Виктор Левашов
Изчезнал безследно (19)

II

В Централния архив на Министерството на отбраната в Подолск отидох с Док. За да получим достъп до досието на Калмиков, измислихме простичка легенда. В рехабилитационния център, който ръководи доктор Перегудов, се намира бивш майор от Съветската армия, страдащ от амнезия след тежко черепно–мозъчно раняване. За него се знае, че е воювал в Афганистан. Сега състоянието му се подобрява. За да му се помогне да си възстанови паметта, трябва да се проучи биографията му, да се научи за него колкото се може повече. Всеки, дори най-незначителен епизод от неговото минало може да активизира поразените участъци от мозъка му, да ускори оздравяването.

Но не се наложи да лъжем много. Служебната карта на ръководителя на рехабилитационния център веднага настрои дружелюбно полковника, старши научен сътрудник от архива. Той съчувствено разпита за дейността на центъра и нареди да ни дадат папката с досието на военнослужещия Константин Игнатиевич Калмиков.

Съдържанието на папката поразяваше с лаконичността си.

„Роден през 1956 година в Ташкент. Родителите му загинали през 1966 година по време на земетресението. Израснал в детски дом в Рязан.

1973–1977. Рязанското училище на ВДВ^[1]. Дипломирал се с отличие.

Произведен в чин лейтенант.

1977–1979. Московски военен окръг, в.п. №… Предсрочно произведен: старши лейтенант, капитан.

1979–1981. Обучение във Военната академия на Съветската армия, Втори факултет. Произведен в чин майор.

1981–1984. Демократична република Афганистан. Разузнавателното управление на 40-а армия.

Атестации. Характеристики. Награди: медал «За храброст» и орден «Червена звезда» — 1982, боен орден «Червено знаме» — 1983 година.“

И накрая:

„15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“

— Рехаво — оцених аз. — Защо?

— Нашите досиета в този архив, струва ми се, също не са много дебели — предположи Док.

Седяхме в читалнята на архива. Освен нас имаше само някакъв дядка с три реда орденски лентички на цивилното сако. Той се беше настанил на ъгловата маса, отрупана с архивни папки, увлечено преглеждаше документите, водеше си бележки в дебела тетрадка, доволно потриваше ръце и пак се задълбаваше в миналото.

В читалнята се появи полковникът-архивар, приседна до старчето, доброжелателно поговори с него, после се приближи към нас.

— Последният — кимна той към старчето. — Ветеран, описва бойния път на своя полк. Преди всички маси бяха заети от ветерани. Остана само той. Стигнал е до четиридесет и трета година, сега форсира Днепър. Дай боже да стигне до Берлин. Е, какво ориентирахте ли се?

— Още повече се оплетохме — призна Док.

Полковникът прегледа досието на Калмиков и озадачено поклати глава.

— Амнезия, казвате? Не знам, не знам. Тази амнезия може да има и друго име. Не ви е лесен пациентът. Никак не е лесен. На двадесет и три години капитан, на двадесет и пет — майор.

— След академията винаги дават предсрочно поредното звание — напомни Док.

— В академията учат пет години, а не две — възрази полковникът. — Втори факултет. Много интересно.

— Кое ви се струва интересно? — проявих аз вежливо любопитство.

— Академията на Съветската армия — това е Академията на Главното разузнавателно управление при генщаба, млади хора. А втори факултет е източният. Там подготвят кадри за работа в Азия и в Близкия и Средния изток. Четиридесета армия. Разузнавателното управление. Осемдесет и първа година. Много, много интересно. Май започвам да разбирам каква е работата.

— Просветете ни — помоли Док.

— Ще черпите ли една бутилка?

— Две — каза Док.

— Три — бързо го поправих аз.

— Пошегувах се — подсмихна се полковникът. — Исках да проверя доколко е важно за вас. Виждам, че е важно. Почакайте, трябва да уточня нещо.

