Виктор Левашов
Изчезнал безследно (26)

II

По пътя Люска не млъкваше, разказваше за университетските си дела. Но когато колата влезе в двора на къщата, възхитено притихна.

Половин хектар борова гора на високия бряг на Истринското водохранилище беше заобиколен с красива ограда от червени фасадни тухли. В дъното се издигаше двуетажна — също от червени тухли — къща с плосък покрив, учудващо съразмерна с този просторен парцел и високите борове. Наоколо беше затрупано със строителни боклуци, но не беше трудно да си представи човек колко стилно ще изглежда къщата, когато довършат всичко.

Сред боровете бе израснала самотна млада бреза с ярки, неопадали листа. Тя стоеше пред къщата и се отразяваше като свещ в огромните прозорци на втория етаж.

— Папа, направо е върхът! — възторжено проточи Люска. — Супер яко!

При появата на Мамаев турците се засуетиха, разтича се бригадирът, развика се: „Бананасана!“ Петимата строители, които събираха боклуците, припряно захвърлиха лопатите и се скриха в далечния ъгъл, където бяха фургоните им. Там беше и морският контейнер, докаран от Измир. В него се пазеха изработените по специална поръчка мебели за къщата.

След като въведе ред, бригадирът забърза към Мамаев, взе да се кланя и на развален руски обясни, че мениджърът вече е тръгнал насам и ще пристигне всеки момент.

Мамаев правилно усети причината за суматохата.

— Таджики ли са? — строго попита той и посочи към фургоните.

— Малко таджики, господин — призна си бригадирът. — Съвсем малко. Един човек, два човек. Малко помагат, всички искат да ядат.

— Кучи синове! Взели са таджики в бригадата, а ми представят сметки като за истински турци — обясни Мамаев на Люска. — Аз ще им дам да се разберат!

— Папа, не бъди националист! — укори го тя. — Не ти ли е все едно кой събира боклука?

— Не съм националист — обясни той. — Обаче мразя да ме прекарват.

В микробус с логото на фирма „Измир“ пристигна и мениджърът, младо конте с тънки мустачки. Като видя Люска, се размаза, взе да се усуква и да ръси витиевати източни комплименти за вкуса на уважаемия господин клиент. От думите му излизаше, че има предвид вкуса на Мамаев при избора на проекта за къщата, но целият му вид издаваше, че говори за Люска. На Мамаев бързо му писна тоя „рахат локум“, той нареди на мениджъра да чака на стълбите пред къщата и влезе вътре.

На първия етаж още вървяха довършителните работи, вторият бе напълно готов. Студиото се беше получило точно както си го представяше Мамаев. Облицовано със светло дърво, с ниши, с камина и огромен панорамен прозорец по цялата северна стена, откъдето се откриваше изглед към водохранилището и пламтящата от есенните багри гора. Отоплението вече работеше, дървото съхнеше, студиото беше напоено с тънката миризма на нещо нетукашно — ливански кедър или алепски бор.

— Не е семейна къща — забеляза Люска. — Това е дом за сам човек. Ако ти е тъжно сам, вземи ме за икономка.

— Стига да се учиш добре — измъкна се с шега Мамаев.

— Има ли господин клиентът някакви особени желания? — осведоми се мениджърът.

Мамаев искаше да му каже особените си желания относно таджиките, но Люска го докосна по ръкава и умолително каза:

— Папа!

— Добре, мълча. Всичко е нормално, довършвайте я.

Докато чакаха мениджъра и оглеждаха къщата, шофьорът на ладата беше проучил околността и намерил хубаво място за пикник — на полянка, застлана с килим от ярки брезови и ясенови листа. Той донесе от багажника пакетите, домъкна сухи клони, разпали малък огън и отвори бутилките. Но решително отказа да сподели трапезата.

— Всеки трябва да си знае мястото. Объркването на ролите нарушава социалната хармония.

— За какво тогава купих толкова храна? — огорчи се Люска.

— Храната винаги трябва да е много. Както и късметът — философски отбеляза шофьорът. — Приятно прекарване — пожела той и намигна на Мамаев. — Не е кучка, не е.

— Хайде да пием за тази есен — каза Люска и се чукна с Мамаев с бутилка „Ок мусалас“. — Имам чувството, че никога повече няма да имаме такава есен. За теб, папа, кой знае защо ми е жал за теб. Дано ти провърви.

Към Москва се връщаха по залез. Залезът беше неистов, върху половината небе, тревожен. Люска притихна, седеше, облегнала глава на рамото на Мамаев. От косата й миришеше на дим. Когато отпред се появи околовръстното шосе, шофьорът попита:

— Накъде?

— Първо в Кунцево — отвърна Люска. — После…

— После никъде — прекъсна я Мамаев. — В Кунцево, шефе!

— Папа, ти си адски мил!

Когато плащаше, Мамаев даде на шофьора сто долара. Поинтересува се:

— Нормално ли е?

— Вие доволни ли сте от разходката?

— Много — каза Люска.

— Аз също — кимна шофьорът. — Значи хармонията е запазена. За какво е времето? За да го превръщаш в пари. За какво са парите? За да икономисват време и да превръщат необходимостта в удоволствие. Ако ви потрябва такси, винаги съм на вашите услуги.

Той връчи на Люска визитката си и замина. На картичката пишеше:

„Изя Глан

Член на Съюза на писателите на СССР“

— О, Господи! — каза Люска. — Папа! Не ти ли се струва, че живеем в преобърнат надолу с главата свят?

Чак преди разсъмване, когато Люска заспа, а Мамаев отиде в кухнята да изпуши една цигара, най-после си спомни фразата, която се въртеше из главата му през целия ден:

„Есента дарява със жълтици уличния музикант.“

И веднага след това си спомни, че не преведе, както обеща на Пастухов, двадесет хиляди долара в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов. Първо се ядоса на себе си, защото не понасяше и най-дребната неточност в работата и не прощаваше такова нещо нито на своите служители, нито на себе си. Но после махна с ръка: майната му. Каквото и да е научил Пастухов за Калмиков, то нищо няма да промени.

Изминалият спокоен есенен ден сякаш беше изпълнил със спокойствието си и самия него. Всички съмнения изчезнаха. Архивът на Военната колегия на Върховния съд — това са документи под строг отчет. Те не биха могли да пропаднат. Значи ще се намерят. След ден-два с издирването на Калмиков ще се заеме милицията. Ченгетата имат много повече възможности от наемниците. А виж, той ще се погрижи ченгетата да се разтичат с пълна сила.