Виктор Левашов
Изчезнал безследно (25)

I

Тюрин изчезна за три дни. Мамаев псуваше, макар да разбираше, че го ругае напразно. Щом Тюрин не му се обажда, значи няма какво да съобщи. Но за енергичната натура на Мамаев очакването беше непоносимо. Още повече го вбесяваше усещането за собственото му безсилие, подчинеността на външни обстоятелства.

Телефонният разговор с Пастухов окончателно го извади от релсите. Същата вечер той се напи, скара се с жена си, затвори се в кабинета и спа на дивана, без да се съблича. Сутринта в девет без петнадесет, както обикновено, дойде Николай, каза, че колата е долу. Като видя подпухналия, небръснат шеф, той неодобрително поклати глава. Мълчаливо донесе от кухнята чаша минерална вода, сложи я на масичката до дивана, постави до нея две таблетки „Алка Зелцер“. Гледаше укорително, свил устни. Мамаев освирепя, заповяда му да се разкара на майната си. После звънна в офиса, предупреди, че днес няма да ходи. В припадък на злоба дори изключи джиесема си и всички телефони в апартамента. Няма го. За никого. За нищо. После захвърли таблетките, в ъгъла на стаята и взе да се освестява с „Хенеси“.

Денят му се освободи и Мамаев изведнъж усети, че дори не си представя с какво може да го запълни. Той въобще не умееше и не обичаше да почива. Даже през отпуските, които обикновено прекарваше в Испания със семейството си — със Зинаида и двете дъщери, здрави, яко сложени и шумни, пълни копия на майка си. Само след седмица той започваше да се обажда без причина в Москва, след десет дни не можеше да гледа без отвращение запълнения с хорските телеса плаж и цялата тая оперетна Малага и в края на краищата оставяше там семейството си и отлиташе у дома, за огорчение на Зинаида и за тайна радост на дъщерите.

Така се почувства и сега, като ученик, който е избягал от час и е открил, че си няма и представа с какво да се занимава.

Но си измисли занимание. Мениджърът на турската фирма, която строеше къщата му на Истра, вече два пъти се беше обаждал и го молеше да дойде, за да каже какви допълнителни желания има по интериора. Мамаев все нямаше време. Сега това се оказа много на място.

Когато му предложиха хубав парцел в борова гора на брега на Истринското водохранилище, Мамаев отначало искаше да откаже. Имаше си хубава зимна вила в Кратово, защо му е да строи още един палат — само за да не е по-долу от другите? Нека такива като Буров да си строят извънградски дворци и да правят в тях приеми. Мамаев още от съветско време не обичаше да бие на очи. Но после изведнъж си помисли, че не би било зле да има място, където може да остане в пълна самота, където никой няма да го търси, а и да го търси, няма да го намери. Скривалище. Убежище. Имаше нещо привлекателно в това. Нещо от затворническите години. И по-дълбоко — от детството, прекарано в пренаселените и тесни общи квартири.

Мамаев купи парцела и поръча строителството на турската фирма „Измир“. От предложените проекти избра най-скромния. Малка двуетажна къща, никакви кулички. На първия етаж — кухня и трапезария, стая за прислугата. Целият втори етаж — студио. Всичко на едно място: хол, кабинет, спалня. И нито една преграда. Много пространство и всичкото е твое. Това също идваше от детството.

Никой не знаеше, че Мамаев строи къща на Истра. Нито Зинаида, нито дъщерите, нито в компанията. Той дори се разплащаше с турската фирма не през „Евро Аз“, а чрез Спестовната каса. Нямаше никаква практическа необходимост от това, но и то сякаш влизаше в правилата на играта. Щом никой не бива да знае, така и ще бъде.

Мамаев се обади във фирмата, нареди да предадат на мениджъра, че ще намине. Искаше да извика Николай, но размисли. Не можеше да понесе постната му като на скопец мутра. И той възпитател, мамка му. Затова телефонира на любовницата си Людмила, с която поддържаше връзка вече три години, нареди й да хване обикновено частно такси и да го чака при театъра на Таганка.

Час и половина, след като се приведе в ред, той пристигна до театъра. Люска вече го чакаше, танцуваше на място върху високите си токчета покрай чистичка бяла лада — шестица: ярка боядисана блондинка с кръгло чипоносо лице, в бели джинси, с предизвикателен бюст, опънал бялата тениска. Бързащите по сутрешните си дела минувачи й се усукваха, но тя небрежно разкарваше всички. Шофьорът на ладата, интелигентен на вид, около четиридесет и пет годишен, стоеше до колата, въртеше ключовете на пръста си и зяпаше с интерес и както се стори на Мамаев — с удоволствие, как се оттеглят сексуално угрижените тарикати, след като Люска им биеше шута.

