Даниел Стийл
Жажда (15)

15.

Времето в Харбин с всеки изминат ден ставаше по-студено и вече беше невъзможно да се държи мляко или вода навън. Течността замръзваше почти мигновено и не можеше да влезе в употреба, докато не я разтопят. Сега децата много рядко излизаха и когато ноември отстъпи мястото си на декември, без какъвто и да е знак от обещаните монахини, Одри си мислеше, че никога през живота си не е чувствала такъв студ. Чарли се оказа прав. Това не беше уреденият живот, с който беше свикнала в Щатите. Нищо не се случваше навреме или когато се предполагаше, че трябва да стане.

На няколко пъти бяха идвали японци, които й оглеждаха паспорта и я питаха колко време ще остане и всеки път получаваха едно и също обяснение: Докато дойдат монахините. Това изглежда ги задоволяваше и те не й създаваха трудности, въпреки че един от тях обичаше да задържа погледа си върху Лин Хуай, но колегата му му беше изръмжал нещо с груб тон на японски, след което двамата повече не се върнаха, а Лин Хуай се беше изчервила силно, когато Одри я предупреди да бъде предпазлива.

От идването на Одри тя носеше големи безформени дрехи, но сега Одри изведнъж забеляза, че момичето беше започнало да се закръгля, а през декември тя й се изповяда с очи, пълни със сълзи, и наведена от срам глава, като помоли Одри да не казва на сестра й, въпреки че тайната не можеше да се запази много дълго. Каза, че е лежала с японския войник през юни, или може би май, което означаваше, че бебето щеше да се появи през февруари или март, при което Одри можеше само да въздъхне. Тя се надяваше, че до тогава монахините ще бъдат пристигнали и че тя самата отдавна ще си е отишла. Вече беше написала половин дузина писма до Чарлз през двата месеца, откакто беше заминал, а също и една просторна сага до дядо си, в която го молеше да й прости за това, че се беше задържала толкова дълго и обещаваше никога повече да не прави така, но също и изразяваше благодарността си, че изобщо я беше пуснал да дойде. Чувстваше се сигурна, че гладът в душата й се беше утолил. Обеща, че никога няма отново да се отдалечава от вкъщи, но даже в момента, в който пишеше всичко това, тя си мислеше за Чарлз и се чудеше кога ли пак ще бъдат отново заедно. Сигурно не както бяха през тези месеци, когато пресичаха пустините на Персия и Тибет, и Турция, и Китай. Това време нямаше да се повтори, тя беше сигурна и беше благодарна, че го беше изживяла. От известна гледна точка постъпката й беше шокираща и ако някой узнаеше, тя щеше да бъде жигосана завинаги, но се надяваше, че никой няма да узнае, стига само двамата Браун да си мълчат. Но сега тя въобще не мислеше за тях. Беше в състояние да мисли единствено за Чарли. Нито за момент не изпитваше съжаление за това, което бяха направили. Знаеше, че той е единственият мъж, когото е обичала, и й се струваше, че някак си двамата бяха преплетени един около друг, все едно колко неразрешим изглеждаше сега техният проблем. Но тъкмо мисълта за Чарли караше сърцето й да пее и същата тази мисъл я караше да се усмихне напук на суровата зима на Манджурия.

Освен всичко тя все още носеше пръстена му.

Когато два дни по-рано се досети, че е почти Коледа, тя се развълнува силно и на самата вечер пя коледни песни на децата, които, насядали, я гледаха с ококорени очи. Само Лин Хуай и Шин Ю познаваха „Тиха нощ“, а повечето от известните им песни бяха френски, но дечицата бяха очаровани от пеенето на по-големите, а вечерта Одри ги сложи да спят с майчинска целувка и нежна ръка.

Три от децата от няколко седмици бяха с лоша кашлица и без лекарства. Отоплението беше крайно недостатъчно и тя много се тревожеше за тях. Същата нощ прибра две от тях в леглото при себе си и те кашляха и кашляха, и кашляха, но тя ги топлеше с тялото си, така че на сутринта едното от тях беше по-добре. Другото имаше червени очи и подпухнало лице и не отговаряше на Лин Хуай, когато тя се опитваше да го заговори. Тя побърза да каже за това на Одри.

— Мисля, че Ши Хуа е много зле. Да извикаме ли лекар?

— Да… да… — Одри винаги приемаше с благодарност помощта на Лин Хуай. Момичето едва ли беше нещо повече от дете, но проявяваше безгранична любов към сестра си и децата, а сега и към Одри. Беше й дала като коледен подарък единственото съкровище, което притежаваше — изящно бродирана кърпа, която преди това е била на майка й. Одри беше трогната до сълзи и дълго я държа в ръката си, без да изпуска от прегръдката си Лин Хуай. Имаше моменти, когато се радваше, че беше останала, а и без друго не можеше вече да става дума за връщане назад. Свързала беше съдбата си с тези деца и до пристигането на помощта щеше да живее или да умре с тях.

Но сега тя не мислеше за себе си, а само за Ши Хуа, който дишаше с мъка и лицето му беше посивяло. Имаше силна треска и не можеше да я чуе, когато тя го повика по име. Тя слагаше на челото му хавлии, пълни със сняг, докато чакаше Шин Ю да се върне с лекар. Беше предпочела да не праща Лин Хуай, защото можеше да падне и да пострада бебето.

Като че бяха минали дълги часове и когато най-после Шин Ю се върна, беше придружена от много възрастен малък човечец със смешна шапка и дълга брада. Той говореше на диалект, който Одри досега не беше чувала, а Шин Ю и Лин Хуай нито за момент не сваляха очи от него. Само кимаха, а когато той си отиде, те се разплакаха, тъй като Одри настоя да й обяснят какво той беше казал.

