Виктор Левашов
Изчезнал безследно (4)

III

Началото на процеса беше насрочено за десет часа сутринта. В девет и половина съдията Сорокин стоеше до прозореца на своя кабинет на третия етаж в безличната сграда с унил казармен вид, където се помещаваше съдът. По „Нова Рязанка“, която се виждаше в процепа между съвременните многоетажни сгради, като безкраен поток се влачеха коли, размазвайки с чистачките по стъклата летящата изпод гумите кал, по тротоарите бързаха минувачи, криейки се от ноемврийската лапавица във вдигнатите си яки и под чадърите. От време на време ту коли, ту хора се отделяха от потока, сякаш ги засмукваше тихата уличка „Марксистка“, и завиваха към сградата на съда. Съдът изглеждаше на Сорокин като сепаратор, отделящ калта от потока на живота и изпращащ я за пречистване в затворите и лагерите. Но там почти нищо не се пречистваше. Връщаше се обратно в кръговрата на живота и започваше наново да се върти.

Почти милион и половина затворници в страна с население сто четиридесет и пет милиона души. По един на всеки сто е престъпник, излежаващ присъда.

Руските съдилища не ги заплашва безработица.

 

 

На площадката пред сградата на съда спря червена спортна кола. Паркира уверено, но без излишна показност. Съдията Сорокин познаваше вносните марки. Самият той имаше стар „Фолксваген Пасат“, с който през лятото пътуваше до вилата си. Но тази марка не познаваше. Нещо италианско. И доста скъпо.

От колата слязоха двама млади мъже. Единият, висок, рус, кой знае защо се стори познат на съдията, другият — дребен, кръглолик, мургав. След минута до тях спря и тъмносин мерцедес, немного нов модел. И почти веднага японски джип „Нисан Терано“. От мерцедеса излезе набит, леко оплешивял мъж на около трийсет и пет години, а от високата стъпенка на джипа скочиха някакъв по-млад, стегнат, малко над среден ръст, тъмнокос, и още един — долу-горе на същата възраст, мургав. Те се поздравиха като добри познати, но без фамилиарност, а дори някак сдържано. Поговориха малко. Посмяха се на нещо. После този, който караше джипа, погледна часовника си. По-възрастният кимна — ще успеем.

За десет часа не бяха насрочени никакви сериозни дела — дребна престъпност, граждански искове. От което Сорокин си направи извода, че най–вероятно са дошли за процеса срещу Калмиков. Това го накара да ги разгледа по-внимателно.

Имаше нещо необичайно в тях. Скъпи коли. Е, сега много хора карат скъпи коли. Нормални прически, нормални дрехи. Маркови, но не предизвикателни. Кожени якета, шлифери. Явно не са от мутрите. Не са бизнесмени. Приличат на спортисти — професионални, знаещи цената си. Стегнати. И още нещо. Някаква сдържаност.

С какво ги е заинтересувало делото на Калмиков?

Но в този момент към сградата на съда се приближи такси и отвлече вниманието на съдията от младите мъже. От таксито припряно изскочи някакъв брадат мъж с жълто камилско палто и обемиста чанта под мишница. Това беше Кучеренов, изгряваща звезда на руската адвокатура. Само като го видя, съдията Сорокин се смръщи гнусливо, сякаш беше изял нещо развалено.

В руските съдийски и прокурорски среди не можеха да понасят адвоката Кучеренов. Не защото беше силен процесуален противник. Повечето дела той губеше, но умееше да извлича полза дори от загубите. На всеки процес се стараеше да придаде политическа окраска и доста често успяваше. Протестите на прокурорите и искането на съдиите да говори по същество той оценяваше като потъпкване на гражданските права и свободи, заклеймяваше прокурорите за обвинителния уклон, остатък от съветско време, даваше да се разбере, че съдиите са политически ангажирани и дори подкупени. Правеше го подло, с обидни намеци, свиване на рамене, разперване на ръце. Жонглираше ловко с думите, никога не даваше формални поводи да го обвинят в неуважение към съда. А ако не дай боже съдията реагираше на тона му, адвокатът избухваше като гневна фурия, като някакъв Цицерон — разобличител: „Докога, о Катилина?!“

Той често се мяркаше по телевизията, журналистите си падаха по находчивите му оценки. Раздразнението, което предизвикваше у съдиите със своя маниер на защита, понякога водеше до по-сурови присъди, отколкото изискваха обстоятелствата по делото. Но малцина забелязваха това, а на самия Кучеренов изобщо не му пукаше.

