Виктор Левашов
Изчезнал безследно (36)

I

Мамаев научи какво е станало в Соколники още същата вечер от генерала на „Петровка“, при когото отиде веднага след срещата с Пастухов в офиса на „МХ плюс“ на „Неглинка“. Бесен беше. Този наемник разговаряше с него като с някой смотаняк. Като с малоумник! Убеждаваше го. Съветваше го. Предупреждаваше го. Загрижен беше за живота му!

Какво става? Рецидивист го възпитава. Проститутка го съжалява. Наемник го учи как да живее. А Тюрин го заплашва! Тюрин, когото измъкна от лайната, който трябва задника му да лиже! Какво, мамка му, става?

Плика, който му даде Пастухов, Мамаев отвори още в колата. Подписаният от Горбачов указ на Президиума на Върховния съвет за удостояването на Калмиков със звание Герой на Съветския съюз го порази. А думата „посмъртно“ го преряза като бръснач.

Твърде често взе да се говори за смърт. Прекалено често. Като че повя някакъв ветрец. Мъртвешки. От нищото.

Но Мамаев умееше да отделя същността на проблема от всякакви емоции. Практическото значение на този указ беше, че той нямаше никакво практическо значение. Дори ако Пастухов веднага изпрати копие от указа в Министерството на правосъдието, ще мине време, докато тази бумага премине през инстанциите и предизвика действието, на което Пастухов разчиташе: да обезцени купените от Мамаев документи. Ще минат седмици. А сега вече се брояха дните.

Мамаев не беше съвсем наясно защо купува от Пастухов протоколите на военния съд, които, строго погледнато, не му трябваха. Сработи навикът да се презастрахова, превърнал се в инстинкт още от времето, когато беше частник, каквито при съветската власт гонеха като бесни кучета. Като обмисли това, което беше направил, той разбра, че е постъпил правилно. Ако Гърка се издъни, тези документи ще му послужат за сигурно алиби. Той е законопослушен гражданин. Представа няма за никакъв Грък. Веднага е информирал правозащитните органи, че на свобода се разхожда опасен държавен престъпник, който няма никакво право на амнистия.

А и презастраховката няма да попречи. Никак даже. Когато имаш работа с такъв като Калмиков, никаква предпазна мярка не е излишна.

Генералът от милицията, на чието бюро Мамаев сложи папката с протоколите от военния съд, си даде вид, че се радва на възможността да му направи услуга, но Мамаев достатъчно добре познаваше тая порода хора, за да му вярва на думи. И се оказа прав. На въпроса на Мамаев какво смята да предприеме, генералът въодушевено изложи плана за действие: ще пуснем запитване до Министерството на правосъдието на какво основание са амнистирали Калмиков, после ще им изпратим присъдата на военния съд, после…

— Не така! — злобно го прекъсна Мамаев. — Не така! Първо ще обявиш Калмиков за издирване, ще го арестуваш, а после ще се занимаваш с тая канцеларщина. После! Ето така! Разбра ли?

— Петрович, това е незаконно! — опъна се генералът, но като погледна потъмнялото лице на Мамаев, вероятно си спомни за министъра на правосъдието, лежащ в Бутирка в приличната компания на производител на фалшиви пари и наркотърговец, спомни си за специалния затвор в Тулун, последен пристан на продажните ченгета, които се бяха опитвали да седят на два стола, и се съгласи: — Ще го направим. Операцията „Залавяне“ няма да се получи, но за издирване ще го обявим. Утре.

— Днес!

— Е, добре, добре. Днес да бъде. Не разбирам защо така нервничиш!…

В края на работния ден Мамаев му телефонира, за да разбере какво конкретно е направено. Секретарката каза, че генералът е заминал на някакво местопрестъпление. Мамаев нареди да му предадат, че чака неговото обаждане. Генералът му звънна в десет часа вечерта. Както и предполагаше Мамаев, нищо не беше направено, станало ЧП^[1] и генералът трябвало…

— Кога е станало чепето?

— В осемнадесет и петнадесет.

— А преди това? Време ли нямаше? Времето, питам, ли не ти стигна?

— Не ме притискай! — повиши тон генералът. — Това чепе ти идва дюшеш. Търсим твоя Калмиков. В Соколники е направен опит да отвлекат сина му.

Мамаев изстина.

— Опит? — попита той с внезапно паднал глас.

— Ами да. Провалил се е. Охранителят попречил.

— Какъв охранител?

— От някаква частна фирма. Случайно се оказал там. Дребен, заразата, ама действал ловко. Елиминирал двама биячи. А какво е станало после, засега е загадка.

— Какво е станало?

— Пет трупа. Пет! Какво става в Москва, какво става! Мурмански бандити от ОПГ на Гърка. Единият изгорял в джипа, на трима им извили вратовете. Като на пилета…

— Кой? Кой им е извил вратовете?

— Не се знае. Никой нищо не е видял. А пък самият Грък… Тук въобще е някаква дивотия.

— Каква дивотия, мамка му?

— Седял в колата на една алея. На петстотин метра от двора, където се случило всичко. Нашите оперативници не го открили веднага. После се обадил някакъв мъж, казал, че видял подозрителна кола. Хукнали там, а в нея Гърка. Най-вероятно е чакал да доведат момчето. И видимо се е развълнувал прекалено силно.

