Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Пропавшие без вести, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Марин Гинев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Левашов. Безследно изчезнал
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 2005
ISBN: 954-729-210-2
История
- — Добавяне
IV
Още по време на разговора с Мамаев усетих, че сякаш се движа по релси. Всички логически схеми бяха прости и ясни като трамваен маршрут. След разговора с Дьо Финес това усещане се засили.
Петима офицери от Спецназ, разжалвани и уволнени от армията, стават наемници. Ясно.
Един бизнесмен поръчва ликвидирането на друг, после се споразумяват и предават килъра. Ясно. Ако банкерът не ни беше разкрил странното задкулисие на тази история, бих възприел цялата схема като нещо подразбиращо се от само себе си, което не предизвиква никакви въпроси.
За ролята на килър избират офицер „афганец“, изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година. Той се наема да изпълни поръчката, за да премести своята бивша жена и сина си от дванадесетметровата стая в обща квартира в нормално жилище и сам да си осигури някакво местенце за живеене. Също ясно.
Всички тези схеми сякаш бяха начертани от една ръка.
След което „Евро Аз“ получава исканото лакомо късче, а президентът на Народна банка, легендарният господин Буров, става заместник-министър на финансите. Всички са доволни. Освен наемния убиец. Дьо Финес беше сигурен, че от този момент нататък релсите се разделят и трамваите тръгват по различни маршрути. Аз имах съмнения за това. „След което“, разбира се, не означава „вследствие на което“. Но понякога означава.
Кой е наел Калмиков? Кой е предплатил поръчката?
Ами ако се подхване от другата страна?
Да допуснем, че ми потрябва наемен убиец. Е, малко ли причини може да има. Например да очисти неформалния профсъюзен лидер на моите работяги Мишка Чванов, ако пак започне да се изцепва със своите идеи за социална справедливост. Или за още нещо. Трябва да се премахне чисто, затова ми е нужен професионалист, в когото мога да съм стопроцентово сигурен. Къде бих го търсил?
В престъпния свят? Ако се съди по това, което пишат във вестниците, там може да се намери професионалист. Обаче е опасно. Той може да е „осветен“, да има криминални връзки, които ченгетата биха могли да проследят, в бандата може да е внедрен агент на милицията. И ще се свърши с това, че ще спипат килъра, а той ще ме предаде с парцалите.
Не, няма да търся килър в престъпния свят. Трябва ми професионалист, но чист.
Не става.
Къде още? Сред пенсионираните или изгонените от милицията оперативници или сътрудници на спецслужбите? Това е по-добре. Те имат опит. Но ще се съгласят ли на убийство? Някои може и да се съгласят. Обаче докато ги търсиш, десет пъти ще се „осветиш“.
Също не става.
Така че къде да го намеря тоя килър?
Ето къде: в рехабилитационен център. Като тоя, който ръководи Док. Където се опитват да върнат към нормалния живот хора, които умеят да убиват, свикнали са да убиват, които са видели толкова смърт, че една повече или по-малко вече няма значение за тях.
Ето там може да се намери най-сигурно професионалист, който ще се съгласи на убийство — още един път, последен, за да получи шанс да започне нов живот.
Точно там са го открили.
Но кой би могъл да знае, че в рехабилитационния център при военната болница на четиридесет и петия километър по Минското шосе работи като санитар човек, който идеално подхожда за ролята на килъра? Дотолкова идеално, че нито у следователя, нито у прокурора, нито у съдията да възникне и сянка от съмнение: а може ли този човек да бъде наемен убиец?
Разбира се, че може. Как да не може? Както каза адвокатът на процеса срещу Калмиков: „Русия обрича своите войници и офицери на просяшко съществуване, което ги хвърля в прегръдките на организираната престъпност. Те са принудени да убиват, за да осигурят сносни условия за живот на своите семейства.“
И още една мисъл се въртеше някъде в периферията на съзнанието ми, докато се занимавах с обичайните си дела: опитвах се да се оправя с пожарния инспектор, който веднъж месечно, като за заплата, идваше в дърводелната и съставяше акт за недостатъчна вентилация на опасно в противопожарно отношение помещение, после обикаляше гатера и сушилнята, а след това се дърлеше с горските на нашите парцели от сечището.
Имах чувството, че сякаш пропускам нещо важно. Прехвърлях в паметта си всички разговори от изминалия ден, както пресяват леща. Но мисълта ми се изплъзваше. И чак по залез, когато се връщах от сечището и предвкусвах спокойната вечер у дома, където като във всяка къща с кърмаче мирише на овча кошара и варено мляко, изведнъж ми светна.
Така набих спирачките, че джипът чак поднесе.
Ама разбира се!
Банковата сметка на рехабилитационния център на Док!
Мамаев каза: „Имам я.“
Да, точно така каза: „Имам я.“
Набрах номера на центъра и помолих да извикат на телефона доктор Перегудов. Само да не си е тръгнал. След три минути Док се обади:
— Слушам.
— Дълго ли ще стоиш там?
— Цялата нощ. Дежуря.
— Ще дойда.
— Нещо случило ли се е?
— Не. Но май нещо започва да се изяснява.
Вкъщи си хвърлих един душ и хапнах набързо.
— Закъде се стягаш? — попита Олга.
— Работа.
— Изобщо спомняш ли си, че имаш дъщеря и син, да не говорим за жената? Въобще не мислиш за нас.
— Не — казах аз. — Не. Само за вас мисля.
Болницата спеше. Само прозорците на операционната светеха ярко. На рампата на приемното отделение стоеше армейска „линейка“ с проблясващи лампи, суетяха се лекари и сестри, санитари мъкнеха носилки.
Нов товар от Чечня.
Док ме поведе по мъждиво осветения коридор. Иззад плътно затворените врати не се чуваха никакви звуци. Но цялата атмосфера сякаш беше наситена с болка и ужас. Болката от стари рани, ужасът на отминалите боеве. В тях на някого бе откъснат кракът, на друг ръката. И на всички бяха осакатени душите.
В килерчето, където някога чистачките са държали парцалите и кофите си, а сега бе кабинет на ръководителя на центъра, Док включи компютъра и въпросително ме погледна:
— Какво да търся?
— Дарения. От началото на деветдесет и осма година.
— Едрите? Аз ги помня.
— Не. Дребни и средни. Как ги измолваш?
— Разпращам покани по електронната поща. До всички фирми. Отзовава се примерно една на двеста.
— Хайде да видим. Трябва да е толкова, че да не бие на очи. Не по-малко от петстотин и не повече от хиляда долара.
Познал бях. Хилядата долара от компанията „Интертръст“ постъпили в сметката на центъра на пети февруари. А на петнадесети февруари Калмиков напуснал.
Всичко съвпадаше.
— И какво значи това? — попита Док.
— Знам кой е поръчал Мамаев.
— Кой?
— Самият Мамаев.