Като видя Мамаев, тя го целуна по бузата, веднага се дръпна и го изгледа с весело изумление:

— Папа, ти си пил?! От сутринта?!

— И какво? — намръщи се Мамаев.

— Всичко е окей, папа! Значи днес няма никакви дела. Къде отиваме?

— Където трябва — измърмори Мамаев, докато влизаше в колата. — Шефе, имаш ли време?

— Време имам много — мъдро отговори шофьорът.

— Парите ми са малко.

— Тогава всичко е наред. Давай.

— Къде?

— На Истра.

— Супер! — зарадва се Люска. — Хайде да купим шишчета и по пътя да си направим пикник за изпращане на есента!

— Хайде — съгласи се Мамаев. — Като ще гуляем, да гуляем.

— Шишчетата е най-добре да се вземат от ресторант „Узбекистан“, готови — посъветва ги шофьорът. — Само ще ги притоплите на огъня. По пътя ще ви пробутат неизвестно какво, а тук е с гаранция. Имат и едно бяло вино „Ок мусалас“. От сърце ви го препоръчвам. Ще отскочим ли?

— Карай.

— Папа, седи си тук — заяви Люска, когато колата спря пред ресторанта. — Ще отида сама, че на теб непременно ще ти надпишат сметката.

— Майната им, няма да се разоря.

— Не, не е майната им! По-добре аз да ти я надпиша!

— Весело момиче — одобрително забеляза шофьорът. — Не е кучка.

— А ти как ги определяш? — поинтересува се Мамаев.

— Кучките не умеят да се радват. А тази умее.

Люска излезе от ресторанта, придружена от двама сервитьори. Единият носеше на протегнатите си ръце, като новородено, голям плик с шишчетата и питките, другият — плик с подрънкващи бутилки. Натовариха ги в багажника, Люска седна в колата и изкомандва:

— Шефче, карай!

Шофьорът се засмя и ловко се вклини в потока коли.

Той бе прав. Люска не беше кучка. И независимо от предизвикателната си външност не беше и курва. А на курви и кучки Мамаев се бе нагледал.

Той не си падаше женкар. И не одобряваше коцкарите. Особено тези, които правят от семейния си живот безкраен еротичен сериал. Празни хора. Женят се, развеждат се, зарязват децата си, а после се жалват, че животът им е провален. А как да не се провали, като не си се занимавал с нещо смислено, а само си лазил от креват в креват като някоя пича въшка? Искаш да изчукаш нещо настрана? Кой ти пречи, животът си го иска, но какво общо има семейството?

На Мамаев дълго не му вървеше с любовниците. Илюзия е, че като имаш много пари, можеш да купиш най-доброто. Най-скъпото — да, но това изобщо не значи най-доброто. Той се гнусеше от проститутките, секретарките му мигновено ставаха нахални, манекенките искаха да ги извежда по разни светски купони, които Мамаев не можеше да понася. А от кратката връзка с една млада, изгряваща киноактриса му остана усещането, че сякаш е живял в птицеферма: абсолютно се ошашави от виковете, обажданията, суматохата от хора.

Люска се появи в полезрението му преди четири години. Обикновената история: пристигнала да следва в МГУ някъде от Кубан, не издържала изпитите, не искала да се връща вкъщи. Дойде в „Интертръст“ да кандидатства за работа: нарочно скромно облечено провинциално осемнадесетгодишно момиче. Заяви, че говори английски и работи на компютър. Мамаев я прати в кадровия отдел, там я разобличиха: английският й е на ниво пети клас, а компютъра може само да включва и изключва. Но Мамаев я запомни. След година, като се отърва с мъка от киноактрисата, той нареди да я намерят. Оказа се, че тя все пак се е задържала в Москва. Работеше като гипсаджийка в „Мосжилстрой“, получила беше легло в женското общежитие. Това се хареса на Мамаев, той уважаваше хората, които умеят да постигат целите си. Прибра я направо от строежа, заведе я в наетата за нея хубава гарсониера в Кунцево и направо я попита какво може да направи за нея. Тя го погледна смело и открито — годината, прекарана в Москва, беше заличила провинциалната й скромност — и отговори сериозно:

— Искам да уча. Искам да завърша университета. И ако ми е съдено да стана проститутка, да бъда проститутка с висше хуманитарно образование.

Мамаев каза:

— Договорихме се.

Той плащаше следването й, даваше й пари да живее. Немалко, но не и твърде много. Вземайки парите, тя всеки път се смущаваше. На Мамаев това много се харесваше. Тя се радваше, когато той я водеше в ресторанти или нощни клубове, но не се обиждаше, ако не я заведеше никъде. Мамаев никога не оставаше при нея през цялата нощ, това я огорчаваше, но тя не го показваше. На Мамаев се харесваше и това.