Виктор Левашов
Изчезнал безследно (24)

III

Генерал-лейтенант Лазарев живееше в краймосковската вилна зона „Звездичка“. Преди войната тук давали парцели на големи военачалници. По традиция я наричаха генералското село, макар че почти не бяха останали генерали. Наследниците разделили парцелите с огради, половините на къщите бяха боядисани в различни цветове. Тук-там над сивите етернитови и ламаринени покриви, боядисани с кафяв миниум, се извисяваха вилите на „новите руснаци“, доста скромни в сравнение с елитното селище на Осетра.

Оставих колата си до селския магазин и тръгнах пеша през брезовата горичка, сияеща като златен облак сред унилите огради. Търсената къща се оказа веднага след горичката. Пред портичката нетърпеливо тъпчеха двама работяги строители в зацапани гащеризони и натискаха копчето на звънеца. Между тях имаше четиридесетлитрова бака с протекла отстрани зелена боя. Не беше нужно да имаш дедуктивни способности, за да разбереш: боята е приватизирана от някой местен строеж и сега ще бъде реализирана за сума, кратна на цената на бутилка водка.

Никой не излизаше да види кой звъни. Работягите започнаха да чукат, първо деликатно, после по-яко. Портичката се отвори, надзърна дребен плешив дядка с опърпани работни дрехи, гумени галоши и вила за тор в ръцете и огледа с режещ поглед бачкаторите:

— Какво искате?

— Дядка, извикай генерала, имаме работа! — зарадваха се те.

— Няма го генерала — избоботи дядката.

— А кога ще дойде?

— Не ми е докладвал.

Псувайки, те вдигнаха баката и я помъкнаха към следващата къща. Старецът премести въпросителния си поглед върху мен.

— Бих искал да видя генерал-лейтенант Лазарев.

Той малко помълча, като ме разглеждаше, после се дръпна да ми направи път:

— Влизайте. Аз съм Лазарев.

От портичката към къщата водеше покрита с плочки пътечка. Плочите бяха хлътнали, пръстта ги беше затрупала. Генералът ме доведе до покрита със стара мушама маса, с вкопани пейки край нея, подрънча с миялника, окачен на фасадата, и влезе в къщата. Огледах се.

Парцелът беше голям и запуснат. Къщата също изглеждаше сива, изоставена. Около нея имаше борове и няколко стари ябълки. Именно край тях генерал-лейтенант Лазарев беше разхвърлял тор. Листата на дърветата отдавна бяха окапали, но ябълките не бяха обрани, червенееха по голите клони, търкаляха се из тревата. Непонятно беше защо ториш ябълките, щом не събираш плодовете. В това имаше някаква разрегулираност на живота, разбрицаност на механизма, в който всяка част работи сама за себе си.

След известно време Лазарев се върна. Здравата му плешива глава и синият анцуг с двойни бели кантове, в който се бе преоблякъл, го правеха да прилича на стар треньор на някога знаменит отбор. И изражението му беше като на треньор, при когото са дошли за съвет. „Дойдохте, вашта мама, след като разсипахте отбора, по-рано трябваше да искате съвет.“

Той се настани на масата и кимна:

— Слушам.

— Защо нямате охрана? — попитах аз.

— Защо ми е охрана?

— Вие сте секретоносител.

— Кой сега пази тайните! Сами ги раздаваме. В НАТО мечтаем да влезем. Русия — пълноправен член на НАТО. Пълноправна с Лапландия!

С тоя всичко беше ясно. Ако не исках да затъна в блатото на съвременната политика, а аз не го исках, спешно трябваше да се гмурна в дълбините на историята. Затова бързо казах:

— В Подолския архив ви препоръчаха като човек, който знае всичко за Афганистанската война.

— Никой не знае всичко.

— Интересува ме само един епизод. Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на летището в Кандахар? По-точно, знам какво е станало. Били са взривени няколко наши самолета. Но не знам защо. Не знам какво е последвало от това. И главното — как се е отразило то на съдбата на майор Калмиков.

Генералът се намръщи.

— Кой сте вие?

— Сътрудник на частната детективско-охранителна фирма „МХ плюс“ — представих се и извадих червената карта, много солидна.

— Пастухов Сергей Сергеевич — прочете Лазарев и свери физиономията ми със снимката. — Как ме открихте?

— Адресът ви ми даде генерал Голубков. Срещали сте се в Афганистан. Той е служил във военното разузнаване. Каза, че може би го помните.

