Даниел Стийл
Жажда (31)

31.

Въпросът с Шарлот не се разреши чак толкова лесно, както се беше надявал Чарли. Тя се върна в Лондон рано през октомври и когато той научи, че е пристигнала, се погрижи адвокатът му да влезе във връзка с нея, но се сблъска с каменна стена. Шарлот Паркър-Скот, както сега настояваше да бъде наричана, не беше съгласна на развод нито сега, нито в някакво обозримо бъдеще. Тя се обоснова с религиозни съображения, но Чарли не можеше да приеме такова обяснение. През цялото време, когато бяха заедно, тя нито веднъж не отиде на църква, освен когато се женеха.

— Тогава какво според тебе иска тя? — Адвокатът беше озадачен. — Разполага с всичките й необходими пари и не изглежда да е от този тип жени, които се залепват. — Беше се отнесла към него като мъж. По-точно беше се показала много брутална.

Чарли не можеше да си обясни обстановката, но Одри, Джеймз и Вай бяха на едно мнение. Според тях тя искаше да бъде известна като съпруга на Чарли. Това й даваше самочувствието, което й липсваше, старо аристократическо име и щемпела, от който да личи, че е омъжена за един от най-значителните английски автори. Искаше да прави впечатление пред приятелите си.

— Но тя не може да направи това, ако аз отсъствам, нали така? — Чарли все още не можеше да види логиката в действията й. Но другите не отстъпваха от мнението си.

— Разбира се, че може. Единственото, което й трябва, е да има името ти и да създава впечатление, че сте женени.

— Прекрасно. В такъв случай ще й разреша да запази името.

Същото каза и на адвоката си и поиска от него да й се обади и да й предложи да запази името му, при условие, че се съгласи на развод, но и този път тя отхвърли предложението им. Той даже й предложи да й предостави правата и върху двата филма, тъй като те я бяха вълнували много. Но отново отказа и най-накрая Чарлз в отчаянието си отиде да се види с баща й. Намери го също така непреклонен като дъщеря си, ако не и повече.

— Но защо? Защо се стреми към брак само по име?

— Може би защото мисли, че ще се върнеш при нея. А ти би могъл… — Той го измери с поглед. — Тя е подходяща за кариерата ти, Чарлз. Шарлот ще направи от теб нещо, което ти никога не би могъл да бъдеш без нея.

Но това беше от значение само за тях, не и за Чарли.

— Нещата, каквито са, ме задоволяват напълно. Искам да кажа професионално. Без съмнение, тя не може да иска съпруг пленник.

Баща й се усмихна, но погледът му беше студен. Почти като нейния.

— Може би всичко е наред. Аз самият й обясних, че може да постъпи по-добре, но на нея й харесва да не те изпуска, Чарлз. А и аз не очаквам това да промени нашите бизнесотношения. — В договора си Чарлз имаше още пет години и както беше казал на Одри предния ден, това можеше да бъде дяволски неудобно.

— Предполагам, че ще покажеш добър вкус и че няма да очакваш да работя с нея.

— Щом настояваш. — Но беше очевидно, че той би го предпочел, и тогава очите му се свиха. — Не ми е казвала защо си я изоставил, но подозирам, че е заради онази жена, в която си бил влюбен, когато сте се срещнали.

— Това няма нищо общо. Мога да те уверя. Работата е в едно недоразумение между Шарлот и мен. — Недоразумение. Още една дума, която да послужи на лъжата. Измама. Мошеничество. Когато си помислеше за това, продължаваше да го обзема желанието да я убие. — Ако иска, може сама да ти обясни всичко. Аз, господине, не смятам да го правя.

— Нито пък ще го направи тя. Тя е дама, а и нещо повече. — Както повечето бащи, той беше сляп за недостатъците на дъщеря си и Чарлз се почувства донякъде изкушен от желанието да го освободи от илюзиите му, но никога нямаше да го стори.

* * *

— И така, докъде са стигнали нещата с теб, любов моя? — го попита Одри по време на вечеря. В месеца, последвал завръщането им в Лондон, те се виждаха почти всяка вечер, а често и през деня. Тя все още живееше при Вай и Джеймз, но споменаваше за намерението си да вземе под наем апартамент за известно време. Не искаше да се натрапва повече, въпреки че за Моли беше рай да бъде с другите деца, особено с Александра, която се отнасяше с нея като с голяма кукла и много обичаше да я вчесва и да я облича. — Мислиш ли, че тя ще склони? — Одри все още задаваше въпроси за Шарлот.

— В крайна сметка някой друг ще се появи, някой по-важен, и тя ще поиска да се отърве от мен. Надявам се, колкото може по-бързо.

— Може би бихме могли да я представим на някого. — Тя погледна скръбно към Чарлз, а той се засмя, като я взе в ръцете си и я целуна.

После тя му разказа за това, което беше правила през следобеда, но той не прояви особено жив интерес, както тя се бе надявала. Беше прекарала следобеда в оглеждане на апартаменти, достатъчно големи за себе си, за Моли и за една прислужница.

— Не изглеждаш много доволен. — В погледа й личеше разочарование.

Той сви рамене.

— Мисля, че не съм. Искам да бъдеш, разбира се, в Лондон. — Той се радваше, че тя няма причини да бърза да се връща в Сан Франциско, но се беше надявал досега вече да си е измил ръцете от Шарлот, официално и физически. Обаче за момента все още не се очакваше скорошно облекчение. — Имам по-добра идея. — Но той не знаеше как тя ще я приеме. Почти се страхуваше да й го каже. — Никога не използвам гостната си стая. За щастие никой не е толкова глупав, за да иска да живее при мен.

Тя се засмя.

— И имаш намерение да ми дадеш стая под наем?

Той се засмя, но поклати глава. Това не беше най-доброто, но все пак беше приемливо за известно време, а и той се беше уморил от посещенията си при Вай и Джеймз. Сега, когато почувства топлия й дъх върху гърдите си, той поиска това, което някога бяха имали в Китай — да се събуждат всяка сутрин един до друг, да заспиват прегърнати, да чувства коприната на косата й, разпиляна върху ръката си.

— Искам да дойдеш при мен, Одри. Можем да дадем гостната на Моли, а бавачката да сложим в една от другите стаи. А ако това решение се окаже незадоволително, ще наемем още един апартамент. Всъщност нямам нищо против такова нещо…

Когато вдигна очи към нея, лицето му беше светнало, а половин час по-късно двамата обсъждаха оживено наемането на къща някъде близо до Вай и Джеймз. Изведнъж той спря и я погледна.

— Знаеш, че продължавам да настоявам да се оженя за теб, нали? Това е само докато получа развода, колкото и дълго време да отнеме процедурата. Разбираш ли го?

— Да, скъпи мой. — Тя му се усмихна и се разтопи в прегръдката му. За първи път се чувстваше толкова щастлива, все едно дали беше омъжена или не. И едва ли можеше да изчака момента, в който щяха да заживеят под един покрив.