Даниел Стийл
Жажда (14)

14.

Прекараха една седмица в Шанхай, а после продължиха за Пекин. Напуснаха Шанхай с кораб, който пътуваше за пристанището Цинтао и прекараха романтична нощ на кораба, заслушани в плискането на водата, докато си даряваха плътски радости, а след това дълго разговаряха шепнешком.

Одри почти скърбеше за това, че напуска Шанхай с неговите безкрайни източници на удивление. Интервютата на Чарли засега вървяха много добре. Предстоеше му да прекара само няколко дни в Пекин, след което можеха да предприемат дългото пътуване обратно за Истанбул, а после — Париж и Лондон. Така той можеше да започне работата си и да завърши статиите преди края на годината съгласно договора му. Вече много му се искаше да се върне, очакваше го доста работа, но сега, като се излежаваха на път за Цинтао, мислите му не бяха заети със статиите, а единствено с жената, която разпалваше у него съвършено непозната страст. Никога не можеше да й се насити, обичаше начина, по който тя чувства нещата, вида й, миризмата й, не можеше да свали ръцете си от копринената й кожа, червената й коса, не можеше да отдели очите си от нейните, устните си от щедрите й устни… Всеки милиметър от нея го вълнуваше и му се струваше, че е готов да направи всичко за нея.

— Наистина ли ще дойдеш в Сан Франциско и ще се запознаеш с дядо ми? — му прошепна тя през тази нощ. Беше споменал за това по-рано и тя вече изпитваше безпокойство във връзка със завръщането си. Не можеше да понесе мисълта да се раздели с него.

— Ще дойда, ако мога… когато приключа с работата си… — Но той искаше тя да остане в Лондон с него. Беше решил да се върне в Лондон, за да напише статиите си и се надяваше след това да бъде свободен. Неведнъж й беше внушавал да отиде в Лондон с него, но това беше невъзможно за нея.

— Знаеш, че не мога да го направя. Трябва да се върна, за да се убедя, че дядо е добре. А бебето на Анабел трябва да се роди през март. — Трябваше да се прибере и по тази причина. — Защо не дойдеш в Сан Франциско и там да си напишеш статиите? Или поне след като си готов? — Тя не можеше да си представи, че това ще му отнеме повече от няколко седмици, и не виждаше защо да не може да пише, независимо от мястото.

— Трябва да напиша книга след това, Одри. Не мога просто така да избягам от задълженията си по настроение.

Сега това го потискаше. Не искаше да прави нищо, което да го държи далече от нея. Но истина беше, че трябваше да мисли за работата си. Трябваше да спази определени договори. Все някак си това трябваше да стане. Щеше да има повече смисъл, ако той се върнеше в Лондон и говореше с издателя си, а по обратния път щеше да мисли по-сериозно, но за сега все още им оставаше време заедно в Пекин, а откритията им там я караха да затаява дъх.

Тук нямаше нищо от безсрамната откритост и декадентството на Шанхай. Пекин представляваше историята. Столицата на Китай от осемстотин години, някогашна родина на Кубла Хан, само огромните й размери я вълнуваха силно, когато двамата стояха на площада „Тянанмън“. Сълзи изплуваха в очите й, когато наблюдаваше закривените златни покриви на Забранения град, който дълги години е бил двор на императорския дворец за династиите Мин и Чин. Посещението там й отне часове, както и престоят й в Небесния храм, изцяло построен от дърво без един-едничък гвоздей. Това здание й направи по-силно впечатление от всичко друго в Пекин и отстоеше само на пет блока от площада „Тянанмън“.

Тя не спря да върви с камерата си, колкото се може по-дискретно, за да не плаши децата, които продължаваха да я възприемат като дяволска кутия, и правеше снимки също така дискретно на всеки и всичко, което се мернеше пред погледа й. Беше успяла да попълни запасите си от филми в Шанхай и по-голямата част от тях използваше в Пекин. Особено когато напуснаха града и отидоха с кола на север, първо до Летния дворец, построен от вдовицата императрица, малко по на север от града, за да избегнат горещината на Пекин. Тук беше само малко по-хладно и това, което очарова Одри най-силно, беше мраморната баржа, която всъщност се беше придвижила по езерото, последвана от безброй други баржи с музиканти, които изпълваха с музиката си топлия нощен въздух.

След Летния дворец посетиха гробницата на Мин в едноименната долина. Главното авеню към гробницата беше очертано от масивни статуи на животни, коленичили камили, ревящи лъвове, леопарди, готови за скок, и дванадесет човешки фигури, някои от които изобразяваха генерали на династията Мин. И още веднъж цялата тази масивна поредица и невероятната красота, както и всички подробности на творбата лишиха Одри от дар слово и много пъти тя се просълзяваше, но гледката, която остави у нея най-голямо впечатление, тази, от която направо не можеше да се откъсне, беше Великата стена.

Бяха отишли до Паталин, двадесет и пет мили северозападно от Пекин, за да разгледат грациозните й извивки, които стигаха дотам, докъдето стигаше и погледът. Съзнанието, че тази стена е била от начало до край построена от човешки ръце и че се простираше на повече от хиляда и петстотин мили, разделяйки Китай от Монголия, изглеждаше невероятно. Тя беше просъществувала над две хиляди години, а ширината й побираше четирите коня, на които яздеха патрулиращи стражи, които трябваше да следят скитащите монголски банди или ордите, които от време на време се опитваха да преминат през стената. Но самото великолепие, цялата тази безкрайност, която като че ли се стремеше да раздели света, беше толкова изумителна, че Одри можеше единствено да вдига към Чарли очи, изпълнени с почуда.

— Невероятно е, Чарлз… Боже мой, положително това е най-внушителното нещо, построено от човек.

Той самият също винаги беше мислил това, а сега, когато стоеше с нея, възприемаше гледката като нещо още по-специално. Често беше искал да сподели впечатленията си с някого, но това така и не му се бе удало. Стоял бе там и преди, пет-шест пъти, винаги преизпълнен с желание да сподели чувствата си с някого, необятността на земята, на историята, която стигаше до него, както стигаше и сега. Одри разбираше това много добре, отнасяше се с пределна сериозност и той знаеше, че тя изпитва същите чувства, каквито изпитва и той. Той й направи снимка, застанала на голямата стена. Отдалечиха се много неохотно, а привечер взеха обратния влак за Пекин. Пътуването беше кратко, отне им малко повече от един час и Одри се чувстваше много спокойно. При пристигането им на гарата в Пекин тя вдигна погледа си към него.

— Няма никога да забравя този ден. Никога, докато съм жива, няма да забравя тази стена.

Стената, която проникваше във вечността със своите стотици и стотици мили. Искаше да му благодари, че я беше довел тук, но не знаеше как. Беше й подарил едно преживяване, което нямаше да забрави за цял живот. И така беше през цялото време на пътуването им и на този фон летните месеци във френския юг изглеждаха прахосани и лекомислени. Тя се опита да му обясни това, когато лежаха в леглото си тази нощ след прелестната вечеря с пекинска патица в един ресторант, за който той беше чувал, но не бе посещавал преди.

