човечец с подпухнало от пиянство лице. Това беше Васка каналджията от сградата на „Малие каменшчики“.

— Гледай, авер — предложи му Николай. — Отвори очи и гледай. Няма ли сред присъстващите тук един познат ти гражданин?

Васка каналджията изплашено се огледа, видя Тюрин и му се зарадва като на приятел:

— Земляк! Ти ли си? А аз те чаках, чаках!

— Той ли е? — попита Николай.

— Той! Той! — радостно закима каналджията. — Здрасти, мой човек! Къде изчезна?

— Защо не се здрависаш със земляка си? — поинтересува се Мамаев.

— Стига с тая комедия! — гнусливо подхвърли Тюрин.

— Не ти се радва землякът — съчувствено каза Мамаев. — Е, върви да си почиваш. — Той извади от джоба си десетдоларова банкнота и я подаде на каналджията. — Пийни за здравето на земляка.

— Това може. Това ние винаги. А ако ти, шефе, имаш проблем с отходната тръба или, да речем, запушване…

— Върви, върви! — побутна го към вратата Николай. — Разпознаването приключи.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев. — Какво ще кажеш, боклук ченгешки?

— Не е моментът за тая простотия, това ще ти кажа! — с изненадваща острота отсече Тюрин. — Не е моментът!

— А ти за къде бързаш?

— Аз не бързам за никъде. Но на теб броячът вече ти цъка часовете!

На сънливото му високомерно лице нямаше и сянка от смущение. Имаше умора. Раздразнение. Злоба. Но смущение нямаше. Нямаше!

— Правилно казват хората: когато човек влезе в търговията, губи срам, а когато влезе в милицията — губи съвест — констатира Мамаев. — Все си мислех: какво да те правя? Да те изгоня: това се подразбира. А после? Да ти спра кислорода, та да не те приемат никъде дори за прост охранител? Може, разбира се. Но после си помислих: няма да направя това. Просто ще ти задам един въпрос. И ако ми отговориш честно, ще те пусна да си вървиш. Ето го въпроса: за колко ме предаде? Колко сребърника ти плати Буров?

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Петрович? Ти смяташ, че всички може да бъдат купени.

— Да, сгреших — съкрушено си призна Мамаев. — Виноват, сбърках. Забравих, че всички може да бъдат прекупени. За колко те прекупиха, изрод такъв?

Тюрин повъртя чашата с уиски в ръцете си, остави я на масичката и се изправи.

— Стига ми толкова. Прощавай, Петрович. Ще ти донеса венец на погребението. Да ти кажа ли какво ще пише на лентата? „На един тъпанар“. Ето това ще пише. „На един тъпанар“. С ей такива букви: „На един тъпанар“!

И той показа с какви букви.

— Ще си тръгнеш, когато ти разреша! — излая Мамаев.

— Ще си тръгна, когато поискам! Не си в положение да разговаряш така с мен! Сега с никого не можеш да разговаряш така! Защото си труп! Разбра ли? Труп! И само един човек може да ти помогне!

— Ти?

— Ти!

— Какво искаш да кажеш?

— Не разбирам защо изобщо говоря с теб — отбеляза Тюрин. — Аз, ченгето, разговарям с убиец. Млъквай! Ще си отваряш устата, когато те питат!

— Какви ги дрънкаш, Тюрин? — разяри се Мамаев. — Ти какви ги дрънкаш, твойта мама?!

— Седни! — заповяда Тюрин. — Сядай и мълчи!

Той извади от джоба си полиетиленово пликче и изсипа от него на плота няколко безформени метални топчета.

— Знаеш ли какво е това? — Това са куршуми. С такива е убит следователят от Таганската прокуратура. Оня същият, дето водеше делото на Калмиков. Същият, на когото ти подари ново беемве за услугата в твоята комбинация с Буров. А защо беше убит? Защото се оказа прекалено старателен. Защото реши земята да изрови със зъби и нокти, но да открие кой е поръчал убийството ти. Искаше да ти се докара. Откри Люска и от простотия реши, че тя работи срещу теб. Представям си с каква радост ти го е докладвал! А, Петрович? Подскачаше ли от радост?

Мамаев не отговори.

— Ти си му заповядал да мълчи. Но си се съмнявал, че ще мълчи дълго. И правилно си се съмнявал. Затова се е наложило да бъде премахнат. Кой го е премахнал? Твоят рецидивист — Николай. А с какво? С пистолет „Глок“. С такива деветмилиметрови куршумчета. Не с тези, не. Тия аз ги изчоплих от мишената на милиционерската школа, когато обучавах на стрелба твоето куче. И знаеш ли какво установи балистичната експертиза? Досещаш ли се? Така че какъв си ти след това, ако не убиец?

— Никога няма да го докажеш!

— Не ми и трябва да го доказвам. Да го докажа ми беше нужно преди. А сега ми стига и това, че знам. И ще ти кажа как успях да го разбера. Мястото на убийството е недалеч от вилата ти в Кратово. А останалото вече е въпрос на техника. Пазачът потвърди, че е идвал някакъв мъж с беемве и те търсил. А на обратния път го е пресрещнал Николай.

— Защо ми разказваш това? — попита Мамаев, като се стараеше гласът му да звучи равнодушно. — Разправи го на ченгетата, ще получиш благодарствена грамота.

— Вече не служа в милицията, Петрович. За голям твой късмет. Ако беше затрил честно ченге, щях да те предам. Но всъщност едно продажно ченге си получи своето. Не е моя работа! Разбра ли? Не е моя!