Той беше моден, скъп адвокат, но сам бе пожелал да защитава Калмиков за грошовете, които получаваха служебните защитници, не наети от подсъдимия, а назначени според закона. Това означаваше, че щом този път Кучеренов е решил да пренебрегне парите, смята да извлече от процеса полза за репутацията си. И съдията Сорокин, общо взето, се досещаше каква.

Но сега, като видя от прозореца на кабинета си как адвокатът стиска ръката на най-възрастния от младите мъже, които бяха привлекли вниманието му, и говори уверено нещо, Сорокин си помисли, че е прибързал да заподозре Кучеренов в липса на меркантилност.

— Алексей Николаевич, време е — надникна в кабинета му секретарката, задочна студентка в юридическия факултет. Тя извади от гардероба черната съдийска тога и помогна на Сорокин да я облече. — Как ви отива тогата. Изглеждате много благородно с нея. Като лорд. В залата има телевизионен екип от НТВ. Ще разрешите ли да снимат?

— Процесът е открит. Ако защитата или обвинението не протестират, защо не?

Нямаше възражения. Телевизионерите заснеха началото на процеса, обвинителния акт и си тръгнаха. Процесът потегли по утъпкания коловоз. Чак след това съдията Сорокин внимателно разгледа обвиняемия и разбра защо прокурорът му каза, че това дело не му харесва.

Висок. Суховат. Хубаво мъжко лице, с нещо източно във високите скули и леко дръпнатите тъмни безжизнени очи. Посребрена коса. В съчетание с мургавото лице изглеждаше като перука. Мургавината не беше вродена, както при южняците, по-скоро напомняше дълбоко проникнал в кожата загар. Лицето сякаш беше прогорено до кокал от безпощадно слънце и изсушено от вятъра като пергамент.

От 1981 до 1984 година — служба в Афганистан. Така пишеше в справката от Управление „Личен състав“ на Министерството на отбраната.

Ето откъде е този загар.

Той не се призна за виновен. На въпросите отговаряше кратко — с „да“ и „не“. След като му разрешиха да седне, се отпусна на скамейката зад решетката и седеше неподвижно, изправено, втренчен пред себе си, без да обръща внимание нито на съдията, нито на прокурора, нито на публиката. В целия му вид имаше нещо повече от равнодушие.

За двадесет години работа като съдия пред Сорокин бяха минали много обвиняеми. Едни извъртаха, други се държаха с демонстративна смелост, трети се опитваха да убедят съда, че нещата не са били както сочат свидетелите, а така, както те излагат случая. За времетраенето на следствието те до такава степен се вживяваха в своята версия на случилото се, че искрено си вярваха. Имаше и примирили се. Но такова безразличие към собствената си съдба съдията Сорокин не беше виждал никога.

Той намери в делото съдебно психиатричната експертиза и я препрочете. Психиатрите от института „Сербски“ не се съмняваха във вменяемостта на Калмиков. Състоянието на изследвания беше класифицирано като еболия: „Липса на подбуди, загуба на желанията, пълна безучастност и равнодушие към всички прояви на живота.“

Експертите бяха сгрешили. Този човек не беше равнодушен към живота.

Той беше мъртъв.

Това състояние на подсъдимия предопредели и атмосферата в залата. Процесът вървеше гладко, но тягостно. Дори Кучеренов не въртеше номерата си. Седеше си с вид на човек, който знае, че ще му дойде времето.

Още от началото нямаше много публика — местни пенсионери, любители на съденето, особено на бракоразводните процеси, случайни посетители, озовали се в съда по свои дела и надзърнали от любопитство на този процес. След обедната почивка не остана никой от тях. Само на първия ред стърчеше като лалугер дребен мърляв старец с яйцевидна плешивина, обградена от дълги мазни кичури, и на задния ред в малката зала седяха петимата млади мъже, които съдията Сорокин бе видял от прозореца на кабинета си. Не разговаряха помежду си, нищо не записваха. Слушаха внимателно, без да изразяват отношението си към ставащото.

Те дойдоха и на втория ден и мълчаливо седяха отначало докрай. Сорокин разбра, че имат намерение да присъстват на целия процес. Те все повече го интересуваха. Той нареди на началника на охраната да провери документите им и да запише фамилиите. На листчето, донесено в кабинета му преди началото на сутрешното заседание, бе написано: „Перегудов, Пастухов, Хохлов, Злотников, Мухин“.

— Документите им са наред — докладва охранителят. — Показаха ги без гък.

„Перегудов“.

Съдията си спомни. Това беше ръководителят на рехабилитационния център, в който Калмиков първо се доизлекувал, а после работил като санитар.

Доктор Перегудов.

— Перегудов е най-възрастният от тях, нали? — попита той.

— Тъй вярно.

— Помолете го да дойде при мен след заседанието.

