Виктор Левашов
Изчезнал безследно (30)

III

Опитах да се свържа по телефона с Мамаев, но безуспешно. Секретарката му каза, че има важен посетител, а после съвещание. По гаднярската й интонация и нескритото злорадство разбрах, че съм станал персона нон грата. Налагаше се да действам по друг начин.

Отидох в централната поща и копирах на ксерокс корицата на папката с протоколите от военния съд, осъдил Калмиков на смърт. На ксерокопието записах адреса на нашия сутерен на „Неглинка“ и добавих:

„Ако това ви интересува, чакам ви в 12,00 в офиса на фирма «МХ плюс».

Пастухов.“

Пуснах всичко по факса до секретариата на Мамаев, обадих се на момчетата и определих общ сбор. Преди срещата с Мамаев трябваше да се ориентираме с какво разполагаме.

Офисът на детективско-охранителната фирма „МХ плюс“ представляваше тъжно и трогателно зрелище, като спомен за красива, но, уви, несбъднала се мечта. Ах, с какъв ентусиазъм Боцмана и Мухата ремонтираха това старо полумазе, сменяха подовата настилка, облицоваха с плоскости стените, рушаха едни стени и вдигаха други. Веднъж седмично се устройваха бригади и цялата ни група, включително Док, запретваше ръкави в съзидателния процес. В края на краищата успяхме с общи усилия да превърнем мазето в доста уютно помещение с петнадесет квадрата приемна, в която бъдещата секретарка трябваше да сортира бъдещите посетители и да ги черпи с кафе, плюс осемметров кабинет за преговори с клиентите. С какви яростни спорове, чак до взаимни обиди, беше избрана табелата! Мухата искаше непременно медна, гравирана. Боцмана настояваше на стъклена, черна, със златни букви, като на президентската администрация. Договориха се за среден вариант — такава като на кметството.

А колко тържествено беше откриването на офиса! Как тънко звънтяха кристалните чаши с френско шампанско, вдигнати в чест на това, че двамата ни приятели, уважаемият господин Мухин и уважаемият господин Хохлов, се сдобиха със солиден социален статус! Този звън дълго гъделичкаше ушите на щастливите съсобственици на фирмата.

Долу-горе два месеца.

Всяка сутрин те идваха в офиса и седяха до вечерта в очакване на клиентите, които трябваше да се редят на опашка, прочитайки рекламата във вестник „От ръка на ръка“. Клиентите бяха трима за два месеца. Първа дойде една бабичка, чийто любим котарак беше изчезнал. Другите двама можеше да бъдат наречени клиенти с доста голяма уговорка, защото се оказаха местни мутри, решили, че зад табелата на „МХ плюс“ се крие търговска фирма, от която е абсолютно задължително да се издои нещо. В припадък на разочарование Мухата и Боцмана напердашиха яко братоците и ги набутаха в контейнера за боклук. След което Боцмана произнесе историческата фраза:

— Не ти ли се струва, че не сме подхванали бизнеса откъдето трябва?

Сега офисът пустееше. Тържествената, като на кметството, табела беше свалена и прашасваше в ъгъла, а единствените живи организми бяха кафеварката и включеният в Интернет компютър, чрез който се осъществяваше връзката ни с външния свят. И само много рядко, когато се очертаваха делови срещи, офисът се почистваше и добиваше обживян вид.

Прегледах електронната поща. Нямаше нищо, заслужаващо внимание. После направих кафе и зачаках.

Първи се появи Боцмана с пачка цветни снимки, направени с телеобектив покрай офисите на компанията „Интертръст“ и Народна банка. Снимките бяха към петдесетина. Той ги нареди на голямата маса в приемната и ми предложи да им се полюбувам.

Сити, самодоволни физиономии, предимно млади, скъпи коли, маркови дрехи. Гледани мадами като от модни списания. Създаваше се впечатление, че всичко това е снимано не в Москва, а някъде в Швейцария.

— Нова порода, господари на живота! — обобщи Боцмана с нотки на класова омраза.

Докато разглеждахме снимките, се обади Док и помоли да не идва, ако е възможно, тъй като в сметката на рехабилитационния център изненадващо се появили четиридесет хиляди долара и трябва спешно да се купят разни лекарства и да се договори с някаква немска фирма за доставянето на инвалидни колички.

— Парите от къде са? — попитах.

— От Народна банка. Аз няколко пъти им бях изпращал молби. Без никакъв резултат, а сега изведнъж като от небето… Дори не очаквах.

— Може би са се сетили за душите си? — предположих аз. — Случва се с богатите. Забравят, забравят и изведнъж вземат, че се сетят.

— Дано да се сещат по-често — изрази пожелание Док.