— Помня го. Но не помня да съм му давал адреса си.

— Научил го е по своите канали. Сега е началник на оперативния отдел в Управлението за планиране на специални мероприятия. Предупреди ме, че ще поискате да проверите думите ми. Да ви дам ли телефона му?

— Не си правете труда — промърмори Лазарев и стана.

Отсъства около петнадесет минути. Когато се върна, погледът му вече не беше така режещ.

— Всичко е точно — каза той и ми върна картата. — С какво се занимава вашата фирма?

— Охраняваме тези, които ни наемат. Изпълняваме конфиденциални поръчки.

— Следите шавливи жени?

— Досега не се е налагало, но защо не?

— Доживяхме. Капитан от спецназ рови в чужди чаршафи. Защо ви интересува майор Калмиков?

— Преди известно време ни наеха да го охраняваме.

— Вас? Наели са ви? Да охранявате? Него? — попита дума по дума Лазарев с такъв вид, сякаш му бях съобщил нещо абсолютно невероятно.

— Това беше само предпазна мярка — обясних аз.

— Преди колко време?

— Около две седмици.

— По-точно?

— От дванадесети до петнадесети септември.

— Голубков знае ли защо ме търсите?

— Не — честно отговорих аз. — Той е зает човек. Не исках да го товаря с проблемите си.

— Омитай се, момче — с равен глас заповяда Лазарев. — Ако Голубков не беше казал, че си свой, щях да извикам патрула. И с теб щяха да се разправят контра разузнавачите. Край. Свободен си.

— Както кажете, господин генерал-лейтенант — обезкуражено измърморих аз. — Но…

— Другарю генерал-лейтенант! — отсече Лазарев.

— Моля да ме извините, другарю генерал-лейтенант. Не исках да ви обидя. Но би ми било по-лесно да живея, ако знам какво предизвика гнева ви.

Той ме изгледа с побелели от омраза очи:

— Това, кучи сине, че не си могъл да охраняваш никакъв майор Калмиков преди две седмици! Майор Калмиков беше разстрелян в Пешавар от контраразузнаването на Ахмед хан през ноември осемдесет и осма година! След три месеца изтезания! След три месеца такива изтезания, каквито на теб, пале, няма да ти се присънят и в кошмар! Той загина като герой! Беше ми като син. Като роден син ми беше! Изгорили го в негасена вар. А сега се махай.

Голубков ме предупреди преди срещата с Лазарев да не би дори от вежливост да взема да разпитвам за семейството му. Той имал двама синове, и двамата офицери. По-големият загинал в Кабул при щурма на двореца на Амин. По-малкият изгорял в бетеер в Грозни през 1995 година. Жена му не издържала този удар, обесила се, а самият Лазарев подал оставка и оттогава живеел като отшелник.

Изчаках генерал-лейтенантът малко да се поуспокои и извадих от джоба си снимка на Калмиков, направена в Лефортово след арестуването му. С тази снимка от следственото дело ни снабди президентът на Народна банка Буров, когато ни изпращаше в Мурманск. За всеки случай. Да не объркаме Калмиков с някой друг.

— Погледнете тази снимка, другарю генерал-лейтенант — предложих аз.

— Върви си, момче — без да обръща глава, помоли той.

— Ще си вървя — обещах. — Но първо я погледнете.

Той неохотно, само за да се отърве от мен, хвърли поглед към снимката и веднага я сграбчи, впи очи в нея.

— Той ли е? — попитах, макар че вече нямаше нужда.

— Кога? Кога е направена тази снимка?

— Там пише.

— Деветдесет и осма година — прочете той. — Какво значи това?

— Това значи, че сте прибързали да го погребвате. Откъде научихте, че е разстрелян?

— Агентурата донесе.

— И вие повярвахте?

— Ние проверихме донесението по всички канали! Тая снимка е фалшификат!

— Не, другарю генерал-лейтенант, не е фалшификат — възразих. — Направена е в следствения арест „Лефортово“. Преди две години майор Калмиков беше осъден на шест години при строг режим като наемен убиец.

— Майор Калмиков не би могъл да бъде наемен убиец!

— Не съм казал, че е. Казах само, че беше осъден като наемен убиец. За процеса срещу него имаше дори предаване по телевизията…

— Той сега…

— Да, жив е. Жив и на свобода. Но няма да остане дълго на свобода, ако не поискате да отговорите на въпросите ми.