— И за едното, и за другото има достатъчно място в един човешки живот, Од. Говоря за място като Антибите и за място като това. Понякога равновесието на тези два различни живота ми доставя радост.

Тя не беше сигурна дали е на същото мнение. В много отношения предпочиташе това място. Тя беше повече дъщеря на баща си, отколкото сама си даваше сметка, особено сега, когато беше тук. Чувствата, които я изпълваха, бяха непреодолими и тя не можеше да заспи. Можеше да мисли само за Великата стена и за спокойните пасторални сцени от двете й страни. Там едва ли е имало друго човешко същество, само това, което беше останало отпреди две хиляди години, всеки отделен камък, внимателно поставен върху следващия, и място, достатъчно широко за четири коня… Впечатленията бяха врязани с еднаква сила в сърцето и ума й.

Беше будна, когато той за първи път се размърда, и тогава тя се върна в леглото, за да легне до него. Той жадуваше за нея, но тя изглеждаше отвлечена след поредния им секс. Умът й беше някъде другаде. Имаше нещо друго, което тя искаше да види. Искаше да пътува на север и да види Харбин, още една от мечтите на нейния живот. Някога беше чела книга за него и тази книга беше, разбира се, на баща й.

— Ще можем ли да отидем в Харбин? — му прошепна тя в затъмнената стая. Отново нахлуваха спомените за албумите на баща й и тя беше сигурна, че той през младостта си е бил там. Харесваше Харбин повече от Шанхай или поне така казваше, въпреки че тя не беше сигурна защо, но искаше да го види, ако можеше. Още една от мечтите й, оставени й в наследство от баща й.

— Наистина ли искаш да направиш това, Од? — Чарлз не изглеждаше ентусиазиран. — Трябва да поемем обратния път. — Той се опита това да прозвучи така, сякаш бяха решили тя да се върне в Лондон с него, когато фактически в интерес на по-бързото завръщане за нея щеше да бъде по-добре да прекоси Пасифика с кораб, като го остави в Шанхай и се върне в Лондон сама. Но тя още не беше взела решение. А той искаше да я вземе в Лондон със себе си. Отиването в Харбин щеше да има като последица това, че нямаше да й остане време, за да предприеме пътуването обратно с него. Той беше против всякакви забавяния и й го каза. — Не е разумно. — Думите му направо сломиха сърцето й.

— Откъде да знам, че някога ще се върна отново тук, Чарлз? Отиването до Харбин за мен е много важно.

— Защо? Само за това, че баща ти е ходил там. Одри… скъпа, моля те, бъди разумна! — Но очите й неочаквано се изпълниха със сълзи и на него му стана неприятно, че я е разочаровал. Опита се, доколкото е възможно, да я убеди. — Там ще има голям студ. Бил съм преди три години през ноември и беше под нула градуса. Не сме екипирани за такава температура.

Оправданията му й прозвучаха неубедително и тя не искаше да отстъпи.

— Можем да купим това, което ни трябва, тук. Не може да бъде чак толкова студено, за бога! Чарли, искам само да го видя. — Тя го погледна умолително. За нея това беше като отиване на поклонение.

— Харбин е на седемстотин мили оттук. Скъпа, бъди разумна.

Но тя не искаше да бъде разумна.

— Пропътувахме почти шест хиляди мили и сега съм на почти единадесет хиляди от вкъщи и при това положение седемстотин мили съвсем не ми изглеждат като непреодолимо разстояние. — Тя биваше упорита, когато искаше.

— Продължаваш да говориш неразумно, Од. Аз мислех, че утре ще тръгнем обратно към Шанхай.

— Чарли, моля…

Очите й го молеха и той нямаше сърце да й откаже, но я накара да обещае, че няма да останат в Харбин повече от един ден. Ще отидат, ще се огледат и ще се върнат веднага обратно и ще тръгнат от Пекин за Шанхай на следващата сутрин.

Тя обеща да направят точно така и двамата прекараха следобеда в купуване на топли, добре подплатени дрехи. Тук беше по-трудно да се намерят удобни за западния човек дрехи. В Шанхай щеше да им бъде по-лесно, но трябваше да се оправят както могат. Панталоните, които Одри купи, бяха твърде къси, но коженото палто и топлите дълги чорапи й прилепнаха добре, а освен това тя успя да купи напълно подходящи за себе си мъжки боти. На Чарли не му провървя толкова, но той твърдеше, че ще му бъде достатъчно топло с екипировката, до която се беше добрал за краткотрайното пътуване.

Сутринта тръгнаха с Китайската източна железница, собственост на японците, на север през равната Манджурия. Пътуването би трябвало да трае осемнадесет часа, но им отне над двадесет и шест с всичките многобройни спирания и забавяния. На всяка гара японците спираха влака и претърсваха вагоните. Най-дългите им престои бяха при Чин-чу, Шен-ян, Шуан-лиао и Фу-ю, но накрая, в края на предобеда, пристигнаха на гара Харбин.

Първото нещо, което видяха, беше група стари рускини на перона с три червенобузести топчести деца, няколко кучета, които душеха снега, и един огън, който гореше наблизо и на който мъже в манджурски дрехи топлеха ръцете си и пушеха лули, докато коментираха местните клюки. Наблизо имаше и една пожарна кола, теглена от коне. Миризмата от пушека и запенените муцуни на конете поради извършената работа сутринта говореха, че е имало пожар. Чарлз също се беше оказал прав, беше много студено, по земята имаше сняг. Те напуснаха влака и вниманието им беше привлечено от дългите редици от каруци и рикши. Одри беше очарована, когато намериха една много стара кола, с която да преодолеят късото разстояние до хотел „Модерн“, а за Чарли съвсем не можеше да се каже същото. Той би предпочел да беше на път за Шанхай, първата отсечка от пътя на Запад, но тя се беше показала толкова упорита, че накрая той реши да й достави тази радост. За някои неща тя имаше собствено виждане и този случай беше характерен.

Излезе, че хотел „Модерн“ е пълен в резултат от това, че половината от стаите в момента се пребоядисваха. Отпратиха ги към един малък уютен хотел. Ярък огън гореше във всекидневната, която служеше като фоайе. От месеци не се бяха появявали посетители и възрастният човек на рецепцията им се зарадва, когато ги видя. Той се зае да ги забавлява с разкази за наводненията от тридесет и втора и им даде едната от двете гостни стаи. Одри потри ръце, след като се огледа наоколо и отправи щастлив поглед към Чарли.

— Не е ли чудесно? — Тя така грееше, че той се засмя. — Повече прилича на Русия, отколкото на Китай.

Много често им се беше случвало да чуват руска реч по пътя за хотела и градът беше силно населен от руснаци. Мястото беше само на двеста мили от руската граница.

Той изглеждаше значително по-малко зарадван от нея.

— Предполагам, че след малко ще поискаш да отидем в Москва.

— Не, няма. А сега бъди разумен, Чарлз! Признай, че щеше да бъде безобразие, ако пропуснехме тази възможност. — Сцената напомняше коледна картичка, но настроението на Чарли не беше празнично.

Той размаха пръст към нея, докато тя си грееше ръцете на огъня.