— Каза, че Ши Хуа ще умре до утре.

Това до голяма степен можеше да види и сама и беше силно възмутена, че този човек минаваше за доктор. Малко по-късно тя си сложи палтото и ботите и хукна навън по снега, твърдо решена да намери най-добрия руски лекар в града. Но когато стигна до дома му, й казаха, че е излязъл. Напомниха й, че е Коледа, и тя настоя пред прислужницата да помоли доктора, когато се върне, да дойде до сиропиталището. Но той така и не дойде. Смъртта на китайските деца по това време не засягаше никого, освен родителите, а в този случай Лин Хуай, Шин Ю, Одри и децата, които бяха достатъчно големи, за да разберат какво се е случило, когато през нощта Ши Хуа умря в ръцете на Одри и когато тя плака за него, както би плакала за своето собствено дете. Още четири деца умряха през следващите две седмици от това, което тя подозираше, че е круп. Беше чудовищно, че не можеше да се направи нищо. Одри даже не можеше да осигури достатъчно пара, за да се справи със секрета, който ги задушаваше.

Децата вече бяха само шестнадесет, включително Шин Ю и Лин Хуай, което в действителност означаваше четиринадесет, тъй като двете по-големи момичета по-скоро бяха помагачи. Но всички бяха с натежали сърца след смъртта на двете момченца и трите момиченца, нито едно от които не беше на повече от пет години, а най-малкото едва на годинка. Когато бебето умря в ръцете й, Одри изпита силно възмущение срещу един безсърдечен бог и това насочи мислите й към бебето на Лин Хуай. Какво щеше да прави тя с едно полуяпонче или каквото и да беше друго дете?

Често пъти децата се продаваха за торба брашно. А самата Лин Хуай едва ли беше нещо повече от дете и едва ли изглеждаше на повече от девет или десетгодишна. Тя беше нежна и слаба, с тесни бедра и малки грациозни ръце, с жива усмивка, особено откакто се беше сближила повече с Одри. Обичаше да прави разни номера и да се шегува и винаги успяваше да развесели останалите, когато ги измъчваше глад или тъга, а с помощта на Одри се мъчеше да научи колкото се може повече английски. Очевидно имаше талант за езици, тъй като беше понаучила френски от монахините, учеше английски сега, говореше на няколко диалекта от своя език, а когато бяха отново посетени от японците, Одри разбра, че тя говори и техния език, макар че се смущаваше да го признае. Ако други хора научеха това, щяха да го квалифицират като акт на предателство. Но тя беше получила знанията си от момчето, което беше баща на бебето й. Каза, че го е срещнала през пролетта и че той често я посещавал в сиропиталището.

Била го срещнала в църквата и той се бил понравил на сестрите. Носил им бе пилета, а козата, която все още имаха, беше подарък от него. Беше на деветнадесет години и тя знаеше, че той наистина я обича. Но през юли го били изпратили някъде другаде. А тя тогава още не знаела за бебето. Сега нямаше представа къде може да е и не беше получавала известия, също както Одри не беше получавала някакъв знак от Чарлз след заминаването му през октомври.

Бяха изминали няколко месеца и тя си мислеше, че би трябвало да има писмо от него, въпреки че за това бе необходимо твърде дълго време. Дядо й най-после се обади. Беше много сърдит за постъпката й и малко оставаше да й забрани да се върне вкъщи. Не се беше осмелил да стигне чак дотам поради страх, че тя ще приеме това буквално. Докато четеше писмото, Одри почти чуваше гласа му, разтреперан от гняв. Личеше, че ръката му е треперела при писането. Одри беше сигурна, че причината е гняв, а не лошо здраве. Стана й малко смешно. Като четеше грубите думи, вдишваше нещо от познатата домашна атмосфера и тя му написа дълго разкаяно писмо, в което обещаваше да си бъде вкъщи много, много скоро, веднага след като пристигнат монахините, което, според нейното твърдо убеждение, трябваше да стане всеки момент.

Беше изпратила още една телеграма до Франция след Коледа, в която питаше как напредват работите. И досега отговор нямаше. Вън от всяко съмнение, те мислеха, че тя проявява нетърпение или не бяха получавали новини от двете монахини, които трябва да са били изпратили преди известно време. Но прекосяването на Китай при зимни условия беше трудно нещо, което самата Одри знаеше много добре.

Никога не беше виждала такова студено време като това в Манджурия. Тя даже не разрешаваше на Лин Хуай да излиза навън от страх, че силният студ може да навреди на бебето. А бебето вече не беше тайна, големият й корем разказваше собствената си история, а сестра й я беше разпитвала с учудени очи. Лин Хуай беше казала на Шин Ю, че бебето е дар от Бога, също както при случая с малкия Иисус, за който говореха монахините, и това направи силно впечатление на сестра й. По-късно тя попита Одри дали не мисли, че е извършила нещо ужасно, като й е казала такова нещо, и Одри се усмихна.

— Може би един ден тя няма да вярва на това, Лин Хуай, но предполагам, че засега бива.

Двете размениха многозначителни усмивки и по един странен начин тя завидя на Лин Хуай. Понякога й беше мъчно, че няма дете от Чарлз. Намираше се толкова далеч и животът й тук беше без друго така отдалечен и изолиран, че ограниченията на обществото, в което беше живяла, като че ли вече нямаха стойност, и сега Чарлз й липсваше ужасно.

Нощ след нощ, когато лежеше в леглото на монахинята, тя си спомняше за нощите, които бяха прекарали заедно, и за дните, и за смеха… за безкрайното пътуване с влак и откровенията на Пекин, славните дни на Ориент Експреса, когато всичко това започна… и огнения секс в Пера Палас… Колко далечно изглеждаше всичко това сега и колко отчайващо самотна беше без него…