— Зависи какви са.

— Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на съветското военно летище край Кандахар?

Генералът впи изпитателен поглед в очите ми, сякаш се опитваше да разбере откъде знам. Не разбра, но и не попита. Задейства се професионалният рефлекс. Беше свикнал, че никой и никога не отговаря направо на директни въпроси. Но на моя въпрос трябваше да отговори. Той отвърна:

— Това е държавна тайна.

— Какво е станало през нощта на петнадесети декември? Защо са измъкнали майор Калмиков от леглото, качили са го на най-новия изтребител-прехващач и са го пратили в Кабул?

— Това е държавна тайна — повтори генералът.

— Какво се е случило през осемдесет и осма година в Пешавар?

— Това е държавна тайна!

— Добре — казах аз. — Държавна тайна. Тогава ще ви попитам друго. Защо не са дали на жената на майор Калмиков пенсия за безследно изчезналия й мъж? Защо не са дали пенсия на жена му дори след като през осемдесет и осма година е загинал като герой?

Лазарев не отговори.

— И това ли е държавна тайна? — попитах аз.

— Да! — извика той. — Да, и това! И не ми задавай повече такива въпроси! Не можеш да го разбереш!

— Да, не мога да го разбера — съгласих се аз. — Добре, а защо не отидохте при нея просто като при жената на човека, когото сте имали за свой син, и не сте й казали „Галя, Костя загина“? Защо не й казахте: „Галя, Костя загина като герой. Кажи на неговия син, че може да се гордее със своя баща. Кажи му.“ Това поне защо не направихте?

— Нямах право да го направя. Нямах право дори да се приближа до нея. Сърцето ми се късаше, но не можех да го направя!

— Защо?

— Защото го изискваше дългът ми! Защото съм дал клетва!

— Пред кого?

— Положил съм клетва да служа на родината! И ще остана верен на клетвата. До смъртта си!

Аз станах.

— Благодаря, другарю генерал-лейтенант, че се съгласихте да поговорите с мен. Нямам повече въпроси. Но ако искате да знаете какво мисля за всичко това, ще ви кажа.

— Какво ли пък можеш да ми кажеш ти! — вяло каза той.

— Нещо, което никак няма да ти хареса, дърт пръдльо! Заради това, което наричаш родина, си затрил всичките си синове, затрил си и жена си…

— Млък! — кресна генерал-лейтенант Лазарев.

— Как ли не, ще ме изслушаш! Хвърлил си ги направо в челюстите й! Един след друг! А колко чужди синове изплюска тя? Клел си се бил на родината! На Молох си се заклел! И сега продължаваш да му служиш. Готов си да му дадеш и последния си син, останал по чудо жив! Но аз няма да ти позволя. Чуваш ли ме, тъп ботуш такъв? Няма да ти позволя! И аз съм се клел пред родината. Тази родина, която е майка, а не бясна вълчица! Бъдете здрав, генерале. Имах честта!

Обърнах се кръгом и тръгнах към изхода.

Той викна:

— Пастухов!

Дори не го погледнах.

— Пастухов, стой! — изрева той като фатмак над фатмаците.

— Я върви на…! — казах му вежливо.

— Почакай, Пастухов! — помоли той.

Спрях.

— Е?

— Върни се.

Върнах се.

— Седни — каза той.

Седнах.

— Питай.

— Ще разрешите ли да включа диктофона?

— Включвай го.

Извадих сонито, сложих го в центъра на масата, пуснах на запис и зададох първия въпрос:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар?

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица. Подготвяхме мощен десант в тила на муджахидините. Подготовката, както винаги, се провеждаше в най-строга тайна. Но имахме сведения, че агентурата на Ахмед хан е получила информация и ще бъде направен опит да се провали операцията. На летището беше поставена подсилена охрана. Имаха заповед да стрелят на месо по всяка подозрителна цел… Пушиш ли?

— Не.

— И аз ги отказах. Сега бих запалил. Майната му. Та така. В двадесет и три часа и петнадесет минути московско време, или в три и петнадесет по местното на един войник се сторило, че някой се промъква към стоянката на бомбардировача. Той изстрелял откос с автомата си АКМ. Куршумът рикоширал в бетона и попаднал във взривателя на бомбата, окачена на долния пилон на бомбардировача.

— И какво?

Генерал Лазарев помълча малко, изгледа с омраза диктофона, после каза:

— И всичко се прееба.