Виктор Левашов
Изчезнал безследно (3)

II

От всички новости в руската съдебна система от постсъветско време съдията Сорокин най–много харесваше две. Първото: забраната да се поставя телефон в съвещателната стая на съдиите. Това символизираше, че най–после е приключено с „телефонното право“. Сякаш само по телефона и единствено в съвещателната стая съдиите получаваха ценни указания.

Втората новост бяха тогите, в които господа съдиите бяха длъжни да заседават. Отначало той прие с ирония тази новост, но много бързо я оцени. Оцениха я и колегите. Шегичките, че за да е пълна картинката, трябва да се въведат и перуки, спряха.

Всеки път, навличайки преди началото на съдебно заседание тогата, оправяйки раменете и разгъвайки широките поли, Сорокин чувстваше, че сякаш издига преграда между себе си и живота. Тогата го защитаваше от калта и кръвта, които винаги присъстват незримо в съдебната зала, предпазваше го от злобата, омразата, жалостта, състраданието. Но и не позволяваше да се изтръгнат навън неговият гняв, ненавист, жалост и състрадание, помагаше му да остане безпристрастен.

Тогата беше като маска. Като броня. Той влизаше в радиационната зона защитен. И сваляйки я, оставяше върху нея всички прилепнали страсти. В края на работния ден той се събличаше и окачаше тогата в гардероба, така както лекарят сваля от себе си вмирисания на лекарства халат или както строителят — втвърдената от бетона ватенка.

Понякога дори се чудеше как преди съдиите са заседавали без мантии, с обикновени костюми. Като голи. Наистина той и тогава несъзнателно, даже леко смущавайки се от своето суеверие, обличаше на процесите винаги един и същ тъмен костюм, с него заседаваше и не го обличаше никъде другаде. И често го даваше на химическо чистене. Много по-често от другите си дрехи. Жена му отначало се сърдеше, после свикна.

И само веднъж за дългите години служба на руската Темида съдията Сорокин почувства, че тогата му пречи. Това стана по време на процеса срещу Калмиков.

Запознаването с обвинителния акт и следствените материали не предизвика у съдията Сорокин съмнения в правомерността на обвиненията срещу Калмиков. Освен снайперската винтовка при обиска била иззета и тетрадка, записките в която неопровержимо свидетелстваха, че около три месеца той непрекъснато е следил живеещия в елитния блок на улица „Болшие каменшчики“ голям бизнесмен, генералния директор на компанията „Интертръст“ и собственик на банка „Евро Аз“ Владимир Петрович Мамаев. И това обстоятелство придаваше особена значимост на делото.

Мамаев беше видна фигура в руския финансов свят. При това фигура, свързана тясно с МВР. Както и много големи имена в руския бизнес, той беше започнал още през Брежнево време — като кооператор. Даже бе лежал в затвора известно време: като директор на малка шивашка фабрика, принадлежаща на трудово производителната кооперация на инвалидите, произвеждал „дефицит“ — някаква търсена ширпотреба. Обикновена работа по онова време. После стана фирмаджия. Но истински се разгърна през 90-те години, когато изчезнаха държавните поръчки и цялата огромна система на Главното управление на затворите изпадна в катастрофално положение.

Затворническите предприятия, които хранеха хиляди трудово-изправителни колонии, останаха без работа. Никой не искаше да купува брезентовите куртки и ръкавици, които затворниците шиеха, на никого не трябваха алуминиевите лъжици и вилици, които щамповаха, напълно спря търсенето за простичките и груби мебели на затворническите работилници. Все още се крепяха лагерните дърводобивни стопанства, но и за тяхната продукция спадна търсенето, защото многократно се увеличи стойността на вторичната преработка, превръщането на дънерите в греди и дъски.

И тогава се появи Мамаев с мащабна, старателно разработена програма за реорганизация на производствената база на Главното управление на затворите. Колегията на МВР, под чиято шапка се намираха тогава затворите, одобри програмата на Мамаев. Тя изискваше сериозни капиталовложения. Такива пари в бюджета нямаше, но правителството се съгласи да отмени данъците, отпусна нисколихвени кредити, гарантира на компанията „Интертръст“ и на банка „Евро Аз“ заеми от търговски банки, наши и западни — само и само да се отърве от тоя главобол.

