Виктор Левашов
Изчезнал безследно (27)

III

Тюрин се обади вечерта два дни след тази разходка и каза, че ей сега ще намине. По мрачния вид на началника на службата за сигурност Мамаев разбра, че новините, които носи, са лоши.

Той грешеше — не бяха лоши. Много лоши бяха.

 

 

Както винаги Тюрин беше с костюм от „Армани“ и модна вратовръзка, но въпреки това имаше вид на районен оперативник, който няколко дни е следил престъпник, а после си е изяснил, че през цялото време е вървял по лъжлива следа, гонил е вятъра.

— На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година в Кандахар не е имало никакъв военен съд — докладва той.

— Как така не е имало? — учуди се Мамаев.

— Ами не е имало. Ако се замисли човек, не би могло и да го има. Смятай сам. На четиринадесети декември става диверсията, а на шестнадесети веднага съд? Провели са цялото разследване за два дни?

— Нищо не разбирам — каза Мамаев. — Ами протоколите на оня мухльо? Той да не ги е измислил? За да ме изцица? Тетрадката нали е стара!

— Може и да не ги е измислил. Дори най-вероятно не ги е измислил. Тук има нещо друго, Петрович.

— Какво друго? — разяри се Мамаев. — Какво друго може да има? Лошо сте търсили — ето ти цялото обяснение!

— Добре търсихме — възрази Тюрин.

— Значи са изгубили архивите!

— Нищо не са изгубили. Всички архивни дела на Военната колегия от декември осемдесет и четвърта година са си на мястото. А такъв процес не е имало. Ще ти кажа нещо повече. Проверих по картотеката свидетелите, които са били разпитвани на процеса. Не са служили такива в Съветската армия. Нямало е такъв командир на полк. Не е имало и такъв началник охрана на летището. Та значи…

— Почакай, не бързай! — раздразнено го прекъсна Мамаев. — За къде бързаш?

— За никъде.

— Аз също. Хайде да се оправим! Имало ли е диверсия на летището?

— Диверсия е имало.

— Самолетите взривени ли са?

— Взривени са.

— Но военен съд е нямало?

— Военен съд е нямало.

— Тюрин, какви ги дрънкаш? Самолетите сами ли са се взривили?

— Не са гръмнали сами. Диверсията са извършили муджахидините. Калмиков няма нищо общо. На петнадесети декември е изчезнал безследно. Така е записано в досието му. Аз между другото не съм първият, който се е заинтересувал от досието. Преди мен го е вземал Пастухов. В регистрационния дневник е записана фамилията му. А за диверсията ми разказа полковникът от архива. Дори ми показа запис в историческата книга на авиополка. Това е нещо като хроника, каквато водят във всяка военна част. Преписах си я. Ето какво пише там…

Тюрин извади бележника си и прочете:

— „На четиринадесети декември осемдесет и четвърта година в двадесет и три и петнадесет московско време в резултат на диверсия, извършена от агентурата на Ахмед хан, бяха взривени един фронтови бомбардировач Су-24, два фронтови изтребителя МиГ-29 и два военнотранспортни самолета Ил-76. Един редник от охраната на летището загина, четирима бяха ранени.“

— Как да се разбира всичко това? — озадачи се Мамаев.

— Нищо не мога да кажа. Само едно. Прав бях за оная тетрадка на Калмиков със схемите за покушението срещу теб. Той наистина е учил в академията на ГРУ, в източния факултет. Подготвяли са го за работа в Азия. Тук може да има само едно обяснение, Петрович. Ще ти се стори фантастика. На мен също ми се струва фантастика. Но нямам никакво друго.

— Казвай, мамка му, не протакай!

— Как при крайна нужда внедрявахме свой човек в някоя банда? Арестуваме го, съдим го, после му организираме бягство с някой от авторитетите. Процесът е истински, всичко е истинско. Само че в архива няма протоколи от този процес.

