Виктор Левашов
Изчезнал безследно (29)

II

Двадесетте хиляди долара, обещани от Мамаев за рехабилитационния център на Док още преди три дни, така и не бяха постъпили в сметката му. Това ми даваше право да използвам събраната за Мамаев информация по свое усмотрение. Така че имаше с какво да отида при Буров.

Звъннах му в офиса веднага след разговора с Артиста и помолих референта да съобщи на господин Буров, че господин Пастухов от фирма „МХ плюс“ моли да го приеме по спешна работа. Той си записа телефона ми и обеща да се обади. Очаквах обаждането с голям интерес. Както и да реагираше на молбата ми Буров, това щеше да подскаже много неща. Той можеше изобщо да не ме приеме. Можеше и да ми определи среща след седмица–две, тъй като работният ден на президента на Народна банка е разграфен по минути.

Референтът се обади след един час и съобщи, че господин Буров ще приеме господин Пастухов в своя офис утре в 8:30 часа.

 

 

В 8:15 пристигнах до сградата на Народна банка. Това беше едно от чудовищните съоръжения, издигнали се над покривите на Москва в последните години. По своята амбициозност напълно можеше да съперничи на сградите на „Газпром“ или „Лукойл“. Те сякаш бяха изригнали изпод земната кора под чудовищното налягане на магмата, под бесния натиск на огромните пари. Както застрашителните сталински кули от петдесетте години, както безличните квартали с хрушчовки през шестдесетте, както остъклените кубове на Новия Арбат през Брежнево време, така и сега тези чудовища крещяха, че е дошло ново време — младо, безпощадно, весело, нахално.

И изведнъж нещо ме бодна в сърцето. Тук, на паркинга пред Народна банка, фразата на Калмиков „Той е от тези, които играят на едро“ се изпълни с нов смисъл.

В 8:20 влязох в банката: от сутрешната, набираща луди обороти Москва, се пренесох сред ехтящата пустота на огромното фоайе, в царството на мрамора и тонираното стъкло, в стерилността на кондиционирания въздух, който дишат само посветените, вътрешните хора. На пропуска вече ме чакаше референтът на Буров, безличен млад служител в черен костюм и с черна вратовръзка, посветен. Охранителят в черна униформа, въоръжен с компактен австрийски картечен пистолет „Щайер“, учтиво ме помоли да извадя от джобовете си металните предмети и да мина през арката на скенера. Втори такъв учтиво ме помоли да отворя куфарчето си. Там нямаше нищо, освен стара папка с написани на корицата регистрационни номера и два печата: „Строго секретно“ и „Да се съхранява за вечни времена“. Тази папка ми даде генерал–лейтенант Лазарев след много трудния за него разговор.

— Последвайте ме — предложи референтът.

Скоростният асансьор ни възнесе на неизвестно кой етаж. На изхода от асансьора дежуреха още двама охранители, също с щайери. Референтът ме поведе към приемната, намираща се в дъното на фоайето зад висока двукрила дъбова врата с излъскани до блясък медни дръжки. Но не ме доведе до тези царски врати, а отвори с магнитна карта незабележима врата встрани от тях:

— Моля.

Това беше нещо като пушалня или приемна: с ниска черна масичка върху бял килим, черни кожени кресла и дивани покрай стените. По белите стени висяха старинни гравюри: предимно морски сражения.

— Господин Буров е много зает, бъдете кратък — предупреди ме референтът с такъв тон, с какъвто разговарят с досадни посетители. — Имате дванадесет минути.

— Той има дванадесет минути — отговорих нахално. — А аз имам време от тук до хоризонта.

Той ме изгледа странично като кокошка и се скри зад вратата, която вероятно водеше в кабинета на президента. Очаквах, че ще докладва за мен и ще ме покани да вляза, но вместо това иззад вратата се разнесе висок, сякаш задъхващ се смях, тя се отвори и се появи самият господин Буров с бодро щръкнали, засукани мустачки и ме огледа от висотата на своя ръст с нахални весели очи.

