Виктор Левашов
Изчезнал безследно (28)

I

Природен закон: когато бързаш, непременно става някаква тъпотия. Ако закъсняваш, попадаш в задръстване. Ако някой ужасно ти трябва, той е в отпуска. А ако, не дай боже, спешно са ти нужни пари, то можеш изобщо да не се съмняваш, че в банката ще оформят погрешно превода и мангизите вместо в Зараиск ще заминат в Задонск или Зауралск. В живота, както и в уличната навалица, е еднакво трудно и на тези, които търчат, и на онези, които едва се влачат. По този начин се запазва всеобщата хармония.

Боцмана завърши навреме снимките и видеозаписите на хората от най-близкото обкръжение на Мамаев и Буров, даде лентите във фотоателие, плати за спешно проявяване, но на другия ден, когато отиде да ги вземе, откри на вратата на пункта бележка. Фирма „Кодак“ уведомяваше уважаемите клиенти, че прекъсва работа за четири дни по технически причини.

Техническите причини се състояха в това, че се бе разболяла жената, която приемаше и предаваше снимките. Боцмана успя да открие адреса и телефона й, звъня цял ден, на следващата сутрин отиде в дома й и разбра от съседите, че не тя се е разболяла, а нейният баща, който живеел някъде в Калужка област. Той се опита да си получи поръчката от самата лаборатория, но там го разкараха решително и безвъзвратно: поръчките са хиляди, без бележката от приемния пункт не могат да открият снимките. Оставаше да се чака.

Успехите на Артиста също не бяха вдъхновяващи. Той научи без особени затруднения от кой пощенски клон са изпратени парите за стаята на Калмиков в общинската квартира на „Малие каменшчики“. Но номера на втория пощенски клон, откъдето бяха преведени седемдесетте хиляди долара за апартамента на Галина Сомова, не успя да научи. Госпожицата от счетоводството на фирма „Проджект“, която Артиста очарова, откри, че в компютъра няма данни за тази сделка. Имало ги е, тя си спомняше, но после са изчезнали. Би трябвало задължително да ги има в базата данни на централното счетоводство, но тя няма достъп до нея.

Наложи се Артиста спешно да сменя мишената. Той бързо си изясни кой има достъп до компютъра на централното счетоводство. Но с това неговият победен марш на скок прекъсна, както се задъхва атаката, когато на пътя на атакуващата рота изникне солиден дот^[1]. Този дот се изпречи пред Артиста в образа на главната счетоводителка на фирмата.

 

 

По съветско време беше абсолютно безсмислено да търсиш подход към такъв обект, главните счетоводители бяха дами с желязна идейна закалка и на възраст, когато най-висшето наслаждение в живота е предаденият навреме годишен баланс. Новата тенденция да се вземат на работа млади служители, способни да заредят бизнеса със своята енергия, даваше известни шансове на Артиста. Главен счетоводител на фирмата за недвижими имоти „Проджект“ беше четиридесетгодишна дама, плоска като дъска, типична руска „бизнес уомън“. Тя вече беше загубила надежда да си уреди семейния живот, но още не се бе примирила с мисълта, че единственият начин да се изкефи на живота ще бъде работата. Всеки ден в шест и половина сутринта тя ходеше в спортния комплекс „Олимпийски“, изтезаваше се на тренажорите, после плуваше в басейна, за да се поддържа във форма.

Точно от Олимпийския комплекс започна обсадата Артиста. Нито една от класическите роли не пасваше за целта. Нито мятащият се, непостижим за енергичната природа на Артиста Хамлет, който все не може да реши да бъде, мамка му, или да не бъде. Нито високомерният Сирано дьо Бержерак. Нито пламенният Ромео. Новото време искаше ново амплоа. Артиста го измисли: уморен наемник. Пари има, на силни усещания се е наситил, родствена душа му трябва, но къде ще я намериш в този безумен, откачен, шантав свят? Откритата за оглед в басейна силна, без бодибилдингови излишества фигура на Артиста и няколкото страшнички белега на гърдите, следи от мъчения (Ах, не питайте къде и как, няма нужда!) придаваха убедителност на неговата легенда.

Тактиката може и да беше правилно подбрана, но кога щеше да даде резултат?