— Тюрин! Ти къде живееш? — беше поразен Мамаев. — В Русия живееш! А преди си живял в Съветския съюз! Искаш да кажеш, че нашите са взривили цяла ескадрила, за да внедрят Калмиков при муджахидините? Че кой ще се реши на такова нещо?! Дори да му хрумне на някого, представяш ли си колко подписа трябва да събере? И последният дори няма да е на министъра на отбраната!

— За това е думата, Петрович, за това — потвърди Тюрин. — Но ето ти още информация за размисъл. Веднага след странния процес прехвърлят председателя на съда в Сахалин. Защо?

— Е, защо? — мрачно попита Мамаев.

— Защото Сахалин е далеч. И ако той се изтърве за този случай на пияна глава, там и ще си остане. Добре. Това е тъмна история. Може някога да се изясни. Има още една гадост. И тя ме тревожи много повече… Поне да беше ме поканил да пийна! Виждаш, едва се държа на краката си! Толкова работа прехвърлих за теб, а ти се свиди една чашка!

— Почерпката трябва да се заслужи — промърмори Мамаев, но извади бутилката от бара. — Само не се надявай на колекционен. Нямам.

— И тоя става, сипвай! — кимна Тюрин и забравил светските си маниери, обърна на един дъх половин чаша „Хенеси“. — Ти ми заповяда да намеря Калмиков — припомни той. — С това най-вече се занимавах.

— Можеш да не продължаваш — махна с ръка Мамаев. — Знам, че не си го открил. Защото той е професионалист. А ти какъв си?

— Работата не е в това, Петрович — възрази Тюрин, без дори да обърне внимание на тази оскърбителна нападка. — Проблемът е в друго. Разболял се е съдията, който осъди Калмиков. Случайно го научих.

— Случайно? — разсеяно попита Мамаев, докато напрегнато обмисляше чутото.

— Е, не съвсем. Кой знае защо ми се струваше, че Калмиков трябва да се появи при съдията. Намазах ръчичката на секретарката с билети за „Сатирикон“ и я помолих да звънне, ако той се появи там. Тя се обади. Но не успях да отида веднага и той си заминал. На другия ден паркирах колата си до съда и зачаках. Той се появи, пристигна с бяла „Тойота корола“. Когато излезе от съда, му се лепнах отзад. Но той се измъкна.

— От теб?

— От мен, Петрович. И се измъкна така, че дори не загрях веднага. Пристрои се зад също такава бяла тойота, после е завил, а аз се мъкнах след оная тойота още един час.

— А номерата?

— Колата е била наета от рент-а-кар. Върната е същия ден. Той е засякъл наблюдението. Така че…

— Мамка ти! — озлоби се Мамаев. — За къде бързаш?

— Никъде не бързам! — озъби се Тюрин. — Искам да ти разправя главното, а не дреболиите!

— Колко струва да наемеш такава тойота?

— Не знам с точност. Около петдесет долара на денонощие.

— А откъде има мангизи?

— Представа нямам. Фактът е, че има. И не само за колата.

— За какво още?

— Сам знаеш. За „Винторез“. Или за каквото му притрябва.

— Ти смяташ, че това са дреболии? — мрачно попита Мамаев.

— Стига ме прекъсва, мамка му! — на свой ред избухна Тюрин. — Да, дреболии! В сравнение с това, което не ми даваш да кажа!

— Говори.

— Така значи. Исках да попитам съдията защо е идвал при него Калмиков. Тогава разбрах, че съдията се е разболял.

— На нас какво ни пука?

— Много странно се е разболял. На другия ден след разговора с Калмиков. Сега лежи в института по неврология. Вчера вечерта си пообщувах със завеждащия отделението. Край бутилка „Арарат“. Той ми разказа, че съдията има някаква много рядка форма на множествена склероза. За нея изобщо никой нищо не знае.

— В какво се състои?

— Атрофия на мускулите. Изсъхва му ръката. Болестта се развива със страшна скорост.

— Какво общо има Калмиков?

— Доизслушай ме. Днес ходих при адвоката Кучеренов, който защитаваше Калмиков. Е, ти знаеш как го защитаваше. Кучеренов също се е разболял.