— Ти мен ли убеждаваш? Или себе си?

— Това беше първата ти голяма грешка — без да отговори, продължи Тюрин. — Но не и последната.

— Коя е последната?

— Ще ти кажа. Но първо ще ти кажа нещо друго. За какво според теб съществува милицията?

— За да дере подкупи. От всички.

— Не. За да защитава човек от бандитите и от самия него. От бандита, който е вътре в човека. Лошо ти служих, Петрович. Не съумях да те защитя от самия теб. Затова ти говоря сега. Не се ориентирах веднага в комбинацията ти с Буров. А когато загрях, вече беше късно, Калмиков вече лежеше в затвора. Ама и теб си те бива. Наемаш професионалист и под носа му въртиш скришом такива номера. Неуважение е това, Петрович. Ние, професионалистите, никак не го обичаме.

— Сега разбирам — иронично подметна Мамаев. — Ти си се обидил и си минал на страната на Буров.

— Не съм минал на страната на Буров. Отидох при него и го попитах как да те измъкна от лайната, в които беше затънал.

— Какво ти отговори той?

— Той каза, че винаги е готов на споразумение. И че ти знаеш условията.

— А ти знаеш ли ги?

— Не. Но това са условия на делово споразумение. Каквото и да е то.

— И след това започна да ме набутваш в капана?

— Вадех те от капана! Както можех! Но не се получи. Сега ти остава само един изход. Докато капанът не е щракнал. Имаш само един шанс, Петрович. Не го пропускай!

— Какъв?

— Все същият. Споразумей се с Буров.

— Да се споразумея? С Буров? — повтори с омраза Мамаев. — Той иска двадесет и шест процента от акциите на „Интертръст“! Двадесет и шест! Блокиращият пакет! Това са четиридесет и два милиона! Четиридесет и два милиона долара! Разбра ли? Ето какво иска!

— Ти нямаш избор.

— Не се знае още!

— Ама що за човек си? Нима не разбираш къде си се натикал?

— Просвети ме. Може пък наистина да не разбирам нещо.

— Знаеш ли какво е станало вчера в Соколники?

— Знам.

— Не знаеш всичко. Главното не знаеш. И твоята жаба от „Петровка“ не го знае. На хората на Гърка е попречил охранителят от фирма „МХ плюс“ Мухин. Ти го видя. Оня дребният. Той казал на следователя, че се е озовал случайно там. Не се е озовал случайно. Никак случайно даже. Аз ходих при Пастухов да разбера какво наистина се е случило. Той ми разказа.

— Ей така просто взе че ти разказа?

— Не просто. В замяна на това, което му разказах аз. Между другото преди моето идване при него в селото му вече бяха ходили ченгета от „Петровка“, търсели Калмиков. Яко си намазал лапата на оная жаба. Обаче си хвърляш парите на вятъра, Калмиков не им е по силите. Та значи, когато момчетата на Пастухов намерили Гърка. Той още не бил изстинал. Намерили го в седем и половина вечерта. А ЧП-то е станало в шест и петнадесет. И аз мисля, че някой е успял да си побеседва с него. Като се има предвид, че му се е случил инфаркт, може да се досетим кой. А ако мислиш, че Гърка не е разказал на Калмиков абсолютно всичко, което знае, то ужасно грешиш. Много, Петрович. За да нямаш никакви съмнения по този повод…

Тюрин сложи на масата една аудио касета.

— Прослушай този разговор. Аз вече го чух. И помолих Пастухов да го презапиша. За теб. Самият разговор може и да не ти е интересен, обаче в него има една фраза… Впрочем сам ще разбереш за коя фраза говоря. И ще разбереш коя е последната ти грешка. Това е, Петрович. Службата ми при теб приключи. Направих за теб всичко, което можех.

Тюрин сграбчи куршумите от масичката и ги изсипа в пликчето.

— Няма ли да ми ги продадеш? — поинтересува се Мамаев.

— Непременно. За какво според теб съм ги пазил толкова време? Но аз няма да ти ги продам, Петрович. Не, ще ти ги подаря. А ти ще ми подариш малко пари.

— Колко?

— Как така колко? — учуди се Тюрин. — Един милион долара. А ти ще си откраднеш още. Сега разбра ли защо толкова искам да останеш жив? Бъди здрав, Петрович!

Тюрин си допи уискито и без да се сбогува, излезе. Мамаев пъхна касетата в уредбата. От колоните се чу:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар!…

Той два пъти прослуша записа, макар още първия път да разбра коя фраза е имал предвид Тюрин.

Фразата беше:

„Пленените душмани на разпит пееха пред него без всякакъв скополамин.“

Тя означаваше, че Калмиков знае всичко.

 

 

Припряно, молейки се дано Буров да си е на мястото, Мамаев набра номера на секретариата на Народна банка и помоли дежурния да го свърже с президента.

Буров си беше на мястото.

— Мамаев е. Не бихте ли могли да ми отделите днес малко време?

— Днес? — попита Буров с наглото си козе тенорче.

— А защо не утре?

— Днес — мрачно повтори Мамаев. — Сега.

— Разбирам ви, драги ми господине, много добре ви разбирам. Но днес съм на прием във френското посолство. Така че все пак утре. Обещавам, че ще преживеете тази нощ. Утре в седем и тридесет, драги ми господине. Желая ви всичко най-прекрасно.