— Утре се връщаме в Пекин. Ясно, нали?

— Съвършено ясно. И по този случай искам добре да огледам всичко днес. У теб ли е камерата ми? — Той й я подаде, заредена с филм, и тя отново посегна към солидното си палто, което едва ли беше достатъчно топло за такова време.

— Къде отиваме? — Той я погледна, като за шега си придаде вид, че страда силно. — Мисля, че ще ми поднесеш дневната порция мъчение.

Тя винаги знаеше какво искаше. А човекът на рецепцията беше казал нещо в смисъл, че Ху-лан е интересно място. Намираше се на двадесет мили разстояние, но колата, която ги беше довела от гарата, можеше да бъде използвана за пътуване дотам. Тя сподели новината с Чарлз и той изохка.

— Не можем ли останем тук? Не изминахме ли достатъчно път за един ден?

Тя го погледна за кратко разсърдена и грабна палтото и камерата си.

— Ако искаш, можеш да останеш тук. Аз ще се върна за вечеря.

— Ами обяд? — Той приличаше на тъжно дете, когато я последва навън към главното помещение.

Жената на човека, от когото бяха получили стаята, замаха с ръка от кухненската врата. Тя имаше за тях пирожки и борш и Чарли се успокои донякъде, когато излязоха на мразовития въздух и видя колата, която ги беше довела от гарата.

Няколко минути по-късно, когато минаваха през улиците на Харбин, Одри се усмихваше, като разглеждаше надписите ту на китайски, ту на руски, но в много отношения градът повече приличаше на европейски, отколкото на ориенталски и също както в Шанхай по улиците се чуваха различни езици — френски, руски, по-малко английски, отколкото в Шанхай, и освен това един манджурски и един кантонски диалект. Беше очарована от дрехите, които виждаше, кожените шапки, странните малки палта и тук, както в останалата част на Китай, като че ли всички пушеха.

Шофьорът, който бяха наели, им показа Американската банка. После се насочиха към Ху-лан, но им каза, че пътят преди Ху-лан е блокиран и че няма да могат да продължат нататък. Затова те продължиха по тесни пътища, покрити със сняг, и покрай живописни малки ферми и постройки, като през цялото време шофьорът ги занимаваше със соевата реколта. Минаха покрай малка каменна църква на един час път от Харбин и когато Одри разпита за нея, шофьорът каза, че е френска, и точно когато той говореше, се появи бягащо на пътя малко момиче, облечено в тънка копринена рокля, което се опита да ги спре. В началото изглеждаше, че момичето е босо, но когато то приближи повече, Одри забеляза, че беше обуто в сини памучни чехли. Тя заговори крайно възбудено на шофьора на диалект, който за Одри и Чарли изглеждаше много странен. Момичето развълнувано сочеше с ръка една дървена постройка.

— Какво иска? — Одри се наведе напред, след като беше почувствала, че детето беше заплашено от някаква опасност. Шофьорът погледна назад и вместо отговор вдигна рамене.

— Казва, че бандити са убили двете монахини, които се грижат за сиропиталището. Опитали са се да се скрият в църквата, но монахините не са се съгласили да ги пуснат. — Той говореше много внимателно на английски, а през цялото време малкото момиче продължаваше да хлипа и да сочи с ръце към църквата и съседната на нея постройка. — Някой трябва да ги погребе, но сега е много студено. И някой трябва да се погрижи за децата.

— Къде са останалите? — попита бързо Одри. — Колко монахини има там?

Шофьорът отново размени няколко думи с момичето, произнесени с висок напевен глас, и получи бърз отговор. Той се обърна и преведе на Одри и Чарлз, който много съжаляваше, че бяха избрали такъв нещастен маршрут.

— Тя казва, че монахините са само две и че те са убитите. Другите две са напуснали миналия месец. Отишли са в Шанхай и оттам за Япония. На тяхно място идния месец трябва да пристигнат други две. Сега няма нито една монахиня. Само деца. Всичките сирачета.

— Колко са?

Той попита отново и получи отговор, придружен с продължително жално проплакване.

— Казва, че са двадесет и едно. Повечето съвсем малки. Тя и сестра й са най-големите. Тя е на четиринадесет, сестра й на единадесет. И убитите монахини са в църквата. — Той изглеждаше съвсем объркан, а Одри ужасена блъсна вратата на колата и излезе навън, като почти в същия миг Чарлз я хвана за ръката и я спря.

— Къде мислиш, че отиваш?

— Какво смяташ да правиш? Да ги оставиш сами с мъртвите монахини? За бога, Чарлз, поне можем да им помогнем донякъде, докато някой повика отговорни хора.

— Одри, това не е Сан Франциско или Ню Йорк. Това е Китай, и по-точно Манджурия. Манчукуо, както казват японците, и те са тук окупатори. На всичко отгоре вилнее гражданска война, навсякъде има бандити, има сираци и гладуващи деца по цялата страна. Всеки ден умират бебета и, разбира се, монахини. Съвсем нищо не можеш да направиш.

Тя го изгледа побесняла, изтръгна ръката си и потъна в снега до колата, отправила поглед към треперещото момиче.

— Говориш ли поне малко английски? — Тя произнесе думите много внимателно, момичето в първия момент я погледна озадачено, а след това започна да говори бързо и възбудено, сочейки с ръка към църквата. — Знам. Знам какво се случи. — Боже, как щеше да разговаря с това момиче? И тогава изведнъж си спомни нещо, което беше казал шофьорът. Монахините са били французойки. — Vous parlez francias?^[1] — Беше учила френски в училище и малкото, което знаеше, беше доста позанемарено, но все пак си беше служила известно време с този език на Ривиерата.

Момичето веднага й отговори на доста несвързан френски, като продължаваше да сочи към църквата. Одри я последва, като й говореше бавно и като се мъчеше да я убеди, че ще се опита да помогне, но тя съвсем не беше подготвена за гледката, която се разкри пред очите й, когато влязоха в църквата.

Двете монахини лежаха с разкъсани дрехи, очевидно са били изнасилени, а след това обезглавени. Одри се почувства още в първия миг без сили, когато видя локвата кръв и изпита чувство на признателност за това, че една силна ръка зад нея я задържа и подкрепи, когато се задавяше и повръщаше. Обърна се и видя бледото лице на Чарлз и стиснатите му устни. Той й говореше сърдито и се мъчеше да избута нея и момичето обратно по пътя, от който бяха дошли, и далече от грозната картина.

— Махайте се оттук и двете. Ще намеря кой да помогне. — Одри бързо сграбчи ръката на момичето и я изведе обратно извън църквата, но сега момичето започна да я дърпа към другата постройка. Одри се оказа даже по-неподготвена за това, което видя там. В момента, когато вратата се отвори, тя беше заобиколена от много сладки малки китайски личица, които я оглеждаха с жив интерес. Някои от тях тихо плачеха. Повечето бяха на възраст четири-пет години, само няколко имаха вид на по-големи — около шест-седем, а имаше и поне половин дузина, които още не бяха проходили както трябва. Одри ги огледа в почуда и се питаше какво ли щеше да им се случи сега. Четиринадесетгодишното момиче и сестра й очевидно не можеха да се погрижат за тях всичките, а сега, след като монахините вече не съществуваха, нямаше кой да им помогне, освен един свещеник методист от града, но той от няколко седмици отсъствал.

Одри се обърна към момичето, което беше спряло колата им на пътя, и го попита към кого могат да се обърнат за помощ, но като отговор получи само погледа на големите уплашени очи на момичето и едно поклащане на глава. На измъчен френски още веднъж момичето обясни, че няма такъв човек.

— Но трябва да има — настоя тя с глас, който беше използвала в къщата на дядо си в продължение на почти двадесет години. Момичето повтори същия отговор, като обясни, че двете нови монахини ще дойдат следващия месец. Novembre — повтори тя упорито няколко пъти, Novembre. — А дотогава?

Момичето повдигна рамене, а след това погледна към децата около себе си, деветнадесет на брой без нея и сестра й. И тогава, почти машинално, Одри се запита дали бяха яли нещо. Не знаеше кога са били убити монахините, а нито едно от децата не беше достатъчно голямо, за да направи нещо за себе си, като не се смяташе момичето, което й говореше на френски, и сестра й.

След като поразпита, тя откри, че нито едно от децата не е яло от два дни. При това положение беше забележително, че нито едно от тях не се оплакваше.

— Къде е кухнята?

Момичето тръгна напред и след малко Одри попадна на една спретната, добре уредена малка кухня с примитивни съоръжения, но с малка удобна печка и хладно помещение. Имаха две млечни крави, една коза и многобройни пилета, солиден запас от ориз и малко сушени плодове от предишното лято. Имаше известно количество месо, грижливо консервирано. През есента монахините бяха затворили някой и друг буркан.

Много набързо Одри приготви за всички яйца, препече по една тънка филия хляб за всяко дете и им раздаде по резен козе сирене и малко сушени кайсии. Това беше най-богатото угощение, което децата бяха получавали от много, много дълго време и те я гледаха с широко отворени очи, когато тя съвсем делово им сервираше, а след това се отдръпна назад, за да огледа сцената. Носеше една от престилките на монахините и децата я наблюдаваха с любопитство, докато тя приготвяше яденето и наливаше мляко за всяко дете в малка чаша. Само двете по-големи момичета стояха настрана. Те бяха тези, които бяха открили двете мъртви монахини, и очевидно бяха много силно разстроени. Одри ги насърчаваше да хапнат нещо и най-накрая неохотно те си взеха от яйцата и сиренето.

Одри почистваше кухнята, когато влезе Чарлз. Имаше мрачен израз, а ръцете и панталоните му бяха изцапани с кръв.

— Увихме ги в някакви чували и ги оставихме под един навес зад къщата. Шофьорът ще доведе някой от местните власти и ще ги отнесат. Ще се обадя на френския консул в Харбин, когато се върнем.

Изглеждаше изтощен и объркан от ужаса на онова, което беше току-що свършил, и Одри мълчаливо му подаде една чиния с малко хляб и козе сирене. Приготви му и чай, но той изрази съжаление, че тя не може да му предложи нещо по-силно. Щеше да е добре, ако имаше нещо силно, като например бренди.

— Ще трябва да изпратят някой, който да се погрижи за децата. Тук няма жива душа, Чарлз. Очевидно е имало други две монахини, които са отишли в Япония миналия месец, а други две е трябвало да ги заместят през ноември. Но сега няма да има никой, който да се погрижи за децата.

Той посочи с предпазливо движение двете по-големи момичета.

— Те могат да се справят за известно време.

— Ти шегуваш ли се? Те са на четиринадесет и единадесет. Не могат да се погрижат за деветнадесет деца. Даже не бяха яли от вчера.

Чарли я изгледа много сериозно, обзет от внезапен страх.

— Какво по-точно казваш, Одри?

Тя го изгледа на свой ред с широко отворени очи, в които личеше твърдост.

— Казвам, че някой трябва да дойде тук и да се погрижи за тези деца.

— Разбрах това. Дотук е ясно. А междувременно?

— Отиваш в града и говориш с консула и му казваш да изпрати някого.

Тя изговори това с равномерен тон и на него никак не му хареса звукът на гласа й. Имаше неприятното чувство, че намеренията й няма да му харесат. И имаше право, както разбра миг по-късно.

— Къде смяташ да бъдеш, докато аз разговарям с консула?

— Тук, с тях. Не можем просто така да ги оставим, Чарли. Това просто не може да стане. Погледни ги, повечето са на две-три години.

— О, за бога — той тръшна чинията си и закрачи из стаята, — мислех си, че това искаше да кажеш. Послушай ме, по дяволите! Води се война тук или много наблизо. Японците държат страната окупирана, комунистите създават страшни неприятности. Ти си американка, а аз британски поданик, ние нямаме абсолютно нищо общо с тукашните събития и ако проклетите френски монахини са били убити от някакви бандити, това никак не ни засяга. Най-напред не трябваше да идваме тук. Ако имаше някакъв ум в главата си, щяхме вече да сме в Шанхай, а утре сутринта щяхме да пътуваме на Запад.

— Така или иначе не сме постъпили по този начин, Чарли, и все едно дали ти харесва, или не, ние се намираме в Харбин и тук има двадесет и едно деца, изоставени сирачета, а наоколо никаква проклета жива душа, която да им обърне внимание. И аз няма да ги изоставя, докато не се появи някой. За бога, те ще умрат тук, Чарли! Те даже не могат да се хранят сами, както трябва.

— Кой, по дяволите, те назначи за техен пазач?

— Кой ли? Не знам. Бог! Какво да направя, да се върна в колата и да забравя за тях?

— Може би. Вече ти казах, че из цял Китай гладуват и умират от глад деца. Капят като мухи в Индия, Тибет, Персия… какво ще правиш, Одри? Ще ги спасиш всичките?

— Не. — Говореше му през зъби. Но тя беше виждала доста много от тези деца през изминалите няколко седмици и всеки път се беше чувствала отчаяна. Не беше в състояние да им помогне, но този път нямаше да им обърне гръб. Не можеше. Щеше да остане при тези деца, докато пристигнеше някой друг. Това представляваше черта от характера й, която той досега не беше забелязал, и това го караше да подлудее. — Ще остана тук докато дойде помощ, така че размърдай си задника и бягай да говориш с консула.

Когато той излезе, Одри сложи половин дузина от децата да спят, нахрани още малко някои от другите, оправи нещата в кухнята и се загледа в две от децата, които дояха кравите. Всичко изглеждаше в добър ред и тя се зарадва, когато Чарлз се върна в шест часа, но той не изглеждаше щастлив, когато излизаше от колата, и Одри се замисли за това, какво ли му е казал консулът. Не й се наложи да чака дълго, за да разбере. Той тръшна вратата след себе си, когато влезе в къщата, и се изправи срещу Одри със стиснати устни.

— Е? — Вече беше сигурен, че тя няма да отстъпи нито на сантиметър и му се искаше да я хване и да я разтърси силно. Беше прекарал отвратителен следобед, с начало преместването на труповете на монахините и с край битката му с консула.

— Той казва, че няма контрол върху католическата църква и че по никакъв начин не е отговорен за тези монахини. Както изглежда, от години е имал неприятности с монахините и преди две години им казал, че е най-добре да се махнат. Щял да изпрати някой за труповете утре или вдругиден, но не е съгласен да поеме отговорност за сирачетата. По негово мнение сиропиталището трябвало да се закрие.

— Да се закрие? Какво, по дяволите, означава това? Просто да ги изхвърлят навън на снега, за да умрат от глад? — За първи път й се случваше да му бъде толкова ядосана.

— Може би. Не знам. Дай ги на местните хора. Какво смяташ да правиш? Да ги осиновиш?

— За бога, не бъди толкова ужасно неразумен, Чарли. Не можем просто така да захвърлим тези деца.

— Защо да не можем, по дяволите? — Той й крещеше силно разярен. — Трябва да се откажеш от тях, Одри! Длъжна си! Трябва да си ходим. Аз имам да пиша моите статии, ти трябва да се върнеш в Щатите… Какво търсиш в Харбин с двадесет и едно сирачета?

Той изглеждаше толкова отчаян, че тя му се усмихна и за първи път през този дълъг ден се наведе и го целуна и с това гневът й изведнъж се изпари. Сега мислеше само за децата.

— Обичам те, Чарлз Паркър-Скот, и съжалявам, че вкарах двама ни в тази ситуация, но сега аз просто не мога да замина никъде. Трябва по някакъв начин да уредим тези деца. Длъжни сме. Трябва да попитаме хората от хотела дали не можем да им намерим място между тукашните хора.

Но ако можеха, монахините щяха да направят това много отдавна, а беше очевидно, че не са успели. Децата с любопитство ги гледаха, докато траеше целият спор.

Чарлз напразно се мъчеше да избере подходящи думи, докато погледът й продължаваше да бъде насочен към него над главите на децата. Никога не беше я виждал толкова независима и упорита. Наистина тази черта от характера й беше нещо неподозирано и това положение го омаломощаваше.

— Да не мислиш да прекараш нощта тук? — Обземаше го все по-голямо отчаяние. Не му стигаше ума как може да разплете възела, в който се бяха омотали, а и следобедът, прекаран с френските власти, не беше дал никакъв резултат.

— Какво според теб трябва да направя, Чарлз?

— Имам една идея. Нека намерим някоя друга църква и да ги оставим там. В Харбин трябва да има и други църкви.

Чарлз се стремеше с всички сили да сложи край по някакъв начин на тази дилема и да се върнат в Шанхай. Все повече и повече се усилваше чувството му, че никога не е трябвало да идват. Изглеждаше, че тя е готова да се съгласи с него. Разговорът продължаваше при съпровода на децата, които вдигаха шум около тях.

— Това е прекрасна идея. Ти отиваш, а аз оставам тук. Ако успееш да доведеш някого, ще можем да се махнем. В противен случай можем да ги закараме с такси в другата църква.

Такси беше евфемизъм, с който се обозначаваше старата кола, която ги беше докарала в църквата. При тези нейни думи Чарлз за малко щеше да простене. Сега трябваше да намери църква, където ще искат да поемат децата. Такова нещо би приличало на подвиг във Филаделфия, а в Харбин беше нещо напълно безнадеждно. Той проклинаше деня, в който се беше съгласил да дойде в Харбин.

След като набързо изпи чаша зелен чай, той излезе, за да намери отново шофьора и започна издирването на църква, желаеща да подслони безпризорните деца.

След като вече го нямаше, Одри се погрижи за тоалета на децата, приготви им ориз със сушено месо и супа за вечеря и се опита да въведе ред в къщата, която беше техен дом. След убийството на монахините сега имаше само леко чувство на хаос и това, което беше удивително, двете по-големи момичета се бяха погрижили по възхитителен начин за малките си подопечни, като не се смяташе отсъствието на ястия, които те като че ли кой знае защо бяха забравили. Най-голямото от децата се опита да й обясни на френски всичко онова, което се беше случило, как комунистите слизали от време на време от планините и са се опитвали да се скриват в църквата, как някои от местните хора са се опитвали да получат там убежище при идването на японците преди две години, как бандитите са навсякъде и са убили много хора. Лин Хуай, както й беше името, обясни на Одри с измъчения си френски как японците убили родителите й и трите й братчета. Тя и сестра й Шин Ю единствени от членовете на семейството останали живи и монахините ги прибрали заедно с другите по-малки деца, някои от които били загубили родителите си предната година в резултат на холерна епидемия. Периодично големи групи от децата били изпращани в детското заведение на ордена в Лион или в един друг приют, който бил поддържан в Белгия. Имали приют и в Южен Китай, но Лин Хуай и Шин Ю не искали да напуснат Харбин и монахините ги оставили тук, защото много им помагали.

— Има ли други църкви, където вашите монахини имат приятели тук, в Харбин? — Одри я запита на френски и момичето поклати глава, като обясни, че това били единствените монахини в Харбин. Повечето от църквите в града били православни руски и се управлявали от много стари хора и Одри се досети какво щеше да чуе от Чарли, когато се върнеше от мисията си.

Не беше сгрешила много. Той се върна късно вечерта, когато всички деца бяха си легнали, с изключение на двете момичета, които шепнешком разговаряха в един ъгъл. Чарли изглеждаше много уморен, когато срещна погледа на Одри с израз, в който се четеше пълно поражение.

— Няма никой, Од. Ходих във всички църкви в града. Попитах мъжа и жената от нашия хотел. Изглежда, че тези монахини са водили напълно изолиран живот и никой няма желание да сподели тяхното бреме. Храната не достига, хората се страхуват от японците и от комунистите. Всички гледат себе си. Никой няма желание да се появи тук и да поеме грижата за тези дечурлига или да ги прибере, все едно дали поединично или на групи. Опитах всичко, навсякъде. Руският свещеник каза просто да ги изоставим и че те сами някак си щели да се оправят. — Той погледна безкрайно тъжно Одри, знаейки предварително каква ще бъде реакцията й, и в потвърждение на най-лошите му опасения тя наистина се развика. Той вече се чудеше дали някога ще успее да я убеди да напусне това място. — Каза, че навсякъде в Китай е пълно с безпризорни деца. Оцеляват силните. — Даже за Чарлз това изглеждаше нещо изключително жестоко, а те двамата бяха забелязали навсякъде нещастието на уличните деца, но сега Одри беше побесняла и кухнята ечеше от виковете й.

— Ти какво предлагаш? Да ги изхвърлим навън на снега? Как мислиш, че едно двегодишно дете ще оцелее? Повечето от тези деца едва ли са на повече от две години.

Въпреки че и двамата бяха виждали три и четиригодишни деца да просят по улиците на Шанхай, Чарли нямаше по-голямо желание от нея това да се случи. Той просто не знаеше как да се отклони от удара, който съдбата беше насочила срещу тях в това далечно място, и сега само гледаше тъжно към Одри. Беше измръзнал и изтощен и цял ден не беше ял нищо.

— Не знам какво да кажа, Од. — Той се отпусна на дървената пейка и като се загледа в нея, забеляза, че лицето й се бе успокоило. Тя нежно хвана ръката му.

— Благодаря ти за това, че се опита, Чарли. — Действително дилемата беше страшна и всичките им усилия бяха завършили без резултат. — Какво ще кажеш, ако ги вземем с нас в Шанхай и се опитаме да ги настаним там?

— А ако никой не се съгласи да ги вземе? Улиците са задръстени с изоставени деца. Ти самата видя това. А да ги оставим там е съвсем същото, както да ги оставим тук, без някой да се грижи за тях, като единствената разлика е, че тук не е чак толкова студено. Тук поне имат покрив и достатъчно храна за известно време, а и всичко им е познато. — Освен всичко друго стратегията, която предполагаше да се пропътуват почти хиляда мили с влак с двадесет и едно дребни дечица, за него беше невъзможна и той не беше далече от истината. — Даже не знам дали властите тук ще ни разрешат да ги вземем. Японците са малко чувствителни по въпроса кой къде отива и с кого, особено когато става дума за големи групи като тази.

Тя отправи за миг блесналия си поглед към него, както крачеше из кухнята.

— Ако са толкова чувствителни, защо не се погрижат за тях? — И в този момент изведнъж си спомни разказа на Лин Хуай за това, което бяха направили на родителите й, и разбра, че най-доброто е да не вземат децата. Вероятно щяха всички да бъдат убити като най-удобен начин за решаване на проблема. Тя въздъхна и се настани на пейката до Чарлз с въздишка и без никаква идея за това, какво трябва да се направи. — А защо да не телеграфираме до приюта на този монашески орден? Може би те ще бъдат в състояние да ни изпратят някого в помощ.

— Виж, това заслужава внимание, ако ни отговорят достатъчно бързо. Възможно е да предложат някакво временно решение. Или е възможно да разполагат с човек наблизо, когото да пратят. — При тази мисъл лицето му се оживи. — Сутринта сме на гарата и оттам ще телеграфираме.

Заедно разровиха бюрото в малката спалня на монахините и без труд откриха адреса на приюта в Лион. Това беше орденът Сен Мишел. Имаше телефонен номер и адрес. Силно изкушение да се опита да се свърже с тях обхвана Одри. Но Чарли беше на мнение, че ще е много по-лесно, ако изпратят телеграма, отколкото да се опитват да излязат на глава с невъзможните връзки, където не можеше да се чуе нищо. В кухнята заедно съчиниха текста на телеграмата на светлината на една свещ, а след това заспаха в тесните легла на двете монахини, един до друг и треперещи от студ. Чарли се молеше за бързо решение на проблемите им.

Телеграмата, която той изпрати на следващия ден, беше написана на френски, най-добросъвестно преведена от Одри и Лин Хуай и въпреки че текстът не беше толкова елегантен, колкото английската версия, той обясняваше на монахините във Франция най-същественото.

„СЪЖАЛЯВАМ ДА ВИ ИНФОРМИРАМ МОНАХИНИ ОТ СЕН МИШЕЛ В ПРИЮТА ХАРБИН КИТАЙ УБИТИ ОТ БАНДИТИ В РАЙОНА. ДВАДЕСЕТ И ЕДНО СИРАЧЕТА ОСТАВАТ В ПРИЮТА ОЧАКВАТ НЕЗАБАВНА ПОМОЩ. МОЛЯ ПОСЪВЕТВАЙТЕ.“

Беше я подписал с името Паркър-Скот, без всякакви обяснения кой е и беше отбелязал само името на телеграфския офис в Харбин. Два дни чакаха отговор от монахините в Лион, през което време Одри се грижеше за децата, а Чарли крачеше насам-натам из кухнята. Вече беше заплашил, че все едно, дали щяха да получат отговор или не, след един ден щяха да напуснат Харбин, даже ако трябваше да я влачи до гарата.

Но отговор най-после дойде. В него не се споменаваше нищо за помощ. Чарлз се върна и показа телеграмата на Одри с мрачно лице. Вече знаеше какво му предстои и никакви думи на Одри не можеха да го разколебаят. Заминаваха.

„NOUS REGRETTONS. AUCUNE POSSIBILITE DE SECOURS AVANT FIN NOVEMBRE. VOS SOEURS AU LAPON COMBATTENT UNE EPIDEMIE PARMI LEURS CHARGES. LORPHELINAT A LINQING FERME DEPUIS SEPTEMBRE. NOUS VOUS ENVERRONS DE L’AIDE FIN NOVEMBRE. QUEDIEU VOUS BENISSE.“

MERE ANDRE.

Чарлз за малко не блъсна стената с юмрук, докато четеше телеграмата. Познанията му по френски му позволяваха да разбере всичко онова, което в този случай той не искаше. Съобщаваше се, че монахините в Япония се борят срещу епидемия, която върлува сред подопечните им, и че другите китайски сиропиталища на ордена „Сен Мишел“ са затворени от септември. Обещаваха да изпратят помощ в края на ноември, което все още представляваше дълъг период от време. В посланието си те включваха благословия, която никак не интересуваше Чарли. Единственото, което му трябваше, беше да измъкне Одри от Харбин след един или най-много два дни, а сега той съвсем не знаеше как да направи това. Ако я излъжеше и й кажеше, че тръгването на помощта е въпрос на дни, тя щеше да настоява да изчакат, а и беше твърде интелигентна, за да бъде измамена. Щеше да иска да види телеграмата, а когато той й я показа, тя я прочете с крайно сериозен вид.

— Какво ще правим сега, Чарли? — Изглеждаше силно разтревожена и в очите й се четеше отчаяние. Положението беше крайно тежко.

Той въздъхна, преди да й отговори, съзнавайки много добре, че предстои битка.

— Мисля, че ще трябва да отстъпиш и да направиш нещо, което не ти харесва.

Тя стана още по-мрачна, но той вече знаеше какво тя ще каже, и беше готов да се противопостави на аргументите й.

— Какво означава това?

— Означава, че все едно дали това ти харесва, или не, ще трябва да отпътуваш оттук, Одри. Имат подслон. Имат храна, с която да преживеят известно време и някой ще се съжали над тях. След по-малко от месец ще дойдат други монахини.

— А ако се забавят? Ако не дойдат? Ако бъдат убити по пътя като другите?

— Това е малко вероятно.

Брадичката й се издаде напред.

— Още по-малко вероятно е отпътуването ми.

Той въздъхна отново. Последните няколко дни бяха изтощителни и крайно неприятни за него.

— Налага ти се да проявиш разум, Од. Трябва да се върнем. Не можем вечно да се занимаваме с глупости тук.

— Не се занимаваме с глупости. Грижим се за тези деца.

— Извинявам се за лошия си подбор на думи. — Лицето му трепна. — Тръгваме и това е факт.

— Не тръгваме. Тръгваш.

— Точно така, Одри Дрискол. — Той се изправи срещу нея, като излъчваше нещо войнствено. — Идваш с мен.

— Нямам намерение да изоставя тези деца.

— По-големите могат да се грижат за останалите. — Изрече го с отчаяние, уплашен от това, което виждаше изписано по лицето на Одри. Там имаше упоритост, която го изплаши съвсем истински. Той не можеше да я остави тук, в окупираната от японците Манджурия. Мисълта за сполетялото двете френски монахини го караше да трепери и сега й напомни за това нещастие крайно недвусмислено.

— Знам как мога да се погрижа за себе си.

— Наистина ли? Откога?

— Винаги е било така. От единадесетата ми година нататък, Чарли.

— Чуваш ли се какво говориш? Ти си живяла в един цивилизован американски град, живяла си уютно в къщата на дядо си. Какво, за бога, те кара да мислиш, че си достатъчно силна, за да оцелееш в Манджурия, където навсякъде около теб се крият въоръжени комунисти, вражески настроени японци, бандити и хора, на които им е все едно дали си жива или мъртва?

Беше силно разгневен от това, че тя даже можеше да помисли, че е по силите й да се справи с всичко това. Беше му напълно ясно, че абсолютно нищо в нейния живот не я беше подготвило за това, нищо освен собствения й приключенски дух и проклетите фотоалбуми на баща й. Но това тук беше нещо реално. Тези монахини с отрязани глави в изоставената църквица бяха нещо много, прекалено много реално и той нямаше намерение да позволи същото да се случи на Одри.

Но тя не мислеше за себе си, мислеше само за децата. Погледът й се местеше непрекъснато между тях и него.

— Какво те кара да мислиш, че тези деца разполагат с възможности да се издържат, ако ги изоставим?

При тази мисъл очите й се изпълниха със сълзи. Повечето от тях бяха толкова, толкова мънички, а през последните дни тя се беше привързала още по-силно към тях. Две от тях непрекъснато се боричкаха кое да седне в скута й, и едното от тях се беше гушнало до нея в леглото и така прекара цялата нощ за голямо разочарование на Чарли. А Лин Хуай и сестра й Шин Ю бяха толкова внимателни и доверчиви. Как можеше да ги изостави сега? Погледът й се върна отново към Чарли, този път изпълнен с болка.

— Знам, скъпа… знам… ужасно е, че трябва да ги изоставим. Но се налага. Цялата страна е пълна със скръб, глад и загубени деца, но ти не можеш да изправиш всичко това. Положението тук при нас е същото.

Но не беше същото. Не беше същото за нея. Сега вече тя познаваше тези деца, въпреки че не знаеше имената им. Не можеше да ги захвърли, както не можеше да захвърли преди години в Хавай сестра си Анабел. Беше я взела под крилото си и се беше грижила за нея през последните петнадесет години, като не се смятаха последните шест месеца.

— Не мога да ги изоставя, Чарли, просто не мога. Даже ако това означава, че ще трябва да остана тук още един месец до пристигането на монахините.

При думите й сърцето му се сви и от погледа в очите й той разбираше, че тя говори сериозно. Не беше дете. Не беше осемнадесетгодишно момиче, с което да прави каквото си иска и да му диктува. Тя имаше собствен ум. Това беше, което го плашеше в момента. Какво щеше да прави, ако тя сериозно откажеше да напусне Китай?

— А ако не дойдат и след шест месеца, Од? Това също може да се случи. Политическата ситуация тук може да стане толкова неприятна, че да решат напълно да вдигнат ръце от сиропиталището. И ти би могла да се окажеш за дълги години в капан.

Тази мисъл плашеше дори нея, но тя беше решена да не лишава от присъствието си тези малки личица и малки ръчички, които непрекъснато я търсеха. Нямаше да ги остави да посрещнат сами съдбата си.

— Смятам, че трябва да поема този риск, не мислиш ли? — Тя говореше с голямо самочувствие, което маскираше страха й, но той я гледаше отчаян, след като подразбираше, че помежду им става нещо ужасно.

— Одри, моля те… — Той я прегърна и я задържа в ръцете си. Можеше да почувства как тя трепери. Знаеше, че тя трябва да бъде накарана да изпита страх от възможността да остане сама, а той нямаше желание да остане тук за през следващия месец или два месеца, или десет, или дванадесет. Трябваше да се върне в Лондон в рамките на следващите няколко седмици. Бавенето вече го изнервяше. Никога досега не му се беше случвало да бъде така раздвоен. Не можеше да я зареже просто така, това беше нещо ужасно, но не можеше и да стои тук безкрайно дълго. Опитваше се, докато децата шумно се блъскаха в краката им, да й обясни, доколкото може, и тя като че ли го разбираше. — Трябва да се връщам, Одри. Работата ми зависи от това. Теб също нищо не те задържа тук. Казвала си ми го неведнъж. Какво ще кажеш за тези твои отговорности, за които толкова много говориш?

— Може би точно сега това е по-важно. — Начинът, по който го изрече, нарани чувствата му. Защо беше готова да остане без него, но не и без тези деца?

— А какво ще стане с нас? — Той я погледна тъжно. — Това не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. — Думите му явно я засегнаха. — Знаеш, че те обичам. — Гласът й прозвуча дрезгаво и тя сведе поглед, докато му говореше, а след малко отново повдигна бавно очи към него. — Но трябва и да сме честни един към друг. Някой път, така или иначе, ще трябва да се разделим. И ако ти не можеш да бъдеш тук, при мен, може би сега е времето за това. Единственото, което знам, е, че точно сега аз не мога да изоставя тези деца, също както не можех да изоставя Анабел преди години или както ти не си могъл да изоставиш Шон.

Споменаването на малкия му брат, когото той беше обичал толкова много, му подейства почти като физически удар и Одри видя как потрепна при думите й.

— Съжалявам, не исках да те нараня… аз само… — Тя вдигна към него очи, изпълнени с нейната собствена скръб. — Това не променя нищо помежду ни. Само означава, че оставам тук за още малко време, преди да си отида у дома. — Колкото и да не беше искала да го изостави във Венеция или Истанбул, сега тя знаеше, че трябва да го направи. На Одри й се струваше, че това препятствие беше поставено пред нея като някакъв вид изпитание, точно такова, каквото беше оцеляването й след смъртта на родителите й… и присъствието й край Анабел… и поддръжката й за дядо й…

— А защо да не се оженя за теб сега, Одри? — Тя го погледна изумена, а той при собствените си думи изглеждаше останал без сили.

— Сериозно ли говориш? — Тя не знаеше какво да мисли.

— Ако това може да те измъкне оттук, говоря сериозно.

Гласът й прозвуча спокойно, тя беше трогната, но объркана от предложението.

— Това едва ли е причина за брак, Чарлз.

— Има и такова нещо, че те обичам.

— Също и аз. Знаеш това. Но след Харбин? След Харбин какво? Аз не мога да бъда далеч от дядо си неопределено дълго време.

— Точно сега не ти личи това да те смущава. — Той отново придоби обиден израз, а тя не можеше да си спомни за по-лошо време в живота си от това.

— Това е само временно. Рано или късно си отивам. Какво става с твоето отиване в Сан Франциско.

Той въздъхна и се загледа в ръцете си, замислен за момент, преди да вдигне очи към нейните и да й отговори честно.