Той се прибра в кабинета си, след половин час се върна и удовлетворено съобщи:

— Всичко е правилно. Така и си мислех. Ключът е тук — той посочи номера на поделението, където служил Калмиков след военното училище. — Това е Чучково. Градче в Рязанска област. База на Шестнадесета бригада с особено предназначение. С нейни кадри е бил сформиран Триста и седемдесети отделен отряд на Спецназ. Част от офицерите влязла в спец поделенията „Зенит“ и „Гръм“, а по-късно — в „Каскада“. Чували ли сте за тях?

— Да — кимна Док. — „Зенит“ и „Гръм“ са щурмували двореца на Амин.

— Точно така. А „Каскада“ е работила в Афганистан от началото до края. Вторият ключ: разузнавателното управление на Четиридесета армия. Осемдесет и първа година. Какво се случи през осемдесет и първа година? Хайде, младежи! Какво имахме през осемдесет и първа година?

— През осемдесет и първа година ходех на училище — оправдах аз своето историческо невежество. — В четвърти или пети клас.

— А аз учех в първи курс на Военномедицинската академия — съобщи като свое оправдание Док.

— През осемдесет и първа нямаше нищо хубаво — информира ни архиварят. — През осемдесет и първа година се насирахме в Афганистан на всяка крачка. А защо? Защото воювахме на сляпо. Разузнаването е очите на армията. Очите на разузнаването е агентурата. Обаче ние нямахме агентура. А муджахидините имаха. И пакистанците имаха. И ЦРУ имаше. Сега ясно ли ви е защо не са дали на вашия Калмиков да се доучи, а са го прехвърлили спешно в Афганистан?

Това беше ясно. Неясно беше какво е станало с него после. В този контекст „изчезнал безследно“ би могло да значи какво ли не.

— Някога ще бъде написана истинската история на Афганистанската война — каза полковникът. — И ще се ужасим от това, което ще научим. Истината винаги е ужасна. Истината за войните е чудовищна. А може и никога да не бъде написана. Времето лети твърде бързо. Прекалено много събития. Няма време да се огледаш. Затова с тъпа упоритост се навираме в същите минни полета, където вече сме се взривявали.

— Занимавали ли сте се с Афганистанската война? — попитах аз.

— Не. Интересувал съм се. Това не е моята тема.

Моята тема е войната с Финландия. Още съм там, през тридесет и девета година, на линията „Манерхайм“.

— Как изглежда от там нашият сегашен живот?

— Ако се гледа външната страна — щастие. Това, за което тогава не е било възможно дори да се мечтае. Рай. Истински рай. Ако се копне по-дълбоко, се усеща близостта на ада. Служили ли сте?

— Да — потвърди Док.

— Офицери?

— Да.

— Воювали ли сте?

— Да.

— Чечня?

— Че къде другаде?

— Тогава сами разбирате всичко. Адът не е изчезнал. Ние си го влачим от миналото в бъдещето. Сами си го мъкнем. Не, аз не съм се занимавал с Афганистан. Но има един човек, който знае всичко за Афганистанската война. Наистина, не съм сигурен, че ще поиска да сподели знанията си. Тук всичко зависи от вас. Ако успеете да го убедите, че не ви движи празно любопитство — ще ви разкаже. Ако не — няма.

— Ще опитаме — каза Док.

— Тогава си запишете: генерал-лейтенант Лазарев. Сега е пенсионер. Живее някъде край Москва. Преди време идваше тук, в архива. Искаше да анализира уроците от Афганистанската война. После го заряза. Каза: на никого не е нужно. Това е неправилно. Ако сега не е нужно, ще потрябва в бъдеще. Но не успях да го разубедя. Опитайте се да го намерите. В Афганистан е командвал отряда „Каскада“. Той би могъл да знае за вашия пациент. Имате ли още въпроси?

— Имаме — каза Док. — Какво е станало в Афганистан през декември осемдесет и четвърта година?

