Виктор Левашов
Изчезнал безследно (22)

I

Тя каза:

— Той се е родил под черна звезда. Знаете ли, че родителите му са загинали по време на ташкентското земетресение?

— Знам — отговорих аз.

— Откъде?

— Видях досието му в архива на Министерството на отбраната.

Тя каза:

— Когато станало това, той бил на десет години. Семейството им било голямо. Баща му бил евакуиран от Москва по време на войната, работел във военен завод. В Ташкент се оженил за момиче от узбекско семейство. Той имал трима братя и две сестри. И за една нощ останал сирак. Женен ли сте?

— Да.

— Имате ли деца?

— Дъщеря, на седем години. И син. Той още е бебе.

Тя каза:

— След тази нощ той започнал да вижда в тъмното.

— Да вижда в тъмното? — учудих се аз.

— Да. И слухът му станал като на прилеп. Вие изневерявали ли сте на жена си?

— Не.

— Никога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам.

— А аз знам — каза тя. — Доктор Перегудов разказваше, че сте воювали в Чечня. Когато ме закара в съда. Този, който знае какво е нещастие, умее да цени семейството. Той умееше да цени семейството си. Детският дом му беше семейство, училището му беше семейство. Чучковската бригада беше за него семейство. Знаете ли каква е тая бригада?

— Да. Шестнадесета отделна бригада със специално предназначение. Момчетата оттам влезли в „Каскада“.

— Той обичаше да учи. Обичаше да служи. А генерал-майор Лазарев беше за него като баща, дори така го наричаше.

— Това е просто традиция — отбелязах аз. — В армията често наричат командира така. Ако, разбира се, е нормален мъж, а не кон с капаци.

— Не, не — живо възрази тя. — Генерал Лазарев наистина му беше като баща. Той го накара да постъпи в академията, ходеше при него. Дори долетя специално от Кабул за нашата сватба.

— Специално долетял от Кабул за сватбата ви? — позволих си да се усъмня. — Командирът на спец поделението „Каскада“ специално е долетял на вашата сватба?

— Е, така каза той. Може и да се е пошегувал. А после аз станах неговото семейство. Ако знаехте, Сергей, колко нежен беше! Умееше да се радва на всичко. Дори на снега. Дори на дъжда. Господи, не мога да свикна, че е жив. Още не мога. Сигурен ли сте, че тези червейчета стават за ядене?

— Не много. Но може би ще рискуваме, а?

— Хайде да рискуваме — съгласи се тя. — Само че вие пръв.

На това място от разговора ни прекъсна обаждането на Мамаев.

Не се върнах веднага в залата на ресторанта „Китайският летец Джао Джа“, където в срещуположния на подиума край седеше на масичката Галина Сомова. Из залата бяха накачени китайски фенери, на масичките светеха китайски лампи като малки пагоди. Нейното тясно лице с големи сиви очи и едри красиви устни изглеждаше съвсем младо на светлината на пагодите.

Такава вероятно е била, когато са се срещнали. Студентката от Московския педагогически институт и слушателят в академията на ГРУ.

Те се срещнали през есента на осемдесета година. Той бил на двадесет и четири, тя на деветнадесет. Къде са се срещнали? Там, където ставаха повечето такива срещи. Там, където и аз, като курсант във Висшето командно училище на ВДВ, срещнах Олга, тогава студентка в „Гнесинка“^[1].

На бригада за картофи.

След година се оженили. Родителите на Галина разменили тристайния си апартамент за двустаен и една стая в комунална квартира в Соколники. Сватбата отпразнували в ресторант „Пекин“. По онова време слушател във военната академия можел да си го позволи. На сватбата били родителите на Галина, нейни приятелки, генерал-майор Лазарев и колеги на Калмиков от Чучковската бригада. Сред тях и старши лейтенант Юрий Сомов, който през деветдесет и трета, година след като Калмиков съдебно бил обявен за безследно изчезнал, станал нейният втори съпруг.

Две седмици след сватбата командировали майор Калмиков в разузнавателното управление на 40-а армия, изпълняваща интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан. През есента на осемдесет и четвърта година се върнал и след месец отново заминал. Този път — завинаги.

А „Пекин“ си останал като светло петно в паметта й. Затова навярно тя избра този китайски ресторант, когато я посрещнах след училище и й предложих да вечеряме някъде и да поговорим в спокойна обстановка. Тя попита: „Да поговорим за него?“ Аз казах: „Да“.

Докато разговаряхме, към училището се приближи червен „Запорожец“ с ръчно управление. От него излезе невисок набит мъж на около четиридесет и пет години, приближи се към нас, куцайки леко с левия крак, и ме измери с недружелюбен поглед. Това беше нейният мъж Юрий Сомов. Гледката на жена му, разговаряща с някакъв пръч край лъскав джип, не го умили особено. Пръчът бях аз. А джипът — моят работяга „Нисан Терано“, лъснат до блясък по случай ходенето в Москва. Тя ме представи:

— Запознай се, Юра. Това е Сергей Пастухов, приятел на доктор Перегудов. Той иска да поговори с мен. Прибери се вкъщи. Сергей ще ме докара, не се тревожи.

Той кимна мълчаливо, върна се в запорожеца и потегли.

— Ревнува — обясни тя.

— Не е учудващо.

Тя се усмихна:

— Ето че си изпросих комплимент. А той не ме ревнуваше никога. Той. Никога.

— А вие него?

— Страшно, ужасно! — каза тя и се засмя. — Бях готова да издера очите на всяка, която го загледа. После разбрах, че изневярата е абсолютно немислима за него. Защото той живееше в предчувствие за катастрофа.

През цялата вечер тя така и не нарече Калмиков нито по име, нито по фамилия. Говореше „за него“, „на него“, „с него“. „Той“. Понякога ми се струваше, че го произнася с главна буква.

Стоях на вратата на залата и гледах как на масичката под меката светлина на китайската пагода седи и разсеяно върти в ръка дървена пръчица за хранене деветнадесетгодишната студентка от педагогическия институт, която имала нещастието да обикне човек, роден под черна звезда.

Или щастието.

Върнах се на масата. Тя попита:

— Обичате ли жена си?

— Да.

— Казвате ли й го?

— Е, понякога.

— Не — въздъхна тя. — Глупак сте, Сергей. Всички мъже са глупаци. За това трябва да се говори всеки ден. Сутрин и вечер. Да се повтаря като молитва.

— Той повтаряше ли?

— Да. Само че невинаги на глас. За последен път ми го каза през онази страшна нощ. Извика го. Той вече беше с шлем и костюм — някакъв специален. Качваше се по стълбичката, сложена до самолета. Летецът вече беше в кабината и му махаше, припираше го. Но той скочи долу и ми каза: „Обичам те. Каквото и да стане, помни това!“ Двигателите ревяха, но аз го чух. После той отлетя. Като ракета. И се превърна в звезда.

— Той?

— Самолетът. Хайде да си тръгваме, Сергей. Благодаря за вечерята. Тук е хубаво. И червейчетата бяха вкусни. Ще поговорим. Вие имате въпроси. Аз ще отговоря. А сега да си тръгваме.