— Добро утро, Сергей Сергеевич. Седете си, не ставайте — проговори той с високо, сякаш насмешливо тенорче и ми протегна ръка, заради което му се наложи да се наведе. — Приятно е да срещнеш в такава сутрин човек, който има време от тук до хоризонта. Забележително. Не мога да го кажа за себе си.

Той беше в пълна парадна униформа — колосана риза с черна папийонка на тънкия врат, само че вместо сако носеше синя кабинетна пижама с атлазени ревери и маншети.

— В колко започва работният ви ден? — поинтересувах се аз.

— В седем и тридесет.

— А кога завършва?

— Ако няма никакви мероприятия, около полунощ.

— Започвам да гледам с оптимизъм на бъдещето на Русия.

Той пак се засмя тъничко, като кудкудякане, и седна в креслото срещу мен, като протегна напред дългите си крака в черни панталони и ги преплете като въжета. Във всеки случай изглеждаше, че при желание може да ги преплете по такъв начин.

— Ще разговаряме тук. Кабинетът е на подслушване, видеокамерите постоянно записват. А тук може да се говори свободно.

— На подслушване и видеозапис? — учудих се аз. — Защо?

— За да може да се анализират после преговорите. Думите носят не повече от петнадесет процента от информацията. Всичко останало е в интонацията, мимиката, жестовете. С това и се занимават моите психолози. Вероятно се учудвате защо ви приех по това време? Сега разбирате защо.

— Не това ме учуди — възразих аз. — Учуди ме друго: че изобщо ме приехте.

— Да кажем, че по този начин изразявам уважението си към вас и към вашите приятели. Уважавам професионалистите. И не искам да си отрежа възможността при нужда пак да се обърна към вас. Но наистина разполагам със съвсем малко време. Затова да започваме. Известно ми е с какви трудности се наложи да се сблъскате при изпълнението на моята поръчка. Жестоко, Сергей Сергеевич. Но съм сигурен, че не сте имали друг изход. И сте в правото си да поискате от мен увеличение на хонорара. Колко?

— Николко. Нямахме никакви трудности.

— Стига, стига, уважаеми господине! Недейте да скромничите!

— Нямахме никакви трудности — повторих аз.

Той присви очи и устни, от което левият му мустак щръкна пиратски и изпитателно ме изгледа:

— Искате да кажете…

— Нищо не искам да кажа — прекъснах го аз. — Само това, което казах. Няма за какво да искаме увеличение на хонорара.

— Интересно. Много, много интересно. Съобщиха ми, че според мурманските следователи причината за смъртта на двамата бандити бил инфаркт. Не бихте ли могли да ми разясните тази загадка?

— Не. Нямаме никакво отношение към това.

— Защо тогава помолихте за среща?

— Искам да ви покажа нещо.

Извадих от куфарчето старата папка. В нея бяха протоколите от заседанието на военния съд, състоял се на 16 декември 1984 година в Кандахар. Буров погледна бегло корицата и бързо прегледа първите страници.

Посъветвах го:

— Започнете от началото.

Той внимателно прочете присъдата на военния съд.

— Не е зле. Откъде го имате?

— Господин Мамаев ни поръча да съберем за Калмиков цялата достъпна информация. В процеса на работата се натъкнахме на тези документи.

— Защо ги донесохте на мен, а не на него?

— Той не плати работата.

— Не е платил работата? — недоверчиво попита Буров. — Не е платил за тези документи? Не разбирам.

— Той не знае за тях.

— Колко?

— Двадесет хиляди долара.

— Давам ви тридесет хиляди.

— Не — казах. — Аз искам да получа за тях не пари.

— А какво?

— Информация.

— Каква?

— Игор Сергеевич, моля да ме извините — чу се гласът на референта. Той се появи в приемната, държейки в ръце черно вталено сако. Буров се надигна, свали кабинетната пижама, позволи да му надянат сакото и махна с дългата си слаба ръка:

— Изчезнете, приятелю мой.

— В девет нула нула идва господин Малишев — напомни референтът.

— Ще почака.

Референтът чак се опули:

— Господин Малишев?!

— Изчезнете, драги ми господине!

Служителят се скри.