Производството започна да се реорганизира. От алуминия започнаха да щамповат не вилици и лъжици, а покривна ламарина, ползваща се с огромно търсене, от бялото тенеке вместо рендета и кофи взеха да произвеждат супер дефицитните капачки за буркани, от брезента шиеха чергила за коли и палатки за дребните улични търговци, наводнили всички градове и села на Русия. В дърводобивните стопанства строяха гатери, сушилни и дървопреработващи цехове, на пазара пускаха не дънери, а набичена дървесина. Цялата продукция се реализираше през компанията „Интертръст“.

Съдията Сорокин много се съмняваше, че това е подобрило положението на затворниците, но определено е уредило живота на много висши чиновници от МВР и ГУИН^[1] и на самия Мамаев. Той беше много влиятелен човек. Разправяха (и съдията Сорокин беше склонен да вярва на тия слухове), че зад скандала в банята с министъра на правосъдието и последващата му оставка и арест стои Мамаев. Нещо явно не бяха поделили.

Естествено, че такъв деец като Мамаев има врагове. Нямаше нищо учудващо, че са поръчали убийството му. Изпълнител на поръчката бе станал Калмиков. Запознавайки се с материалите по делото, съдията Сорокин беше принуден да признае, че поръчителят е направил добър избор.

Сериозността, с която Калмиков бе подготвял покушението, правеше силно впечатление.

Маршрутите на придвижването на Мамаев от къщи към офиса на компанията „Интертръст“ на „Варварка“, в банка „Евро Аз“ на новия Арбат, в ресторантите, където той обядвал и провеждал делови срещи с партньори, в нощните клубове, където понякога се развличал, бяха зафиксирани от Калмиков със счетоводителска прецизност, с посочване на точното време и честота на използване. На схемите бяха отбелязани най–удобните места за организиране на покушението, разработени бяха маршрутите за подход към мястото и пътя за оттегляне, с точност до минута беше пресметнато времето на операцията. Имаше много бележки от типа на „dir“ и „var“, които означаваха направление на стрелбата (директриса) и оценка за перспективата на операцията (вариативност).

Най–перспективни, както личеше от бележките, бяха три варианта на покушението. Първият: когато Мамаев сутрин излиза от дома си към колата (var 95%), или когато вечер се връща вкъщи (var 85%). Разликата в оценката се обясняваше с това, че ефективната стрелба с „Винторез“ с прицел ПСО-1 е до 400 метра, а с нощния прицел НСПУМ-3 — до 300 метра.

С „95“ бяха оценени вариантите за покушение срещу Мамаев по време на пътуванията му до вилата в краймосковското село Кратово и в дните, когато посещава любовницата си: тогава излизал през задната врата на офиса, вземал такси и отивал в Кунцево, където бил наел квартира за нея.

Със „100“ не беше отбелязан нито един вариант, тъй като стопроцентова гаранция в тези неща няма.

Всички тези пояснения към схемата беше дал самият Калмиков. Но категорично отричаше да е подготвял убийство. Напротив, той следял Мамаев със съвсем противоположна цел: за да предотврати възможно покушение. Калмиков твърдеше, че някакъв човек, който се представил като служител на Мамаев, го наел, за да направи одит на сигурността: да анализира ситуацията във всички възможни варианти и да набележи моментите, в които Мамаев е изложен на най–голяма заплаха. За тази работа заплатили на Калмиков три хиляди долара аванс, наели му стая, купили му ладата и му обещали още три хиляди, когато представи пълния отчет.

Според твърденията на Калмиков поръчителят поискал работата да се извърши при пълна секретност, за нея не бивало да знае никой, включително и самият Мамаев. По неговите думи Мамаев се държал прекалено безгрижно и това тревожело неговите партньори и служители. Разработката, която следвало да направи Калмиков, трябвало да накара Мамаев да промени своето отношение към личната си сигурност. Аргументите на поръчителя се сторили убедителни на Калмиков, затова при изписването му от рехабилитационния център той не разказал на ръководителя на центъра доктор Перегудов нищо за предложената му работа.