— Слушам. Ще го докарам.

— Не можете да го докарате — възрази съдията. — Той не е подсъдим. Ще го поканите да дойде. Кажете, че това е моя молба.

— Ще бъде изпълнено.

Но вечерното заседание рязко измени хода на процеса и накара съдията да забрави за поканата.

 

 

Още по време на обедното прекъсване прокурорът под секрет му съобщи, че неговият следовател е изровил нещо ново и това прави изхода от процеса съвсем ясен. Но какво точно е изровил следователят, не каза, само многозначително обеща:

— Ще разбереш. Помни ми думата: това момче ще стане майор.

— Да не е открил поръчителя? — предположи Сорокин.

— Засега не. И на мен нищо не казва, крие. Но имам чувството, че е хванал дирята му.

След като възобновиха изслушването по делото, прокурорът поиска да призоват като свидетел гражданката Галина Ивановна Сомова. За пръв път от началото на процеса мъртвото лице на Калмиков бе изкривено от гримаса.

— Не! — рязко произнесе той, сякаш изграчи. — Не!

— Защитата възразява срещу искането на прокурора — заяви адвокатът, но не можа да аргументира своя протест.

— Възражението се отхвърля. Поканете свидетелката — нареди Сорокин.

Съдебният пристав въведе в залата висока, стройна жена с големи тревожни очи, сякаш измъкната от уличната тълпа. Такива са повечето московчанки по улиците: приятно, дори модно, но не богато облечени, със загрижени физиономии — от безпаричието, цените, децата.

В тълпата тя не би привлякла внимание. Изведена от привичното обкръжение, правеше впечатление гордо вдигнатата и глава и стаената грациозност на нейните движения. На тясното лице с едри правилни черти привличаха погледа ясно очертаните, сякаш високомерно извити устни.

Или не й бяха обяснили за какво я викат в съда, или тя не беше разбрала съвсем и просто се беше подчинила, както бе свикнала да се подчинява на началството.

Но тя дори не видя подсъдимия, плъзна поглед по решетката и уплашено, с недоумение и нащрек изгледа съдиите.

Когато беше установена самоличността й и я предупредиха за отговорността при отказ да даде показания или да излъже, прокурорът попита:

— Познавате ли подсъдимия Константин Игнатиевич Калмиков?

И чак сега тя видя човека зад решетката.

— Костя — тихо и объркано каза тя. — Ти ли си?

Калмиков не отговори. Пак стана мъртъв.

— Какво става с теб, Костя? — бързо заговори тя. — Костя, какво ти е? Костя, това съм аз! Аз съм, Костя!

Тя така и не дочака отговор. Секретарката на съда бързо наля чаша вода и я подаде на свидетелката.

— Благодаря — отказа тя. — Няма нужда.

— Можете ли да отговаряте на въпросите? — попита Сорокин.

— Ще се опитам.

— Познавате ли подсъдимия Калмиков? — повтори прокурорът.

— Да. Това е мъжът ми.

— Уточнете отговора си. Той е бил ваш мъж или продължавате да го смятате за свой мъж и сега?

— Той беше мой мъж.

— Развели ли сте се?

— Не. През осемдесет и първа година го изпратиха в Афганистан. Веднага след сватбата ни. През осемдесет и четвърта той се върна, след месец пак замина. После ми съобщиха, че е изчезнал безследно. През деветдесет и трета година съдебно го признаха за безсрочно отсъстващ. Костя, аз те чаках девет години.

— Свидетелко, не отговорихте на въпроса ми.

— Отговорих ви. Моят брак беше анулиран. Омъжих се за втори път. Костя, омъжих се за Юра Сомов. Аз нищо не знаех за теб четиринадесет години. Четиринадесет години не знаех нищо за теб, Костя! Мислехме, че си загинал.

— Свидетелко, трябва да отговорите на въпроса на обвинителя — беше принуден да направи забележка съдията Сорокин.

— Извинете — каза тя. — Да, разбира се. Питайте.

— Имате ли деца от брака си с подсъдимия? — продължи прокурорът.

— Имаме. Син Игнат. Той е на четиринадесет години.

— Имате ли деца от втория брак?

— Дъщеря. На пет години.

— Кога разбрахте, че първият ви мъж е жив?

— Преди два месеца, в началото на септември.

— Обяснете на съда при какви обстоятелства го научихте.

— При нас дойде служител от фирмата за недвижими имоти „Проджект“. Той каза, че на мое име е купен тристаен апартамент. Предаде ми документите за апартамента и каза, че ако искаме, може да се нанесем още същия ден.

— Попитахте ли кой ви е купил апартамента?