— Ето — с насмешка, предназначена да скрие раздразнението му, изкоментира Буров. — Накара ме да разкрия пред вас картите си. Разбирате ли за какво говоря, Сергей Сергеевич?

— Той разкри вашата заинтересованост в това дело.

— Вярно.

— Голяма.

— И това е вярно. Да, аз съм заинтересуван от това дело. Но бих искал да разбера в какво се заключава вашият интерес.

— Калмиков е лежал две години и половина за нищо.

— За подготовка на убийство — възрази Буров.

— Той не се е канел да убива никого. И вие го знаете.

— Е, да допуснем — кимна той. — И какво?

— Не искаме да го затворят за убийството, което смята да извърши.

— А той смята ли?

— Да. Но вие и това знаете.

— А какво знаете вие, уважаеми господине?

— Едно друго. А искам да знам всичко.

— Ако отговоря на вашите въпроси, ще ми продадете ли тази папка?

— Не. Но няма да я продам и на Мамаев.

— Питайте.

— Известно ми е, че в началото на деветдесет и седма година между вас и Мамаев е възникнал конфликт. Заради правото да се обслужват сметките на ГУИН…

— Конфликт? Какво говорите? — прекъсна ме Буров. — Между нас не е имало и не би могло да има никакъв конфликт. От страна на Мамаев беше предприет опит да ме шантажира. Това е всичко.

— И вие отстъпихте пред шантажа?

— От къде на къде решихте така?

— Оттеглили сте заявката си. Правото да обслужва сметките на ГУИН е получила банка „Евро Аз“.

— Вас някога шантажирали ли са ви?

— Имаше един случай.

— По какъв начин?

— Отвлякоха жена ми и дъщеря ми.

— Това хареса ли ви?

— Немного.

— Как завърши?

— Нормално завърши.

Буров неочаквано се разсмя, закудкудяка, отметнал глава, и се запляска по коленете. Гледах го с искрено недоумение. Кой знае защо ми се струваше, че нищо смешно не съм казал.

— Дори слабо познавайки ви, Сергей Сергеевич, си представих какво значи това ваше „нормално“ — обясни Буров, след като се насмя. — И на мен не ми харесва да ме шантажират. Но аз имам други методи на защита — добави той и мустачките му заплашително щръкнаха, а в нахалните му опулени очи проблеснаха искрици весел бяс.

— Опитът за шантаж е бил предприет преди двадесет и седми юли деветдесет и осма година — върнах го към темата на разговора.

— Много знаете, уважаеми господине — оцени с уважение Буров. — Е, добре, ще ви разкажа какво се случи. В първите дни на юли при мен дойде млад следовател от Таганската районна прокуратура. Информира ме, че води следствието относно подготовката за покушение срещу господин Мамаев. И ми показа няколко много забележителни документа. От тях излизаше, че моята банка чрез междинни посредници е превела дванадесет хиляди долара на фирма за недвижими имоти, която е купила стаята в общинската квартира, от чийто прозорец наемният убиец е следил Мамаев.

— Глупости — казах аз. — Парите са били изпратени по пощата от някаква студентка.

— Ние сега разбираме, че са глупости. А тогава аз не разбирах нищо. Представа нямах за никаква стая в общинска квартира, нито пък за някакво покушение. Помолих го да ми даде копия от тези документи, за да се ориентирам кое какво е. Следователят каза, че няма право да го направи. Предупреди ме, че ще бъде принуден да ме извика с призовка на разпит като свидетел по криминалното дело за подготовката на покушение срещу господин Мамаев. Казах, че ще си помисля. След седмица вече имах цялата информация. Обадих се на следователя и му наредих да предаде на Мамаев, че ще получи това, което иска. И после оттеглих кандидатурата си.

— Почакайте! Документите, които ви е показал, нали са били фалшиви!

— Разбира се. Много добре изработен фалшификат, тук господин Мамаев бе проявил доста изобретателност.

— Не можеше ли да се докаже, че са фалшиви и Народна банка няма никакво отношение към плащането за онази стая?

— Защо не? Можеше.

— Защо тогава отстъпихте на Мамаев сметките на ГУИН?

