Виктор Левашов
Изчезнал безследно (16)

II

В Москва настъпи златна есен. Като рязък, черен контраст изглеждаха бедите, стоварили се върху страната. Вяло течащата, като шизофрения, война в Чечня. Гибелта на атомната подводница „Курск“. Взривът на Пушкинския площад. А после и Останкинската кула не издържа страшното напрежение на излъчваните по предавателя й новини — пламна и изгоря, както изгаря проводник, по който са пуснали прекалено силен ток.

Всички тези събития изглеждаха на съдията Сорокин като брънки от една верига. Началото й тръгваше от миналото — в Грозни от 1995 година, в Кабул през 1979, в Прага 1968, в Будапеща 1956 година. И по-назад, по-дълбоко, в сталинщината, в распутинщината. Странната съдба на Калмиков беше неотделима от този ред. Понякога Сорокин биваше споходен от нелепа мисъл: ами ако не беше осъдил Калмиков? Може би нямаше да ги има и сегашните беди?

И една вечер той взе решение. Стига си е играл на криеница със самия себе си. Трябва да запита Министерството на правосъдието и да разбере. Той си записа в настолния календар. Но бележката не му потрябва. Докато му предаваше сутринта документите за подпис, секретарката каза:

— Там един гражданин моли за разрешение да прегледа в архива свое дело. По което са го осъдили. Отдавна, преди две години.

— Защо? — поинтересува се Сорокин, като преглеждаше документите и полагаше отдолу твърдия си подпис без заврънкулки. — Иска да обжалва? Трябвало е да го направи по-рано.

— Не. Казва, че просто иска да го види. Не прилича на човек, който е лежал в затвора. Странен е някак.

— С какво?

— Не се усмихва.

— Какво странно има? Това е съд, а не цирк.

— Той не умее да се усмихва. Изобщо. Като мумия. И още нещо. Само не се смейте. Работи ли ви компютърът?

— Работи — отвърна Сорокин, като помръдна мишката.

— А моят не работи. Зависна.

— Рестартирайте го.

— Опитах се. Безполезно е. Не е в това проблемът.

— А в какво? — попита съдията, който започваше да се дразни от празния разговор.

— Той идва и вчера. Същият човек. Вие бяхте заминали в Московския градски съд. Чака час и половина. С компютъра беше същото. А след като си замина, веднага заработи.

— Забележително! — подсмихна се Сорокин. — Да, такъв човек не бива да виси в приемната. Нека да напише заявление на мое име.

— Сега ще му кажа — зарадва се секретарката и забърза към вратата.

— Минутка — спря я Сорокин. — Как му е фамилията?

— Калмиков.

Паркерът със златно перо застина в ръцете на съдията.

— Ами да, Калмиков — повтори секретарката. — Константин Игнатиевич Калмиков. Алексей Николаевич, какво ви е?

— Нищо. Всичко е наред. Няма нужда от заявление. Нека да влезе.