Всъщност Калмиков успял да опише само приблизително поръчителя, тъй като той пристигнал в рехабилитационния център с такси късно вечерта, разговорът се провел в тъмна алея на болничния парк, а самият поръчител бил с шапка и тъмни очила. По думите на Калмиков тази среща била единствената. По-нататък поръчителят му се обаждал на общия телефон в комуналната квартира, а Калмиков се отчитал за извършената работа. Последният контакт се състоял пет дни преди арестуването на Калмиков. Той докладвал, че е приключил одита и е готов да представи подробен доклад, на което поръчителят му отговорил да изчака и повече не се свързал с него.

Калмиков дал показания, че си купил стерео тръбата, за да наблюдава дома на Мамаев, а откъде се е взела винтовката, няма никаква представа. Може да е попаднала в антресола преди настаняването му, но по никакъв начин след това. Не са можели да донесат и да укрият незабелязано винтореза, тъй като за трите месеца, през които той живял в стаята, никой не е влизал там в негово отсъствие. Той бил абсолютно сигурен в това, защото вземал някои мерки за сигурност. Самият той не е поглеждал в антресола и не е ровил в кутиите.

Следователят извикал на разпит дъщерята на собственичката на стаята и се изяснило, че тя не е дала стаята под наем, а я продала на фирмата за недвижими имоти „Проджект“, а пък старите мебели и всички ненужни вещи зарязала, за да не мъкне боклуците на майка си в своя апартамент. Във фирмата потвърдили, че са купили стаята, тъй като за нея имало конкретна поръчка от клиент с пълна предплата, и я регистрирали на името на гражданина Калмиков. Предплатата в размер на дванадесет хиляди долара в рублева равностойност, включваща цената на стаята и комисионата, била преведена в сметката на фирмата с обикновен пощенски запис, което гарантирало анонимността на изпращача. В записа може да напишеш всякаква фамилия, в пощата не проверяват самоличността на изпращача.

Когато следователят предявил на обвиняемия документите, че той е собственик на стаята, Калмиков заявил, че за първи път чува за това.

Следователят направил опит да изясни произхода на винтовката. От Министерството на отбраната съобщили, че този „Винторез“ с щатна окомплектовка и посочения сериен номер е бил откраднат през 1996 година заедно с още двадесет броя стрелково оръжие от склада на едно бойно поделение.

Нищо не дало и запитването в Централната криминалистична лаборатория: винторезът е чист, не е регистриран в криминални престъпления.

Особено внимателно съдията Сорокин прочете протокола от разпита на Мамаев. Той беше само половин страница. Мамаев бе заявил, че както всички сериозни бизнесмени, и той има врагове, но дори не може да си представи, че някой от тях би прибягнал до такъв варварски начин за решение на проблема.

По-късно, няколко дни преди започването на процеса срещу Калмиков, прокурорът разказа на съдията Сорокин, с когото някога заедно бяха учили в юридическия факултет на МГУ^[2], как всъщност е протекъл разпитът на Мамаев, призован като свидетел. По-точно казано — поканен. Защото такъв деец като Мамаев не се вика с призовка при следовател от районна прокуратура. Може само да го поканиш. Това направил самият прокурор, а следователят присъствал на разговора.

Съобщението за подготвяното покушение вбесило Мамаев. Той не се задоволил с доклада на следователя, поискал да види делото. На напомнянето на прокурора за тайната на следствието заявил, че става дума за живота му, затова най–покорно моли да му покажат протоколите от разпитите на обвиняемия. Прокурорът отстъпил пред молбата му и заповядал на следователя да донесе делото, за да може Мамаев да го разгледа в негово присъствие.