— Зле се ориентирате в тези неща, драги ми господине.

— Въобще не се ориентирам — потвърдих аз.

— Представете си за секунда, че пред очите ми е станало някакво произшествие, пътна катастрофа, ако щете. И ме викат при следователя да дам показания като свидетел. Какво ще има на другия ден във вестниците? Ще ви кажа. Заглавия на цялата първа страница: „Крадецът трябва да лежи в затвора“. А под тях дребна информация, че президентът на Народна банка е бил извикан в прокуратурата. Това, ако отида при следователя. А ако не отида, още по-зле: „Ще избяга ли Буров?“ Прелестта е в това, че дори не мога да се обърна към съда. Наистина, нима крадецът не бива да лежи в затвора? Това е в случай на пътнотранспортно произшествие. Ами ако ме извикат в прокуратурата по дело за подготовката на покушение срещу конкурент? Представяте ли си какво ще има във вестниците и до какво ще доведе?

— Щеше да торпилира вашето назначаване за заместник-министър на финансите?

— Съвсем вярно, Сергей Сергеевич. Можеше. А в такива дела не бива да се рискува.

— Но и да простите на шантажиста — също не е във ваш стил.

— А кой ви е казал, че съм му простил? Казах, че имам други методи за защита. И те, драги ми господине, са не по-малко ефективни от вашите.

При проучването на това дело ми се беше появил още един въпрос и аз се бавех, без да се реша да го задам.

— Е, какво има? — окуражи ме Буров. — Разговаряме откровено.

— Скоро след процеса срещу Калмиков следователят, който е водел делото му, бил убит. Знаете ли за това?

— Разбира се — кимна Буров. — Винаги разполагам с пълната информация. Абсолютно пълна. Без това не тръгвам към проблема. Той е бил убит през нощта на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Застреляли са го в купето на неговото беемве. Ще ви кажа и повече. Колата му е купил Мамаев. Във всеки случай парите за нея са преведени от сметките на „Евро Аз“. Знам за какво си мислите. Не, уважаеми господине, това не са моите методи. Никога не си го изкарвам на изпълнителите.

— Защо сте ходили при Калмиков в колонията?

— И това ли знаете? Значи знаете и защо.

— Защо сте летели лично, а не сте пратили някого?

— Ще ви дам един добър съвет, Сергей Сергеевич. Важните неща не бива да се доверяват на никого.

— Документите, които сте показали на Калмиков в лагера, менте ли бяха? За това, че сте откупили от Мамаев апартамента на жена му?

— Апартаментът сега й принадлежи напълно — отбягна той прекия отговор.

— Вие ли й го купихте?

Буров известно време мълча, като засукваше връхчетата на мустачките си. После попита:

— Открихте ли кой е изпратил седемдесетте хиляди за апартамента?

— Не.

— Много ще се учудите, когато научите. Много, уважаеми господине.

— Казаха ми, че като заместник-министър на финансите сте помагали на Мамаев, подкрепяли сте проектите му. Вярно ли е?

— А защо не? Той има сериозен бизнес. Ръководи го умело. Сега реализира успешно проект, свързан с нефта. Много перспективен проект. В Русия няма много такива бизнесмени. Защо да му преча? Това не би било патриотично.

— Тогава защо ви е нужно Калмиков да го убива?

— От къде на къде решихте, че ми е нужно? — учуди се Буров, както ми се стори, съвсем искрено.

— Не е ли така?

— Не.

— Калмиков е разбрал така задачата си.

— Правилно я е разбрал.

— Но аз не ви разбирам.

— А би трябвало, това е близо до професията ви. Вие ще започнете ли да заплашвате някого с незареден пистолет?

— Не.

— А защо? Защото заплахата ви ще бъде празна. И този, когото заплашвате, ще го почувства. Пистолетът трябва да бъде зареден, ако искате да постигнете желания резултат. Дори да не искате да стреляте. Калмиков трябва да знае, че ще убие Мамаев. Но това въобще не значи, че искам смъртта му. Би било прекалено просто, нехуманно и икономически нецелесъобразно.