— След разговора с Калмиков? — иронично се поинтересува Мамаев.

— Сега ще спреш да се хилиш — обеща му Тюрин. — Да, след разговора с Калмиков. Неговата жена ми разказа, че Калмиков дошъл и говорил десетина минути с адвоката. След което Кучеренов загубил говора си. Парализирал му се езикът.

— Какво?! — стреснато попита Мамаев.

— Каквото чу.

— Кучеренов…

— Да, Петрович, да. Парализирал му се езикът. След разговора с Калмиков. Хайде, Петрович, сваляй картите. Не те питам кой играе срещу теб. Не питам познаваш ли го. Все едно, няма да ми кажеш. Споразумей се с него. На всяка цена. Нека той да спре Калмиков. На всяка цена, Петрович. Сега не става дума за парите. Не съм от слабонервните, знаеш ме. Но ще ти кажа честно: иска ми се само едно — да се разкарам колкото може по-далеч от Москва.

— Преуморил си се, Тюрин — посъчувства му Мамаев. — Пийни си още, а после си върви и се наспи както трябва. Хайде да пийнем заедно.

— За пиене, ще пийна. Налей. Наздраве!

Тюрин изля коняка в устата си, помириса ръкава на сакото си и резюмира разговора:

— Такива ми ти работи, Петрович. Разбира се, ти решаваш. Но аз повече няма да се занимавам с Калмиков. Можеш да ме уволниш, обаче дори няма да се приближа до него.

— Страхуваш се да не ти изсъхне ръката? Или да не ти се парализира езикът?

— Шегуваш се, а? Е, шегувай се. Само че ти забрави още нещо.

— Какво?

— Ония двамата в Мурманск. Които получили инфаркт!…

 

 

Тюрин си тръгна. Мамаев си допи коняка, без да усеща нито вкуса, нито силата му. Всички фибри на душата му трептяха, виеха като беззвучна сирена. Телефонният звън го накара да подскочи. Той изгледа със страх телефона, като мина, но все пак вдигна слушалката.

— Приветствам ви, уважаеми господине — разнесе се козето тенорче на президента на Народна банка Буров. — Не ви ли се е появило желание да пообщувате с мен? Не ви ли се струва, че имаме проблеми, които вече е време да обсъдим?

— Какви проблеми? — попита Мамаев.

— Не разбирате ли? — учуди се Буров. — Тогава погледнете през прозореца. Всичко хубаво, драги ми господине.

Мамаев излезе на ложата. Прозорецът на шестия етаж в старата сграда насреща, третият отдясно, беше черен, сляп. Мамаев напрегнато се взираше в него, вече досещайки се какво ще се случи.

Това и стана: вътре светна.

Мамаев изскочи от апартамента си и заудря по вратата на Николай. Когато той отвори, заповяда:

— Бързо, след мен!

На стълбищната площадка на шестия етаж в старата сграда седяха две от момчетата на Тюрин, пиеха бира и пляскаха картите. При появата на Мамаев и Николай скочиха и се опитаха да скрият бутилките.

— Кой е старшият? — попита Мамаев.

— Аз — отговори единият. — Шефе, ние…

— Звъни!

Без да обръща внимание на бабичката, която им отвори, Мамаев изтича по дългия, мъждиво осветен коридор до стаята на Калмиков и натисна със сила дръжката на вратата. Стаята беше заключена.

— Отвори я! — заповяда той на Николай.

Той измъкна от презраменния си кобур глока, пъхна ключа в бравата, блъсна вратата и се развика, движейки пистолета наляво-надясно:

— Хвърли оръжието! Ръцете зад тила!

В стаята нямаше никой. Ярко блестеше голата крушка, осветявайки унилата обстановка. Миришеше на неживяно, на прах. Недокоснат слой прах застилаше пода, масата.

— Няма никой — каза старшият на охранителите, надзъртайки над рамото на Мамаев в стаята. — Ние дежурим. Ако някой…

— Млъкни! — прекъсна го Мамаев.