— И какво?

— Инфаркт.

— Инфаркт?!

— Да, представи си.

— Научихте ли кой е поръчал отвличането?

— От кого? Трупове! Няма как да ги разпиташ. Така че издирваме Калмиков. По подозрение в съучастие. Той може да знае на кого и защо е бил нужен синът му. Веднага щом го намерим, ще пуснем в ход твоите документи.

— По подозрение в съучастие — повтори Мамаев. — Аз, естествено, не ги разбирам вашите работи…

— Приятно е да се чуе — изсмя се генералът. — Поне някой не ги разбира. Щото, разбираш ли, всички други ги разбират!

— Но все пак знам някои неща — продължи Мамаев.

— Помниш ли какво стана на петнадесети септември в района на мурманската ИТК-6? Видя ли сводката?

— Е, видях я.

— Помниш ли какво имаше в нея?

— Е, помня. Четири трупа. На двамата професионално извити вратовете, а другите двама… Почакай. Почакай, Петрович! Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Само едно. През този ден Калмиков е излязъл от лагера.

— Но… Но това е… Ама не, глупости! Инфарктът е съвпадение! Разбира се, че е съвпадение.

— Какъв инфаркт? — кресна Мамаев. — Вратовете им са извити, а не инфаркт!

— Разбрах — каза генералът. — Разбрах всичко. Обявявам „Залавяне“. Веднага. Има всички основания. Слушай, Петрович… Що за тип е твоят Калмиков, а? Откъде се е взел? Откъде се пръкна такъв?

Мамаев тресна слушалката, без да отговори.

 

 

Ама що за страна? Що за шибана страна! Никой нищо не иска да свърши. На никого нищо не можеш да поръчаш. На никого нищо, за никакви пари! Лагер — ето най-доброто политическо устройство за тази страна. Да, лагер!

Лагер! Лагер! Лагер!

 

 

Мамаев с големи усилия успя да се овладее и да се върне към нормалното мислене.

Пет трупа. Това е добре. Не са успели да разпитат никого. Също добре.

Гърка получил инфаркт. Този як, четиридесетгодишен бивол. Инфаркт. Ченгетата го открили вече мъртъв. Значи нищо не е успял да каже. Поолекна му.

Охранител. От частна фирма. Случайно се озовал там. Случайно?

Мамаев протегна ръка към телефона, за да звънне пак на генерала и да изясни какъв е тоя охранител, но се спря. Не бива.

Да поръча на Тюрин да направи справка? Не, също не бива.

Не бива да разкрива интереса си към това дело. Пред никого. Това дело не го интересува. И не може да го интересува.

Мамаев изведнъж почувства, че е уморен до смърт.

По дяволите. Вкъщи. Да спи.

 

 

Всеки път, когато Мамаев излизаше от офиса към докарания от Николай мерцедес, дежурният охранител почтително отваряше вратата пред него. Но тази вечер до колата подскочи някакъв младеж с черен шлифер, който до този момент стоеше пред входа с охранителя, услужливо отвори задната врата на мерцедеса и тихо каза:

— Владимир Петрович, може ли да ви кажа две думи?

— Запиши се за прием — промърмори Мамаев. — Има си ред.

— Не ме ли познахте? Аз съм от службата за сигурност. Дежурех на „Малие каменшчики“. Наредихте ми да разпитам каналджията.

— А, ти ли си. Какво научи?

— Не тук, Владимир Петрович, не тук! — умолително каза охранителят и изплашено се огледа.

— Какво ти става? — учуди се Мамаев.

— Ще ви разкажа. Всичко ще ви разкажа. Само да се махнем от тук!

— Е, сядай.

Младежът се вмъкна в купето и се сви в ъгъла на седалката.

На тъмната „Москворецка крайбрежна“ Николай спря колата и искаше да излезе, но Мамаев го задържа и кимна на охранителя:

Докладвай. Пред него може. Каква е работата?

— Научихме кой е бил землякът, който е поркал с каналджията.

— Дълго ли го мъчихте?

— Наложи се да го вкараме в изтрезвителя. Сложиха го на системи, иначе не ставаше. Землякът не му е никакъв земляк. Запознали се в кръчмата, той почерпил, после повторили, после взели по бутилка и отишли вкъщи. Землякът казал, че е по работа в Москва, дали не може да поживее няколко дни в оная стая. Васка отключил стаята. Имал си отпреди ключ, някога монтирал брава на бабичката и така му останал. Землякът казал: става. Намазал му ръчичката добре. Казал: ако не се настаня другаде, ще дойда тук. Каналджията се накъркал, на сутринта земляка го нямало. Повече не дошъл. А с неговите пари Васка се запил.

— Защо го казваш на мен? — прекъсна го Мамаев. — Нямаш ли си началник?

— Там е работата, Владимир Петрович, там е работата!

— Какво мънкаш, дявол да те вземе, какво мрънкаш? Казвай!

— Този земляк е точно… той.

— Кой?

Охранителят потръпна, въздъхна тъжно и каза:

— Тюрин.