Виктор Левашов
Изчезнал безследно (12)

II

От високия пясъчен склон се откриваха позлатените от лъчите на кроткото слънце заливчета, светлите борови гори в далечината. На леката есенна вода дремеха моторниците, леко се поклащаха до пристана мачтите на двете малки яхти. Ония същите, мамка им.

— Хубаво място — проговори Мамаев, като се оглеждаше с удоволствие. — Какво спокойствие. И не толкова далеч от Москва. Ако бях го видял по-рано, тук щях да си построя къща.

— Какъв ви е проблемът? Стройте — предложих аз. — Земя има. Строители ще ви дам.

— Вие имате строители? — кой знае защо се учуди той.

— Пет бригади. Три са заети, две бездействат.

— Защо бездействат?

— Няма работа.

— В такова селище?

— Конкуренция.

— Турците?

— Преди кризата бяха турци — обясних аз. — Сега са молдовци.

— Те вероятно са нелегални — забеляза Мамаев. — Бутнете на ченгетата, нека да организират няколко проверки. И край на конкуренцията.

Усетих, че за последния час не че поумнях, но поне разбрах какъв глупак съм бил досега.

— Днес получих толкова ценни съвети, колкото никога досега — обобщих аз получените знания.

— Може би не се съветвате с когото трябва?

— Възможно е. Но едва ли ще се възползвам от вашия съвет. Някак си не съм свикнал да давам подкупи на милицията. На катаджиите — как да е. Това си е като пътен данък. А на останалите? Според мен не е правилно. Не ви ли се струва?

— Какво общо имат тук подкупите? Купете им няколко варела бензин — като спонсорство. Те ще бъдат щастливи. И ще направят всичко за вас. Че и ще си пишат червени точки в отчетите. Да следят за адресната регистрация е тяхно пряко задължение.

— Ами молдовците? Те не идват тук от хубав живот.

Той ме изгледа с интерес и кимна:

— Да, благородно. Съвсем по руски. Затънали сме до гуша в лайната, но преживяваме заради потиснатите народи по целия свят. Нямате ли усещането, че сте си сбъркали работата?

— Случва се — отговорих честно.

— Защо тогава не се заемате с вашата работа? Това, което умеете да правите най-добре?

— Ще ми се да знам какво умея да правя най-добре.

— Знаете го, Сергей Сергеевич. Вие умеете да убивате.

Заявка.

— Какъв отговор очаквате от мен? — полюбопитствах аз.

— Никакъв. Защо не слезем до водата.

От склона към брега водеше тясна стълбичка с метални перила. Покрай малкия плаж с докаран от люберецките кариери бял кварцов пясък се точеше тясна алейка, покрита с цветни плочки. През лятото, когато имаше много хора, тук работеше бар с четири масички под чадъри. Сега барът беше затворен, чадърите прибрани, белите пластмасови кресла бяха струпани под навеса.

Мамаев се настани на едната масичка, извади от джобовете си кутия „Житан“, златна запалка и плоско сребърно шишенце с красив герб.

— „Хенеси“. Препоръчвам ви го. Ще пийнете ли?

— Не, благодаря. Ще карам.

— А аз ще пийна. Нещо взех да пия много напоследък. Жена ми се сърди. Но жените винаги се сърдят. Къде могат те да ни разберат нас, мъжете!

Казвайки това, той отвинти капачката, която служеше и за чашка, изгледа със съмнение обема й и удари няколко глътки направо от шишенцето. После запали цигара и премина към работата.

— Не, Сергей Сергеевич, не ми трябват строители. Вече ми строят къща. На Истра. Турците. Искам да ви наема, но за съвсем друго. Позната ли ви е фамилията Калмиков?

Щом човекът пита за това, значи знае. Затова потвърдих:

— Да, позната ми е.

— Какво мислите за него?

— Господин Мамаев, странен разговор водим. Защо смятате, че ще взема да ви разказвам за това?

— Преди седмица сте били в Мурманска област. Вие и трима ваши приятели. Злотников с прякор Артиста, Хохлов — Боцмана. И Мухин с прякор Мухата. Пристигнали сте със самолет на дванадесети септември вечерта, отлетели сте със сутрешния полет на шестнадесети. Какво правихте там?

Застанах нащрек. Ако беше казал Злотников, Хохлов, Мухин — това щеше да бъде обяснимо. Биха могли да го разберат по билетите на летището. Но псевдонимите на момчетата той не би трябвало да знае. И все пак ги знаеше.

Мамаев правилно разбра причината за мълчанието ми.

— Питате се откъде имам тази информация за вас. Попадна ми една докладна записка за вашата команда. От архива на ФСС. Неслучайно, разбира се. Правих справка за вас. Исках да разбера кои сте.

— Разбрахте ли?

— Общо взето, да. Но не всичко. В тази докладна има едно тъмно място. Там пише, че през пролетта на деветдесет и шеста година са ви разжалвали и уволнили от армията за неизпълнение на бойна заповед. Какво стои зад тази мъглява формулировка?

— Сигурен ли сте, че искате да знаете?

— Искам да знам всичко за вас.

Усетих, че съм поласкан. Такова внимание към персоната ти винаги гъделичка. Почувствах се като звезда от шоубизнеса. Или моден писател, автор на световен бестселър — „Крушата срещу Ряпата“. Направо ми се прииска да занареждам: „Моят творчески път започна…“

— Какво пък, ще ви кажа — обещах аз. — В началото на деветдесет и шеста година в Чечня започна реализацията на специална програма. Наричаше се „Помогни на другаря си“. Същността й беше в това, че е някак нерационално просто да се погребват труповете на току-що убитите войници. Все едно да изхвърляш в автоморгата катастрофиралата кола. В нея има толкова здрави части.

— Труповете ли? — попита Мамаев.

— Ами да. Всъщност какво е трупът, ако се подходи рационално? Това са бъбреци и други органи, очна роговица. Дори кръв. Да, господин Мамаев, дори кръв. Знаете ли, че до шест часа кръвта на убит човек е годна за преливане? И аз не знаех. А се оказва, че е годна. Интересно ли ви е това, което разказвам?

— Продължавайте.

— И веднъж хората на полевия командир Иса Мадев заловиха група наши медици. Те ги бяха следили, правили снимки и видеозаписи. Искали да предадат тези материали в ОССЕ^[1] и да организират пресконференция. За да кажат на целия свят: „Не чеченците са звяр, а руснаците са по-лоши и от зверове.“ Какво да ги правиш? Изостанали хора. Заповядаха на моята група да ликвидира проблема.

— Да освободи медиците?

— Да ликвидира проблема. За това ни дадоха БТР го натъпкаха до люка с мини и гранати. Заповедта беше, да се унищожи бандата на Мадуев и всички, които те са заловили. Ето тази заповед не изпълнихме. Изпълниха я други — добавих, за да бъда не само откровен, но и обективен.

— Как казахте, че се е наричала програмата?

— Не сте ли чули? Пишеше във всички вестници.

— Не се правете на клоун.

— Програмата се наричаше „Помогни на другаря си.“

Мамаев отпи от шишенцето си, запали нова цигара и оцени разказа ми:

— Интересна история.

— Сигурен бях, че ще ви хареса. Но най-интересното в нея не е това, за което си помислихте. Друго, господин Мамаев. Най-интересното е, че само малка част от органите, получени при реализацията на програмата, попадаха в нашите болници. Къде отиваха останалите? Кой знае! Може би знаеше генерал-майорът, който ръководеше програмата на място. Уазката му попадна на мина. Вероятно успя да научи командващият армията, генерал-лейтенант. По негова заповед беше проведено разследване. Вертолетът му се взриви. Навярно знаеше още един генерал-лейтенант. В Москва. Той се застреля. Трябвало е да нарекат програмата „Помогни на задграничния си приятел“. От обикновените хора за нея вече знаем само ние. А сега вече — и вие. За което и ви поздравявам.

— За какво ме поздравявате? — мрачно се поинтересува Мамаев.

— Не разбирате ли? За това, че попаднахте на такъв откровен човек като мен. Не е изключено да съм ви спасил живота. Защото вие щяхте да ровите до дупка около нас и неволно да разкриете интереса си към тази отдавнашна история. Сега разбрахте ли какви сме ние?

— Да.

— И какви сме?

— Наемници. Това не е оценка, Сергей Сергеевич. Просто констатирам факта. Вашата история е обикновена до баналност. Детайлите са без значение. Ако държавата не използва хора като вас, използват ги други сили. Както разбирам, няма да ми кажете какво сте правили в Мурманск?

— Нищо не сме правили.

— В езерото са намерили четири трупа.

— Какво говорите? Какви страсти!

— Имам работа за вас. Знам обичайния ви хонорар. По петдесет хиляди долара на всеки. Авансово и кеш. Съгласен съм.

— Звучи примамливо — казах аз. — Въпросът е каква е тази работа.

— Искам да ме охранявате.

— От кого?

— Вие знаете от кого.

— Така не става — заявих аз. — Това не е делови разговор. В деловия разговор не бива да има неясноти. Нещо знам, нещо не знам. И ще свърши така, че ще ви охраняваме от някакъв съвсем страничен човек.

— Прекрасно знаете от кого ми трябва охрана — повтори Мамаев с нотки на раздразнение. — От Калмиков.

— Сигурен ли сте, че Калмиков иска да ви убие?

— Да, по дяволите, сигурен съм! Наемате ли се?

— Не.

— Кажете си цената.

— Проблемът не е в цената. Никога не се заемаме с работа, която не можем да изпълним. Тази работа не можем да изпълним. Ако той е решил да ви убие, ще ви убие.

На твърдото грубо лице на Мамаев се появи презрителна насмешка.

— Няма нужда да ме плашите — мрачно ме посъветва той. — Не съм от плашливите.

— Господин Мамаев, виждам ви за пръв път в живота си. За какво ми е да ви плаша? Казах само това, което казах. Ако Калмиков е решил да ви убие, можете да приемате съболезнования. Ние не можем да му попречим.

— Можете.

— За това има само един начин.

— Точно за него говоря. Да го намерите и да го премахнете.

— Сбъркали сте адреса. Ние сме наемници. Може би. Но не сме убийци. Извинете, господин Мамаев, трябва да тръгвам. Чакат ме моите работяги.

— Добре. Само да го намерите. И да ми съобщите.

— А вие да пратите убийци? На ваше място не бих го направил.

— Защо?

— Нима не разбирате? Вече ви казах. В Мурманск не сме правили нищо. Любувахме се на природата. Там вече е есен. Много красива. Моят приятел дори съчини на тази тема нещо в японски стил: „Есента засипва със жълтици уличния музикант“. Не, не засипва. Дарява. Да, дарява.

— Искате да кажете, че тези четири трупа в езерото…

— „Той богат е вече, идва зима“ — завърших аз поетическия експромт на Артиста и станах.

— Не бързайте, Сергей Сергеевич. Седнете. Имаме сериозен разговор. Още не сме го приключили. Вие ме убедихте, че нямате отношение към четирите трупа в езерото. Но в Мурманск има човек, който едва ли ще повярва. Досещате ли се за кого говоря?

— Не ме интересува.

— Напразно. Това е някой си Гърка. Тамошен авторитет. Той се е заклел със страшна бандитска клетва, че ще ви открие и ще се разправи жестоко с вас. Сега прави справки за четиримата московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември.

— Вие не обичате да ви плашат — отбелязах. — А аз не обичам да ме заплашват.

— Това не е заплаха, Сергей Сергеевич. Това е информация. Споделих я с вас съвсем безкористно. В замяна моля за съвет. Аз съм в трудна ситуация. Не бях съвсем сигурен. Сега съм сигурен. Как според вас да постъпя?

— Обърнете се към милицията.

— С какво? Никой не ме преследва. Не съм получавал заплахи.

— Тогава се свържете с Калмиков и го разубедете.

— Той е изпълнител.

— Намерете поръчителя. Нека да отмени договора.

— Той няма да го отмени.

— Значи го познавате?

— И вие го познавате. Това е човекът, който ви е изпратил в Мурманск.

— Тогава си пишете завещанието.