— Да. Той отговори, че апартаментът е купен по поръчка на Калмиков. Така научих, че е жив. Костя, аз едва тогава научих, че си жив!

— Опитахте ли да се срещнете с него?

— Да. Попитах служителя къде е той, как да го намеря. Той каза, че не знае. Поръчката била направена по Интернет, а парите били преведени по пощата. В поръчката било посочено, че клиентът предоставя избора на жилището на агенцията. Единственото условие било да е в Соколники.

— Попитахте ли колко струва апартаментът?

— Да. Той каза седемдесет хиляди долара заедно с комисионата.

— Поинтересувахте ли се откъде има вашият бивш мъж такива пари?

— Аз попитах. Но служителят каза, че не знае. Дали поръчка на фирмата му, фирмата я изпълнила.

— Пренесохте ли се в новия апартамент?

— Пренесохме се. Посъветвахме се с мъжа ми и се преместихме. Помислихме, че Костя е разбрал как живеем и е решил да ни помогне.

— Обвинението няма повече въпроси — съобщи прокурорът. — Предоставям справката. Апартаментът е бил прехвърлен документално от фирма „Проджект“ на свидетелката на десети май.

— Защитата има ли въпроси? — попита съдията.

— Да, ваша чест — потвърди Кучеренов. — Кажете, свидетелко, какви бяха жилищните ви условия преди преместването в новия апартамент?

— Живеехме четирима в стая дванадесет квадратни метра в общинска квартира в Соколники. Тази стая ми остана от моите родители.

— Живеели сте четирима души в стая дванайсет квадратни метра? Вие, мъжът ви и двете деца. Правилно ли ви разбрах?

— Да, правилно.

— Вие съобщихте на съда, че работите като учителка. Каква ви е заплатата?

— Около две хиляди рубли на месец.

— Получавате ли пенсия за първия си мъж?

— Не. Той се смяташе за безследно изчезнал. Щеше да ми се полага пенсия, ако беше загинал. Така ми обясниха във военния комисариат.

— Какво работи вторият ви мъж?

— Той е инвалид първа група. Върна се от Афганистан без крака. Получава пенсия и си докарва по нещо отгоре. Има „Запорожец“ с ръчно управление, разкарва стока по сергиите.

— Каква пенсия получава?

— Въпросът няма отношение към делото — прекъсна го съдията.

— Оттеглям въпроса си — бързо се съгласи адвокатът. — Стигат ли ви да живеете вашата заплата и пенсията на мъжа ви?

— Въпросът няма отношение към делото — повтори Сорокин.

— В такъв случай млъквам — заяви адвокатът и разпери ръце, сякаш демонстрирайки своето безсилие пред безцеремонното накърняване на гражданските права и свободи от съда.

— Свидетелката е свободна — обяви Сорокин.

— Да си вървя ли? — плахо попита тя.

— Можете да останете.

— Върви си — глухо проговори Калмиков. — Върви си!

— Добре, Костя, ще си тръгна. Както кажеш.

Тя тръгна към изхода. Съдебният пристав отвори вратата пред нея. Тя се обърна и извика като болна птица:

— Прости ми, Костя! Благодаря ти!

Прокурорът поиска да се приложат към делото документите за прехвърлянето на апартамента на името на свидетелката.

— Има ли възражения защитата? — попита съдията.

— Не, ваша чест — отговори Кучеренов. Аз не твърдя, че изходът от това дело е предрешен. Не, не твърдя това. Но не смятам за нужно да протакам делото. Защо?

— Съдът се оттегля за съвещание — обяви Сорокин.

 

 

Всъщност нямаше за какво да се съвещават. Показанията на свидетелката бяха убийствени за подсъдимия. На десети май фирма „Проджект“ беше прехвърлила на нейно име апартамент за седемдесет хиляди долара. На петнадесети май Калмиков беше докладвал на поръчителя, че е приключил работата. На двадесети май неизвестен мъж беше съобщил на телефон „02“, че е видял в прозореца на старата сграда на „Малие каменшчики“ висок слаб мъж със снайперска винтовка в ръце.

Седемдесетте хиляди долара за апартамента бяха хонорарът за убийството на Мамаев. И не можеше да се тълкуват по никакъв друг начин.

„Мамаев може да бъде доволен — помисли си съдията Сорокин. — Платили са за него достойна цена.“

Съдиите изпиха по чашка кафе и се върнаха в залата.

— Съдът реши да приложи към делото документите за покупката на апартамента, предоставени от обвинението — обяви Сорокин.

За всеки, който що-годе разбираше от съдопроизводство, това означаваше неизбежна тежка присъда.

 

 

Но главната изненада предстоеше: адвокатът Кучеренов обяви, че неговият клиент се признава за виновен.