После пристигна Артиста, който от няколко дни вече нямаше нужда да се влачи сутрин в басейна и по този повод се беше наспал на воля. Последен дойде Мухата. Той се занимаваше с издирването на служителката от пощенския клон в Перово, която напуснала преди година. На моя въпрос дали е успял, само махна с ръка. Намерил момичето, разпитал я подробно, но нищо съществено не научил. Тя помнела човека, който превел седемдесет хиляди долара в рублев еквивалент по сметка на фирмата за недвижими имоти „Проджект“. Мъж на около петдесет години, висок, добре облечен, с грижливо гледани ръце и нокти, представителен. Не бил красавец, но си го бивало. Вероятно дошъл с кола, защото валяло, а той бил без шлифер. Но тя не видяла с каква кола. Косата му била посребрена. Лицето нормално, добре избръснато. Очи нормални, нос нормален, уши нормални. Не носел брачна халка.

— В Народна банка всеки четвърти мъж е такъв, не можеш да ги преброиш! — резюмира Мухата и кимна към снимките на масата. — Ще отида пак, ще й покажа снимките. Може да разпознае някого. Но надеждата е слаба. Тя гледала не толкова него, колкото артистката, с която дошъл. Цялата поща я зяпала, дори от експедицията наизлезли.

— Каква артистка? — попитах аз.

— Някаква си Забелина. Тя чакала в колата, после влязла и попитала: „Коте, много ли ще се бавиш?“ Коте, мамка му.

— Забелина? — заинтересува се Артиста. — Нина?

— Да, Нина Забелина. Не я знам каква е тая Забелина. В тия неща не съм чат.

— Не познаваш Нина Забелина? — шашна се Артиста. — Смятах те за интелигентен човек!

— А тя мен познава ли ме?

— Принуден съм да те разочаровам. Боя се, че не.

— Тогава защо аз трябва да я познавам?

— А ти познаваш ли я? — зададе резонния въпрос най-практичният от всички нас — Боцмана.

— Обиждаш ме — отвърна Артиста. — В тия среди аз познавам всички. С Нинон дори се снимахме заедно. Тя имаше главна роля, а аз третостепенна. В смисъл, че бях третият отляво в масовката. Нелоша актриса. Макар че, ако сме честни — леко преекспонирана.

— Тогава какво чакаш? — сърдито попита Боцмана.

— Обади й се и попитай с какво котаче е била на пощата в Перово!

— Че тя всички нарича коте. Знаеш ли колко такива котета…

— Ами ако все пак се сети?

— Може да се опита — немного уверено се съгласи Артиста. Той се порови из дебелия си бележник с телефони, набра номера и замърка: — Нима?! Нима чувам гласа на несравнимата Нинон Забелина?! Аз? Да се бъзикам? Господи, рибке, какво говориш? Седим с едни приятелчета и се възмущаваме… Как за какво? За това, че Любимов не ти даде главната роля! Съвсем е изкукал!… Какво Демидова, стига с тая Демидова! Аз си тръгнах след първото действие!… А… Да… Не, разбира се… Е, ти пък!… Зависи… Никога… Винаги… Ами да… Абе не… Какво говориш?!… Кафе кой ще ми налее?… Това не беше за теб… Стига бе!… Не може да бъде!… А аз друго ще ти кажа… Остави ме да кажа! Публиката изобщо не е тъпачка! Слушай, слушай! Жената на един приятел е влюбена в теб! Знаеш ли кое е било най-потресаващото й впечатление?… Ако помълчиш, ще ти кажа… Не, не във филма. И във филма, но… Абе не! Твоето посещение в пощата в Перово! Тя работи там. И досега си спомня как си влязла с някакъв банкер… Представа нямам с кой банкер… Някакъв представителен, на петдесет години, с маникюр, нямал брачна халка… Абе и аз не повярвах много-много. За чий ти е да се влачиш с някакъв дърт пръч?… Не е дърт?… Ах, ах, какви сме!… Не е банкер? А какъв?… Почакай да изляза в другата стая, че тук ми пречат…

Артиста си взе кафето и се затвори в кабинета. Излезе след двадесет минути, като псуваше беззвучно и изтриваше изпотеното си чело.

— Е? — попита Боцмана.

— Ще ви разкажа. Всичко ще разкажа. А сега ме оставете да помълча. Поне половин час. Само половин час, стига ми. Мога ли да помълча половин час?

— Е, помълчи — разреши Боцмана.

До срещата с Мамаев оставаха четиридесет минути. Реших да използвам това време, за да въведа момчетата в развитието на нещата. Първо им разказах за сутрешния ми разговор с президента на Народна банка, после сложих на масата диктофона и натиснах „Play“. От високоговорителя се чу:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар?

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица…