Даниел Стийл
Жажда (8)

8.

Двата им дена във Венеция бяха като част от някакъв сън. Той я отведе, за да види всички задължителни туристически обекти: Двореца на дожите с неговите великолепни врати, моста „Риалто“, „Санта Мария делла Салуте“ и митницата с нейния златен ветропоказател… И даже, още по-важно, Моста на въздишките, където дъхът й замря, докато се целуваха. Минаваха под моста и гондолиерът им пееше. Чарлз я убеждаваше, че като резултат желанията им ще се сбъднат, което много я развесели.

Но повече от времето си прекарваха в нейната стая. Той нае една по-малка стая на същия етаж за приличие, но даже не остави там багажа си. Живяха заедно като мъж и жена два дни и две нощи и когато неговият час за заминаване наближи, Одри откри, че я обзема паника. Беше направила резервация за влака до Лондон същата вечер. Но влакът, който той щеше да вземе, отиваше до Австрия, където щеше да направи връзка с Ориент Експреса.

Мисълта, че ще остане без него, я потискаше така силно, че, когато се облякоха за последен път, застоявайки се в огромната мраморна баня, след като току-що преди обличането се бяха чукнали в банята, тя почти не беше в състояние да говори, като непрекъснато си мислеше как ли щеше да му каже сбогом. И тогава изведнъж, докато размишляваше по този въпрос, бентът неочаквано се скъса и, когато го погледна, тя се разплака.

— Скъпа, недей… не прави това… — Вече беше престанал да бъде настойчив. Беше я молил да тръгне с него, а тя твърдо се противопоставяше, като казваше, че не й е възможно. Щеше да е жестоко, ако продължаваше да я измъчва и беше обещал да не го прави. — Ще дойда в Сан Франциско при първа възможност. След като свърша в Пекин. Ще дойда директно с кораб.

Той я притискаше в ръцете си, а тя не можеше да спре плача си. Беше се посветила на този мъж и сега не можеше да понесе една нова раздяла. Мястото й беше при него. Всяка фибра от нейното същество крещеше при тази мисъл и все пак тя знаеше, че трябва. Нямаше абсолютно никакъв избор. Ръцете й бяха около врата му и трябваше да мине дълго време, преди тя да успее да се овладее отново.

Чарлз й помогна при обличането. Тя си сложи перлите и обеците и след това добави голямата си сламена шапка. Като я наблюдаваше, той поиска да можеше да спре времето. Това беше най-скъпият момент в живота му. Забеляза, че Одри от два дни не беше се докосвала до апарата си. Това не беше нещо, което можеше да се регистрира, то беше време, изпълнено с чувства и най-после удовлетворени болезнени желания. Беше време, което не можеха да забравят и бяха тъжни, когато напуснаха хотела и гледаха как поставят багажа им в гондолата. Тя се обърна, за да погледне още веднъж хотела, а след това обърна към него натъженото си лице.

— Не искам повече да се връщам тук, Чарлз.

— Защо не? — Той изглеждаше силно изненадан. Дали не беше разбрал погрешно чувствата й? Не би могъл…

— Никога няма да бъде отново толкова хубаво. Искам да го запомня точно такова, каквото е сега… в мислите ми… — Очите й се изпълниха със сълзи и той хвана ръката й. — … в сърцето ми… — Тя повдигна глава и го погледна с плувналите си в сълзи очи и той я притисна по-плътно до себе си и й помогна да се качи в гондолата. Страхуваше се, че това щеше да има смисъл на сбогом. Съмняваше се дали ще успее да задържи собствените си сълзи. Мъка го задавяше само като си помислеше за това.

По пътя към гарата те седяха сгушени един в друг като две загубени души и той я заведе до влака, тъй като тя щеше да тръгне първа час и половина преди него. Гледаше как носачът подреждаше багажа й и постоя с нея в частното й купе. Не оставаше какво друго да се каже, освен обещанията, които не можеха да се изпълнят. Той имаше своята работа, тя своето семейство, а двамата се обичаха по начин, който малко хора биха могли да разберат. Двамата осъзнаха това особено ясно, когато минутите свършиха. Стояха прави и се целуваха с мокри лица и затворени очи.

Той се отдръпна първи. Не можеше да издържа повече.

— Обичам те, Од! Винаги, винаги ще…

Много искаше да я помоли още веднъж да дойде в Истанбул с него, но не се осмеляваше. Не беше почтено и за двамата. Беше дошло времето за сбогом. Трябваше да се примирят. Но това беше най-болезненото нещо, което му се беше случвало след загубата на Шон и съвсем не беше сигурен, че ще го понесе, само че нямаше избор.

— Обичам те с цялата си душа — му прошепна тя. — Пази се… — Притисна се към него за последен път, а след това той излезе бързо от купето, мина на бегом коридора, слезе по стъпалата и се затича назад към прозореца й. Тя го отвори и се надвеси навън, той я целуна пак и двамата се усмихнаха. — Ще се видим след Пекин…

Но тя даже нямаше желание да мисли за това… По собственото му признание това щеше да стане след няколко месеца… може би даже шест… Той нямаше представа колко време ще бъде вързан в Китай. Срокът му изтичаше в края на годината, но предвид враждебните действия с японците съвсем не знаеше какво му предстоеше да намери там след пристигането си.

— Ще ти пиша, Од. — Това беше обещание, което не беше давал на никого досега, и намерението му беше да го спази. Продължаваше да стои загледан в нея и измъчван от желанието да я помоли само още един път да отиде в Истанбул с него. Но тя не произнесе очакваните думи.

Той я целуна още веднъж, после се обърна и бързо се отдалечи. Не би могъл да понесе някоя от онези мъчителни сцени, като стои на перона, докато влакът се отдалечава. Отиде да чака при своя влак и двадесет минути по-късно чу как нейният шумно и бавно потегли. Той затвори очи и трепна, като човек, изправен пред наказателен взвод. После сложи ръка на очите си и се отпусна назад, потънал в мисли за нея. Образите, които преминаха през съзнанието му, бяха толкова истински, че той почти можеше да я почувства до себе си в купето, да усети парфюма й, да чуе гласа й…

— Вече можеш да си отвориш очите, Чарлз. — Той едва не припадна от изненада, когато свали ръката си, отвори очите си и я видя. Тя стоеше само на сантиметри от него и му се усмихваше, докато един носач, твърде объркан, оглеждаше багажа й.

— Какво… но… за бога, Одри! За малко да ме докараш до инфаркт! — Той извика силно думите, като рязко скочи на крака, грабна я и я завъртя, при което, след като нададе силен радостен вик, я целуна толкова стръвно, че й се зави свят. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Реших да дойда с теб в Истанбул. — Беше взела решението, докато го гледаше как се отдалечава от прозореца й. Знаеше, че все още не е в състояние да го изостави. Не беше време за това. А и щеше да успее да се върне навреме в Лондон, за да се качи на „Мавритания“ на четиринадесети в случай, че няма някакви особено големи забавяния. А ако имаше, щеше да хване следващия кораб. Знаеше само, че трябваше да бъде с него при всички случаи. — Все още ли е в сила поканата? — Сега тя го гледаше цялата грейнала и той отчаяно се нуждаеше от някакво питие, което да успокои уморените му нерви.

— Струва ми се, че е напълно възможно. — Погледна я скръбно, а после я прегърна силно. Носачът затвори вратата и ги остави сами. — Не искам да бъда без теб, Од… поне не за дълго… като например до края на живота ми. — Той се усмихна.

— Това предложение ли е? — Тя изглеждаше изумена.

— Нещо такова. Не мога да си представя живота без теб, Од.

Тя изпитваше същите чувства към него. Но единият трябваше да се откаже от всичко. Тя от семейството си или той от кариерата си. И тя не можеше да си представи, че единият от двамата ще го направи.

— Не мисля, че вече е дошло времето да се безпокоим за тези неща. Може би е най-добре да се радваме на това, което имаме. — Тя беше умна жена и беше взела решение. Знаеше, че трябва да бъде с него. И това беше намерението й. В Истанбул, без съмнение. А може би и по-нататък.

Оставаше да се види.