Докато Боцмана се опитваше да измъкне снимките от фирма „Кодак“, а Артиста, псувайки наум, всяка сутрин се мъкнеше в басейна, Мухата отиде в пощенския клон, откъдето бяха преведени парите за стаята на Калмиков в общинската квартира. Пощата се намираше на Ломоносовски проспект, недалеч от Московския университет. Солидната книжка от „МХ плюс“, доста приличаща на служебните карти на ФСС, дребният ръст, тайнственият вид, който Мухата умееше да си придава, му помогнаха да се сдобие с нужната информация.

Парите превело някакво момиче. Фамилията и адресът й се оказаха измислени. Но най-важното: от този превод вече се бяха интересували. Интерес към него проявил следователят от Таганската районна прокуратура. Това било през октомври 1998 година — около месец преди процеса срещу Калмиков. Следователят два пъти идвал в пощата, после извикал на разпит служителката, оформила превода, и й показал няколко снимки. На една от тях тя разпознала момичето. Боядисана блондинка, доста симпатична, около двадесет и две годишна, на вид — обикновена студентка. И била облечена както обикновено се носят студентите: дънки и яке.

Тази информация депресира Мухата: на куково лято ще я откриеш тая студентка, в университета са хиляди. А мен озадачи. Излиза, че следователят от прокуратурата е открил момичето, изпратило парите? Чрез нея не би било трудно да стигне до човека, който ги е дал. Значи следователят е знаел кой е поръчителят на убийството? Защо тогава не е бил арестуван и осъден заедно с изпълнителя?

На тези въпроси можеше да отговори единствено следователят. Да накараш да проговори служител от прокуратурата не е лесна задачка, трябва да се търси подход. Но тогава се изясни, че следователят от две години вече не работи в Таганската районна прокуратура поради това, че скоро след процеса срещу Калмиков бил убит.

Колкото повече навлизахме в делото, толкова повече въпроси се появяваха.

А каква е тая странна история с изчезването от компютъра на счетоводството на данните за превеждането на седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков? Ясно, че фирмите гледат да не си обявяват приходите, за да избегнат данъците. Но тогава е резонно всички разплащания да се правят кеш.

Единствената достоверна информация, която получихме, потвърждаваше догадката ми, че Мамаев сам е „поръчал“ себе си. На заснетия от Боцмана видеозапис Калмиков разпозна човека, който идвал в рехабилитационния център и му предложил да направи одит на сигурността. Това се оказа шофьорът на Мамаев, на когото обърнах внимание в селището на „новите руснаци“ на Осетра: неприятен тип, приличащ на недорасъл хлапак. Бандитската му същност не можеха да прикрият нито скъпите, сякаш свалени от някой друг дрехи, нито черният „Мерцедес 600“, зад чийто волан седеше с такъв вид, сякаш току-що е задигнал колата.

Той бе попаднал случайно в кадъра. От снобизъм, всъщност доста странен за съветски хора, възпитани уж с идеите за социално равенство, ние не го включвахме в кръга на най-близките сътрудници на Мамаев. Всъщност кой обръща изобщо внимание на прислугата? Калмиков не го разпозна веднага. Чак когато цялата видеокасета беше превъртяна няколко пъти и Калмиков не разпозна поръчителя в никого от солидните господа, ръководни служители на компанията „Интертръст“, той за малко се замисли и помоли да превъртим отново кадрите с шофьора, като намалим яркостта почти до нула. На екрана се замяркаха смътни силуети. Чак след това Калмиков уверено каза:

— Този!

Гледахме видеозаписите, направени от Боцмана, на втория етаж на къщата ми в Затопино. Отдавна бях сложил дограмата и дюшемето, но за другото все не ми оставаше време. Тук имаше стара дървена маса на магарета и две дървени пейки, останали още от прадядо ми. До стената бяха сложени сгъваемите легла, на които спяха момчетата, когато идваха при мен. Тук домъкнах комбинирания с видео телевизор, за да се отърва от разпитването на моята любознателна дъщеря Настьона що за кино гледаме. Тя беше във възрастта, когато детето непрекъснато има усещането, че възрастните крият нещо от него, нещо адски интересно. И върви доказвай, че този филм изобщо няма да й е интересен.