По ироничната усмивка, с която прокурорът го разказваше, съдията разбра, че разговорът съвсем не се е водил в този тон и с тези изрази. Но той не упрекна стария си приятел в нарушаване на Наказателно–процесуалния кодекс. Прокурорът и без това беше се заседял като съветник от правосъдието, по армейските мерки — подполковник, докато според опита и прослужените години вече би трябвало да бъде поне старши съветник. В неговото положение нямаше нужда да си създава враг от калибъра на Мамаев. Кодексът си е кодекс, а животът иска своето.

Прокурорът останал с впечатлението, че най–голямата изненада за Мамаев била цената, за която са поръчали убийството му. Дванадесет хиляди долара за стая в комунална квартира, плюс три хиляди долара аванс, плюс цената на винтореза и старата лада — пет хиляди, не повече. Излиза, че са го оценили за двайсет бона? Къде е намерил поръчителят такъв килър? Че той е можел да поиска петдесет хиляди, дори сто!

— Калмиков е работел в рехабилитационния център на военна болница пояснил следователят.

— Как са го намерили там? Кой? Защо него?

Следователят посочил мястото в протокола, където задал същите въпроси на Калмиков. Обвиняемият отговорил, че е служил във военното разузнаване, има навици за оперативна работа, поръчителят би могъл да научи това от неговото досие в Министерството на отбраната. Но не знаел как са го открили. Задал този въпрос на поръчителя, но оня не отговорил.

— Имате ли недоброжелатели? — попитал прокурорът Мамаев.

— Недоброжелатели имате тук — във вашата кантора последвал раздразнен отговор. — А в големия бизнес има само врагове.

— Не допускате ли, че някой от вашите подчинени, приятели или близки наистина е наел Калмиков, за да провери системата на вашата охрана?

— И му е купил „Винторез“? — парирал Мамаев.

— Аз разпитах доктор Перегудов от рехабилитационния център — казал следователят. — Той е наблюдавал Калмиков повече от година. И не вярва, че Калмиков е подготвял убийство.

— Пука ми какво вярва и какво не вярва! Какъв е тоя център? Как се е озовал там килърът?

— Центърът наема помещения във военната болница — отговорил следователят. — Калмиков е попаднал в болницата след тежко черепно-мозъчно раняване.

— Психар значи — заключил Мамаев. — Тогава е ясно.

— Експертизата го призна за вменяем — възразил следователят.

— Въпреки това е психар! Да се върже на такова нещо за двайсет бона! А ако не е психар, значи е пълен тъпанар!

— Тази цифра го огорчи до дъното на душата му — разказваше прокурорът на съдията Сорокин. — Ама за кого, по дяволите, го вземат? Сега всички са се побъркали по рейтингите. А работата е проста като ряпа. За колкото можеш да поръчаш убийството на някого, толкова му е и цената.

— Той посочи ли някой, който може да е поръчал убийството му? — попита съдията.

— Не. Каза, че знае абсолютно точно кой е поръчителят. Но няма да каже. Ние сме длъжни да го открием. И да го наврем до края на живота му в пандиза. Тая гад. Така се изрази. След което попита моя следовател какъв чин има. Той отвърна: юрист втори ранг — старши лейтенант. Мамаев каза: ще станеш майор. На мен нищо не обеща, но на сбогуване ми стисна ръката доста многозначително — завърши разказа си прокурорът. — Кажи ми, Алексей Николаевич, нали може да не го мъкнем в съда? Никак не му се иска.

— Може, разбира се. Ако ти не поискаш да го призовем като свидетел.

— Няма да искам. Това, което каза за протокола, стига. Той не желае фамилията му изобщо да се споменава на процеса. Но не можех да му обещая това.

— Защо? — възрази Сорокин. — Ако отпадне обвинението в подготовка за покушение, може и да не се споменава. Ще остане само незаконно съхраняване на оръжие. Но ти няма да се съгласиш на такова нещо, нали?

— Няма — с въздишка потвърди прокурорът. — Притискат ме. Тук имаме не просто поръчково убийство — а предотвратено. Ние бдим! Колкото до мен, аз бих се ограничил с двеста двайсет и втори член. Не ми харесва това дело.

— Защо?

— Като видиш тоя Калмиков, ще разбереш.