— Петнадесети декември осемдесет и четвърта година — уточних аз.

— Добре, младежи, много добре — кимна полковникът. — А аз вече си мислех, че няма да попитате. Какво е станало на петнадесети декември, не знам. Но знам какво е станало на четиринадесети декември. На четиринадесети декември осемдесет и четвърта година в двадесет и три часа и петнадесет минути московско време на съветското военно летище до Кандахар е била извършена една от най-големите диверсии през цялата Афганистанска война. Били са взривени наш бомбардировач, два изтребителя и два военнотранспортни самолета. Провален бил наш десант в тила на муджахидините. Ето какво се е случило през този ден. Затова и ви казах, че амнезията на вашия пациент може да не е последица от раняването, а от нещо съвсем друго.

Той ни даде малко време да смелим информацията и предупреди:

— Само не си правете прибързани изводи, младежи. Вие сега сте в известен смисъл историци. Това е висока длъжност. Тя задължава. Историкът не бива да е припрян. Припреният историк — това е политик. А какви са политиците? Паразити. Паразитират върху всичко. Върху липсата на памет у народа, върху неговите нещастия, върху неговите надежди за по-добро бъдеще. Желая ви успех. А на мен вече ми е време да пробия линията „Манерхайм“.

— Желаем ви победа — на свой ред му пожела Док.

— Иска ли ти се да си историк? — попитах Док, когато излязохме от сградата на архива — сякаш изплувахме от мрачните дълбини на миналото в безгрижното съвремие с безоблачно небе и пламтящи под слънцето брези.

— Не — мрачно отвърна той. — Исканията ми са къде-къде по-скромни. Искам само да бъда ръководител на рехабилитационен център, който има в сметката си поне хиляда долара.

Аз се учудих:

— Нима Мамаев не е превел парите?

— Сутринта ги нямаше.

— Сега ще оправим това — самонадеяно обещах аз и набрах номера на секретариата на „Интертръст“. — Тук е Пастухов. Свържете ме с господин Мамаев. Спешно.

— По какъв въпрос? — поинтересува се женски глас, звучащ интонационно като добре обучените кучки на секретарска длъжност. Мисля, че специално ги обучават на тази интонация. Като походката на манекенките.

— По интимен — съобщих аз. — Дълбоко интимен.

— Не съм сигурна, че господин Мамаев може да говори с вас. Той има посетител.

— Ами попитайте. Току-виж се оказало, че може.

— Как да докладвам за вас?

— Много просто. Кажете му: обажда се Пастухов, наемник.

— Какъв наемник? — обърка се тя.

— Обикновен. Обикновен наемник.

— Минутка, ще разбера. Господин Пастухов, свързвам ви.

— Слушам — разнесе се гласът на Мамаев. — Какво има при вас?

— Въпрос. Доктор Перегудов кой знае защо не е открил в сметката на своя център аванса от пет хиляди долара.

— Вие изработили ли сте вече пет хиляди долара?

— Не — казах честно. — Пет хиляди не. Но ставаше дума за аванс.

— Колко сте изработили?

— Трудно е да се каже. Стотина долара — реших да се направя на скромен.

— Сто и ще получите. За съвета, който ми дадохте.

— Аз ви дадох няколко съвета. Единият беше да си пишете завещанието. Да не сте решили да го последвате?

— Вие ме посъветвахте да се обърна към милицията — раздразнено ме прекъсна Мамаев. — Това и смятам да направя. Утре Калмиков ще бъде обявен за федерално издирване. Остатъка от живота си ще прекара зад решетките. Нашият договор е прекратен, господин Пастухов. А стоте долара веднага ще преведа.

— Няма нужда — бързо казах аз. — Не е нужно да превеждате стотачката. Само ми отговорете: защо Калмиков ще бъде обявен за издирване?

— Защото е държавен престъпник! На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година с присъда на военния съд с бил разжалван, лишен от всички награди и задочно осъден на смърт!…