Съветът ми не се хареса на Мамаев. Сигурен бях, че сега ще стане и ще си тръгне, без да се сбогува. Или ще ме напсува за довиждане. Всеки от тези варианти ме устройваше. Той знаеше кой ни е изпратил в Мурманск да посрещнем Калмиков. Това значеше, че знае и кой е наел мурманските бандити със същата цел. Или дори ги е наел сам. А с такива хора е по-добре да си нямаш никаква работа.

Сбърках. Той продължи да седи. Червендалестото му лице с груби черти, леко облагородени от възрастта и годините сит, спокоен живот, отразяваше напрегнат размисъл. Накрая той каза:

— Все повече се убеждавам, че вие сте човекът, който ми трябва. Ще се договорим. Долу-горе си представям какво си мислите. Не, Сергей Сергеевич. Мурманските бандити не съм ги пращал аз. Това беше направено без мое знание. Има само едно оправдание: този човек е знаел, че животът ми е застрашен, и е искал да ме защити.

— Не е избрал най-добрия начин.

— Съгласен съм. Това беше глупост. Тя не разреши проблема, само го изостри. Аз искам да намеря мирно решение. И вие можете да ми помогнете.

— По какъв начин?

— Искам да знам всичко за Калмиков. Кой е той. Откъде е. Къде е роден, къде е учил, къде е служил. Близки хора. Приятели. Абсолютно всичко. Можете ли да свършите тази работа за мен?

— Ако ми обясните защо.

— Ще ви обясня. Поръчителят няма да отмени договора. Ако аз вляза в контакт с Калмиков, той няма да разговаря с мен. Но ще се вслуша в думите на свой близък човек. Парите не са проблем. Той ще върне аванса. И ще получи достатъчно, за да не съжалява за нищо. Наемате ли се?

Не му вярвах много, макар обяснението да изглеждаше убедително. Но защо пък не? Още повече че ние вече знаехме едно друго за Калмиков. От разказите на Док. И от това, което видяхме и чухме в съда. В края на краищата никой не може да ни принуди да дадем на Мамаев информация, която би могла да навреди на Калмиков.

Мамаев търпеливо очакваше отговора ми.

— Може да опитаме — казах. — Не съм сигурен, че ще се получи, но може да опитаме.

— Това е друг разговор — одобрително кимна той. — Колко?

— Трудно е да се каже. Ще зависи от обема на работата.

— Десет хиляди. Долара, разбира се. Пет — аванс. Пет — след резултата. И всички разходи. Не пестете разходите. Резултатът ми трябва възможно най-бързо. Устройва ли ви?

— Нормално.

— Чек? На ръка?

— Нито чек, нито на ръка. Преведете ги по сметката…

— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.

— Вече усвоих тази истина. Не. Аванса преведете в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов.

— Виж, това е правилно. Даренията не се облагат с данък. Оказва се, че не сте чак такъв баламурник, господин Пастухов.

Представа нямах дали се облагат с данък даренията, но не си признах, за да не падна в очите на събеседника си.

— Ще ви съобщя банковата сметка на центъра.

— Имам я.

— Още по-добре.

Върнахме се при мерцедеса. Шофьорът бързо ме изгледа изпод вежди, захвърли цигарата си и запали двигателя. Вече сядайки в колата, Мамаев задържа вратата и попита:

— Кажете, Сергей Сергеевич, защо все пак приехте тази работа? Само не ми разправяйте, че сте ме обикнали от пръв поглед.

— Дори не знам — отговорих. — Пачката е добра, работата не е мръсна, без стрелба. Защо не?

Но вече знаех.

Защото Калмиков беше наш. Наш беше. Имаше в съдбата му нещо тревожещо, някаква тайна. Съдбата му беше свързана по някакъв неразбираем начин с нас, с нашите съдби.

И аз не вярвах, че е наемен убиец.

 

 

Мерцедесът обърна и стремително пое към Московското шосе. На банкета на пътя, където беше стоял, останаха няколко фаса и смачканата кутия „Житан“.

— Почакайте за малко, Сергей — извика ме от верандата си банкерът Дьо Финес. При това изглеждаше някак разтревожен. — Каква работа имате с господин Мамаев?

— Познавате ли го?

— В големия бизнес всички го познават.