Той стоеше на прага и напрегнато чакаше. Николай и охранителите тъпчеха зад гърба му в коридора, без да разбират какво става. От стаята си изпълзя и втората бабичка и нещо си зашушука с първата.

След петнадесет минути светлината угасна.

— Е? — вбесено попита Мамаев. — Нещо да кажете?

— Разбрах! — припряно каза старшият. — Шефе, разбрах! Щракна, нали чухте? Светни ми! — заповяда той на партньора си. — Тук, на таблото с електромерите.

Лъчът на фенерчето освети черните кутии на стената на коридора. Кабелите от електромерите се разклоняваха по стаите. Охранителят проследи до кой електромер водят жиците от стаята на Калмиков, нареди на партньора си да донесе стол. Покатери се на него, опипа над електромера и рязко дръпна. В ръката му остана черна кутийка със стърчащи от нея жици.

— Това е таймер, шефе — обясни охранителят. — Едно време се продаваха по всички магазини за електроматериали. Включва и изключва лампите, радиото, телевизора.

— Не сме ние, не сме ние — изплашено се разкудкудякаха бабичките. — Васка каналджията е, няма кой друг! Трябва да го изселят тоя алкохолик. Откакто се запи със земляка си, не е изтрезнявал!

— С какъв земляк? — попита Мамаев.

— Не знаем. Идва някакъв земляк при него. Оттогава не спира да се налива.

Васка каналджията лежеше на кушетката в стаята си, хъркаше и не даваше никакви други признаци на живот. По всички ъгли се търкаляха празни бутилки. На масата се виждаше начената бутилка „Привет“ посред някакви остатъци от мезе.

— Водката е хубава, не е менте — отбеляза Николай.

Опитите да събудят каналджията бяха напразни. Той мучеше, риташе, но така и не отвори очи.

— Останете при него — заповяда Мамаев. — Щом се свести, го разпитайте. Какъв е тоя земляк, откъде е. Разпитайте го под натиск! Ясно ли е?

Как така? — застана нащрек старшият. — Да го измъчваме ли или какво?

— Да, измъчвайте го! — кресна Мамаев. — Не му давайте да пийне за изтрезняване!

— Така бива — зарадва се охранителят. — Ще го скапем! Ще пропее, шефе, всичко ще си изтропа!

 

 

Когато се прибра вкъщи, Мамаев посегна към бутилката „Хенеси“, но веднага решително я прибра в барчето.

— Виж, това е правилно, Петрович — одобри Николай. — Не е време за поркане.

— Я върви на…

Николай обидено присви устни и тръгна към вратата.

— Сядай! — заповяда Мамаев. — Ще си тръгнеш, когато ти разреша!

Тресеше го от ярост. Набутваха го в ъгъла. Него, Мамаев, го набутваха в ъгъла! Но той вече знаеше какво да направи.

Намери в бележника си нужния номер. Това беше домашният телефон на заместник-началника на питерския следствен арест „Кръстовете“.

— Мамаев се обажда. Извинявай, че те безпокоя — каза той, като се стараеше гласът му да звучи безгрижно. — Там при теб се пържи братът на Гърка. Знаеш за кого говоря. Мурманския Грък. Като приятел те моля: организирай му весел живот. Много весел. По пълната програма.

Като завърши разговора, той се обърна към Николай:

— Разбра ли всичко? След ден-два ще ти се обади Гърка. Братлето му има проблеми. Пресират го в „Кръстовете“. Ще го извикаш в Москва. С командата му. Спешно. После ще ни организираш среща. Но така, че никой да не разбере.

— Защо да го пресират? — неодобрително попита Николай. — Гърка и така ти е задължен до живот. Помоли го — ще направи всичко.

— Аз да го моля? — избухна Мамаев. — Той ще ме моли!

 

 

След като изпрати Николай, Мамаев още дълго се разхожда из кабинета си. „Рано пропя, козел такъв — мислеше си той. — Прибърза, пръч шибан, рано се зарадва!“

Мамаев и преди знаеше кой води играта срещу него. И знаеше какво иска от него президентът на Народна банка Буров.