Но филмът беше интересен за нас. Той ни донесе още едно неочаквано откритие. Касетата, заснета от Боцмана край централния вход на Народна банка, аз превъртях на Калмиков без никаква определена цел заедно със записите на хората от обкръжението на Мамаев. Но още щом в кадъра се появи слизащият по мраморното стълбище към черния пиратски джип „Линкълн Навигатор“ дълъг и кльощав като овчарски прът човек с юнашки засукани мустачки и нахални, весело опулени очи, Калмиков каза:

— Стоп.

Спрях кадъра.

— Кой е този? — попита той.

— Познаваш ли го?

— Той идва при мен в колонията.

Направо застинах.

— Той — е идвал — при теб — в колонията?

— Да.

— Защо?

Калмиков не отговори.

Много трудно беше да се общува с него. Вече четвърти ден живееше при мен в Затопино, но така и не бяхме си поговорили обстойно. Той изобщо беше мълчалив по природа човек, а при всеки опит да се подхване разговор за миналото му, се затваряше в себе си и на сухото му лице се появяваше безстрастно изражение. Дори когато споменах, че съм се срещнал с генерал-лейтенант Лазарев, той изобщо не реагира. Сякаш не го чу. Не поиска да чуе.

Неговото присъствие създаде в къщата някаква странна атмосфера, сякаш едновременно празнична и тревожна. Само да излезеше сутрин от дървената къщичка на банята, където нощуваше, и двете ми кучета, яки московски стражеви, хукваха към него и лягаха по гръб — висш знак за кучешко доверие. Настьона се мъкнеше като ремарке след него из двора и къщата, учеше го на компютърни игри, дори му дрънкаше на пианото, което не можеше да понася, и сядаше да се упражнява само след заплахите на Олга да разбие компютъра. Само се чуваше: „Чичо Костя, чичо Костя, а къде е чичо Костя?“

През деня той нахлузваше гумените ботуши и старата ватенка и отиваше в гората, а вечер се връщаше с кошница гъби. Не познаваше гъбите, береше наред. Олга ги сортираше, изхвърляше отровните, обясняваше му кои са ядливи. Той я слушаше с разсеяна усмивка, на другия ден кошницата отново беше пълна с отровни гъби. Събираше гъбите механично — както човек върши някаква работа, за да се разсее.

Когато в къщата имаше само свои хора, той се отпускаше. Но появеше ми се някой външен, веднага се затваряше и гледаше да се измъкне. Дори когато идваха момчетата. Търпеше присъствието им, защото те бяха мои приятели и най-важното за него — приятели на Док. При първата среща Артиста, привикнал на свободното общуване между нас, весело го попита:

— Старче, с какво ги наплаши ония двамата в хълмовете? Така че да гушнат китката?

— Не разбирам за какво говориш? — сухо отвърна Калмиков.

— Ама ти си им видял сметката!

— Не разбирам — повтори той. — На никого нищо не съм правил. Всеки човек носи своята смърт в себе си. Говорете си, няма да ви преча — добави той и се махна.

— Какво му става? — озадачено попита Артиста. — Да не съм изтърсил нещо не както трябва?

— Той е обърнал към нас добрата страна на душата си — ми каза същата вечер Олга. — Не завиждам на този, към когото обърне злата страна. Кой знае защо имам чувството, че там е ад.

И аз имах това чувство.

 

 

Вече бях свикнал, че Калмиков казва само това, което смята за нужно да каже. По-нататъшното разпитване, дори в най-предпазлива форма, го правеше безстрастен, хладен, готов на враждебно отношение. Но този път нямах намерение да отстъпвам.

— Слушай — казах му. — Не ти се навирам в душата. Ти не искаш да знаеш какво ми разказа генерал-лейтенант Лазарев. Това си е твое право, макар че той ми разказа много неща, които не знаеш. Но сега ти задавам въпроси по работата. Не искаш ли да разбереш какво се е случило с теб?

— Да.

— Ами тогава помагай, а не се дръж като сфинкс! В края на краищата това е много по-нужно на теб, отколкото на нас!

— На вас защо ви е?

— Не знам — честно отвърнах аз. — Не сме свикнали да захвърляме своите в беда.

— Аз не съм свой за теб — безстрастно, отчуждено, почти високомерно каза той.

И това негово високомерие ме вбеси.

— Всичко ли каза? Тогава ме чуй. Док половин година не се отделяше от теб. Измъкна те от оня свят. Ти стана свой за него. А значи и за нас. Но ние не ти се натрапваме. Ти каза: всеки човек носи своята смърт в себе си. А аз ще ти кажа друго: всеки човек носи своя живот в себе си. И не само своя. Когато ти се загробваш, предаваш всички, които са свързани с теб. Предаваш жена си. Предаваш сина си. Помни го. А сега можеш да станеш и да си тръгнеш. И да правиш каквото искаш.

Той стана. Но не си тръгна. Постоя до прозореца, загледан в оловния блясък на Чесна и жълтата, полегнала трева по брега, и пак се върна на масата. Сложи върху старите дъски големите си силни ръце, погледа ги, сякаш не бяха неговите, а някакъв предмет с неясно предназначение. После кимна сухо:

— Какво искаш да научиш?

Въобще исках да науча защо е идвал при него в колонията лично президентът на Народна банка Буров, но разбрах, че сега може да задам доста по-важен въпрос. И аз го зададох:

— Смяташ ли да убиеш Мамаев?

— Да — каза той, без изобщо да се учуди откъде знам.

— Защо?

— Договор.

— С кого?

— Не е важно.

— Добре, не казвай. Аз и така знам. Хайде от началото. Кога идва при теб този човек? — посочих към екрана, където в нелепа поза, с протегнат над стъпалото щъркелски крак беше застинал президентът на Народна банка.

— Преди половин година. Дойде с вертолет в лагера. Взеха ме от промишлената зона и ме отведоха при началника на колонията. Когато ме вкараха, началникът излезе. Той каза, че е дошъл от Москва, за да говори с мен.

— За какво?

— Каза, че ще има амнистия и ще ме измъкне.

— Представи ли се?

— Не. Каза, че този, който ме е предал, е подставил и него. Затова е заинтересуван да изляза на свобода.

— Какво още каза?

— Показа ми документи. В единия беше написано, че преимуществено право да се разпорежда с апартамента на Галина има банка „Евро Аз“.

— Това е банката на Мамаев — подсказах аз.

— Знам. И във всеки момент могат да й вземат апартамента или да я накарат да плати седемдесет хиляди долара.

— Виж ти какво било!

— Той каза, че е откупил апартамента на Галина. Сега й принадлежи напълно. Показа ми договор. Нотариално заверен, с печати.

— Принадлежи? — уточних аз. — Или ще й принадлежи, след като убиеш Мамаев?

— Попитах. Той каза: принадлежи. Без всякакви условия. Когато се върнах в Москва, проверих всичко. Никой няма никакви права над апартамента. Само тя. Но аз и преди това знаех, че документите са истински.

— Защо?

— Човекът е такъв. От тези, дето играят на едро.

— Това ли е всичко, което ти каза?

— Не. Каза, че иска Мамаев да си получи заслуженото. Но не настоява. Трябва да реша сам. Ако кажа „да“, да пратя телеграма. Когато се върна в Москва.

— И ти прати телеграма. Каква?

— „Договорът ще бъде изпълнен.“ Ден след това до поискване в Централната поща трябваше да има плик за мен. С документи и кредитна карта „Виза“. Разходите за жилище, транспорт, оръжие. И с пейджър, от който ще дойде заповедта.

— Каква?

— „Действайте.“ Ако в течение на двадесет и четири часа не дойде сигнал за отмяна на заповедта, трябва да го направя.

— Изтегли ли пари?

— Да.

— Купи ли оръжие?

— Не ми трябва оръжие.

Той беше прав. Наистина не му трябваше оръжие. Той самият беше оръжие. Прав беше и в оценката на Буров. Такива като Буров винаги играят на едро. Бива си го: зарязал всичките си дела и сам долетял в лагера. Какъв ли е залогът в тая игра?

— Ти не ми каза кой е този човек? — напомни ми Калмиков.

— Сега ще ти кажа — обещах аз. — Това е президентът на Народна банка Игор Сергеевич Буров.

Тук обаче и той се шашна.

— Е? Сега разбра ли какво става? — попитах аз.

— Какво?

— Прекарват те. Първо те е прекарал Мамаев. Сега иска да те прекара Буров. Не знам защо. Знам само едно: използват те.

— Мен са ме прекарвали цял живот. И никой нищо не е давал в замяна. Този човек направи това, което аз не можех. Което никой не направи. Даде апартамент на моите. Ще направя каквото иска.

— Ще убиеш Мамаев?

— Да.

Той така произнесе това „да“, че разбрах: ще го убие. И всичките ми думи са безполезни. Попитах:

— Ако Док ти каже, че не е нужно да го правиш, ще се откажеш ли?

— Не.

— Ако ти го каже жена ти?

Той премълча.

— Синът?

— Недей, момче. Не се опитвай — сухо каза той. — За тях ме няма. За тях аз съм изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година.

— Ти не си изчезнал безследно за тях през осемдесет и четвърта — възразих. — И дори не си загинал през осемдесет и осма. За генерал Лазарев си разстрелян през осемдесет и осма, а трупа ти изгорили в негасена вар. А за Галина и Игнат те има. И точно това е проблемът ти.

— Не ме мъчи — враждебно, почти със заплаха повтори той.

— Добре, няма. Само един въпрос. А ако самият Буров отмени заповедта?

— Тогава да.

На стълбите се появи Настьона и тържествуващо се развика:

— Ето къде сте били! Гледате си филм, а аз не бива! Не е честно! — Тя ми подаде мобилния телефон. — Обажда ти се Артиста. Можете да си бърборите колкото искате, но чичо Костя ти го вземам. Той да не е само за теб!

— Идвам — съобщи Артиста. — Чакай ме.

— Има ли новини?

— Има.

— Откри ли пощенския клон?

— И не само това.

— Нямам думи! — възхитих се аз. — Кога успя?

— Изостанал човек си ти, Пастух. Само в деветнадесети век сваляха жените с години. Представяш ли си? Години! А ние вече сме практически в двадесет и първия. Днес и един ден стига да се влюбиш, да се ожениш, да се скарате, да се сдобрите, да си изневерите, да простите изневярата, пак да се скарате, да се помирите и накрая окончателно да се разделите. И дори ще ви остане време да потъгувате за отминалата любов. Чао!

Информацията, с която се беше сдобил умореният наемник, не намали натрупалите се въпроси, а прибави към тях още един. И то много сериозен. Артиста не само беше научил от кой пощенски клон са били изпратени парите за апартамента на Галина Сомова. Той успял да отскочи до Перово, където се намираше този клон, и опитал да изясни кой ги е изпратил. Не разбрал това, защото момичето, което тогава приемало записите, напуснало преди година. Но научил нещо друго, заради което довтаса при мен в Затопино.

Парите бяха преведени на 27 юли 1998 година.

 

 

Преведени бяха, когато Калмиков вече от два месеца лежал в Лефортово.

— Нещо си объркал — казах аз. — Това не може да бъде.

— Всичко е абсолютно точно — увери ме Артиста. — Всички данни са преписани от документите.

Слязох в хола, където Настьона терзаеше слуха на Калмиков с „Нотната тетрадка“ на Анна-Магдалена Бах. По-точно, с онова, което успяваше да оцелее в нейното вдъхновено изпълнение.

— Помниш ли кога бяха оформени документите за апартамента на Галина? — попитах аз, след като вежливо пратих Настьона да си отдъхне. — Прокурорът говореше за това на процеса.

— Помня.

— Кога?

— На десети май.

— Точно ли е?

— Да. Защо?

— Нищо. Малки уточнения.

— Мога ли да продължа? — с тон на светска дама попита Настьона.

— Да, разбира се — уверих я и побързах да се омета от хола.

О, нещастна Анна-Магдалена Бах!

— Е? — попита Артиста.

— На десети май.

— Какво излиза тогава? На десети май фирмата е оформила документите за апартамента, а чак през юли е получила парите за него?

— Важно е друго. Тези седемдесет хиляди долара бяха главният коз на обвинението. Ако на процеса се беше изяснило, че парите са преведени чак на двадесет и седми юли, никой прокурор не би могъл да свърже покупката на апартамента с подготовката за убийството.

— И какво значи това? — попита Артиста.

— Според мен има само един човек, който може да го обясни. Ако поиска, естествено.

— Кой?

— Буров.

— Мислиш ли, че ще поиска?

— Зависи как ще го попитаме.