— Тогава какво искате?

— Виж, това вече няма да ви кажа. Защо всъщност така ви вълнува съдбата на Мамаев?

— Не ме вълнува съдбата на Мамаев. Вълнува ме съдбата на Калмиков. Извадете го от играта.

— Не, уважаеми господине, няма да го направя.

— Тогава аз ще го направя.

— По какъв начин?

— Ще дам тази папка на Мамаев.

— И Калмиков ще влезе в затвора.

— Но не за убийство. И не за подготовка на убийство. Нека влезе. Няма да лежи дълго.

— Така, така — проточи Буров. — Вие, драги ми господине, не сте прост сопол, както казваше дядо ми. Значи държите в ръкава си още нещо, освен тези протоколи? Някакъв коз?

— Може би.

— Да направим така — предложи той и се приведе напред, надвисна над масичката, мустачките му щръкнаха, очите му хазартно блеснаха. — Обещавам, че няма да натисна спусъка. Е, освен ако ситуацията не излезе изпод контрола ми. А вие ще влезете в моята игра. И така ще помогнете на Калмиков. Съгласен ли сте?

— Какво е нужно за това?

— Аз ще купя от вас тези документи. За тридесет хиляди долара. Парите ще ви бъдат преведени незабавно. Но с едно условие. Веднага след като излезете от тук, ще отидете при Мамаев и ще му продадете документите. Смъкнете от него повече. Петдесет хиляди. Той ще плати. Оставете го да се порадва малко и после извадете от ръкава си каквото държите там.

— Смисълът?

— Кой е най-сигурният начин да деморализираш контрагента? Първо да му дадеш надежда, а после да я отнемеш. А когато го лишите и от последната надежда да се измъкне, му дайте съвет: нека опита да се споразумее с мен.

— Започвате опасна игра — предупредих аз.

— Опасна за кого?

— За всички. Включително и за вас самия.

— Не съм я започнал аз. Нито съм определял правилата. Натрапиха ми тази игра. Аз само играя по правилата, които ми натрапиха. В бизнеса, драги ми господине, има едно главно правило: на никого нищо и никога да не прощаваш. И не само в бизнеса, в живота също. Никога! На никого! Нищо! — презрително повтори той. — Ако, разбира се, не искате да си изтриват във вас краката.

— Можете да не продължавате. Вече разбрах, че относно непротивенето на злото с насилие всичко ви е наред.

— А на вас? — парира Буров. — Какво казахте на тези, които са похитили вашата жена и дъщеря ви? Върви си и повече не греши?

— Вие сте сигурен, че крия коз в ръкава си. Ами ако не е така?

Буров снизходително се подсмихна.

— Вие се учудихте за какво правя аудио- и видеозаписи на всички преговори. А между впрочем от всичко, за което говорихме сега с вас, не доловихте главното. Най-главното. Макар че го казах съвсем ясно, в прав текст. Признайте си, драги ми господине, че не го доловихте?

— Кое смятате вие за най-главно?

— Казах, че никога не пристъпвам към решаването на проблема, без да разполагам с цялата информация. Абсолютно пълната.

— Вече стана опашка — с погребален вид съобщи появилият се на вратата референт.

— Идвам. Вземете от господин Пастухов неговите банкови реквизити. Тридесет хиляди долара. Веднага да се преведат. Проследете. Не, четиридесет. А от Мамаев съдерете шестдесет хиляди, Сергей Сергеевич. Да, шестдесет. И нито цент по-малко! Иначе ще престана да ви уважавам!

Буров ми стисна ръката, намигна заговорнически и се устреми към кабинета си като тясна черна хищна пиратска шхуна. „Веселият Роджър“ невидимо трепкаше над него под свежия морски вятър.

 

 

Виж ти. Щом така се подхвърлят десетки хиляди долари като жълти стотинки, що за залог има в тази игра?

Или както казват съвременните пирати: каква е цената на въпроса?

Докато потеглях от Народна банка, се огледах. В черните стъкла, прорязали мраморната облицовка, плуваха ниски бели облаци. Тихата златна есен полека-лека отминаваше на юг от Москва.