— Знаеш, че не мога да направя и това. Не мога да седя на едно място при този вид работа, която имам. Аз пътувам из целия свят десет месеца в годината. Ще трябва да идваш с мен. Иначе не би имало голям смисъл в това да сме женени, нали?

Но големият смисъл беше в това, че се обичаха толкова силно. Това беше първият препъникамък, който им се беше изпречил, и той изглеждаше и за двамата непреодолим.

Следващият си въпрос тя зададе с разтреперан глас:

— Ще ми простиш ли някога, ако остана тук?

— Въпросът е по-скоро дали някога ще простя на себе си? Не мога да те оставя сама тук, в Манджурия, Од. Просто не мога! — Той стисна ръката си в юмрук, като израз на болка. — Не разбираш ли? Обичам те! Съвсем не смятам да те захвърлям тук. Но не мога и да остана вечно. Имам договор и три крайни срока. За мен това е сериозен бизнес.

— Това тук е сериозен бизнес за тези деца, Чарли. Говорим за техния живот. Ами ако дойдат бандити и ги убият?

— Бандитите не убиват сирачета. — Но и двамата знаеха, че това невинаги е истина. Поне в Китай.

— Японците също могат да им направят нещо. Тук всичко е възможно. И положението е такова, че ако не можеш да останеш, можеш да ме оставиш. Но, Чарли, не разбираш ли, че това е избор, който сама правя за себе си? Аз съм зряла жена. Имам право да вземам своите решения… точно както направих това във Венеция, когато се качих на влака с теб, или в Истанбул, когато реших да дойда в Китай. Сегашното също е мое решение… също както решението ми, след като всичко свърши, да се прибера вкъщи при дядо. Длъжна съм да следвам собствената си съдба… — За момент тя отклони погледа си. — Бих искала само… — Тя се разплака. — Бих искала само съдбата ми да е като твоята. Но точно сега не мисля, че това е възможно. — Тя обърна към него големите си скръбни очи. — Трябва да ме оставиш тук, Чарли. Заради децата. — След което каза нещо, което истински го разтърси. — Ами ако едно от тези деца беше наше? Ами ако някой можеше да спаси нашето дете и не го направеше?

Самата мисъл да имат дете ги сближи даже още повече в този момент.

— Ако имахме дете, аз никога нямаше да ти позволя да изчезнеш от очите ми дори за момент. — Той говореше с такова напрежение, че тя се усмихна, миг след това по лицето му се изписа тревога. — Има ли някакъв шанс за това сега? — След Истанбул почти не беше се тревожил за това, но изглеждаше, че тя знаеше как да пресмята периодите си на опасност и го предупреждаваше навреме кога трябва да стоят далече един от друг. И двамата не искаха незапланувано дете, но сега той изведнъж се замисли. Начинът, по който тя се изрази, му напомни за тази възможност и не за първи път.

— Не. — Тя поклати глава. — Струва ми се, че не. Но помисли… помисли за тези деца като за наши. Би ли могъл да изпитваш някакво уважение към мен, ако ги изоставя?

Той се усмихна на нейния идеализъм. Тя въобще си нямаше понятие от Ориента. И може би така беше най-добре.

— Това е Китай, Одри. Повечето от тези деца са били изоставени или продадени от родителите им за торба ориз. Те просто или трябва да ги продадат, или да ги оставят да умрат, ако не могат да ги хранят.

От самата тази мисъл й стана лошо и тя поклати глава, като че ли да отрече истината, която се съдържаше в думите му.

— Не мога да позволя това да им се случи.

— А аз не мога да остана. Сега какво ще правим?

— Ти си отиваш, Чарлз, връщаш се в Лондон, точно както бяхме планували, преди да се случи това. А аз ще остана за малко до идването на монахините. А после си отивам вкъщи през Шанхай и Йокохама. А с божия помощ, докато се прибера, ти ще бъдеш готов за посещение в Сан Франциско.

— Казваш всичко това толкова просто. Но ами ако ти се случи нещо, за бога? — Той даже не можеше да понесе тази мисъл.

— Нищо няма да ми се случи. Остави ме в божиите ръце. — За първи път тя му споменаваше нещо, свързано с религията, и това го трогна, но последния път, когато това му се беше случило, беше с човек, когото беше обичал, това беше Шон, и…

— Не мисля, че мога да бъда такъв оптимист като тебе.

— Трябва да бъдеш. — Гласът й прозвуча съвършено спокойно.

— А да кажеш нещо за семейството ти? Не мислиш ли, че дължиш на тези хора да бъдеш при тях сега? — Той се хващаше за всички възможни сламки, но и тази тактика не му носеше успех.

— Ако небето е благосклонно, все още мога да се прибера преди края на годината. Ако монахините се появят през ноември, бих могла да съм си вкъщи преди Коледа.

— Ти си луда, Одри! — Беше се страхувал от това. — Ти си напълно откъсната от действителността. Това е Китай, а не Ню Йорк. Нищо не става по план. Казах ти, че могат да минат месеци, преди да се появят тези монахини.

— Не мога да направя нищо, Чарли. — Изведнъж очите й отново се напълниха със сълзи, беше уморена от спора си с него. — Не мога да постъпя по друг начин. — И както говореше, се отпусна разплакана в ръцете му.

— Одри, моля те… скъпа… обичам те… — И действително я обичаше, но не можеше да остане тук с нея. Трябваше да се върне при своята работа и задължения. Цялата тази история се беше проточила прекалено много и сега той просто не й виждаше края, но мисълта да я остави сама в Харбин го изпълваше с ужас. — Моля те, мила, бъди разумна… ела с мен…

— Не мога. — Мокрите й очи срещнаха погледа му и той видя решителност, от която му се зави свят.

— Говориш сериозно, нали?

Сърцето му отново се сви. Тя действително говореше сериозно. Невъзможно беше да промени намерението си. Тя оставаше.

Той беше с нея още една цяла седмица, като правеше всичко възможно да я убеди, но тя се беше здраво окопала. Изцяло се бе посветила на грижите за сирачетата и даже беше разработила една много умна система. Лин Хуай и Шин Ю бяха нейни неоценими помощнички и тя дори много пъти беше натоварвала Чарлз с функциите на бавачка на половин дузина от децата, когато доеше кравата или приготвяше храната, или излизаше с другите за малко свеж въздух, като ги пускаше да играят на снега в техните малки, подплатени с кожа обувки и шапки от козя кожа. Монахините се бяха погрижили да им оплетат и ръкавици.

Чарли за пръв път я виждаше толкова доволна и започваше да разбира, че тя е една храбра жена, свикнала да се ангажира, и която ни най-малко не се боеше от бремето на отговорността. Това нейно качество предизвикваше у него възхищение. По-точно, той обичаше всичко, свързано с нея, и се страхуваше от деня, когато щяха да се разделят.

Последната нощ, която прекараха заедно, не можеше да бъде забравена никога. Одри подпря със стол вратата на стаята и те се любеха до сутринта на студа и най-накрая просто се вкопчиха един в друг и се разплакаха. Той не искаше да я остави, а тя не искаше да бъде оставена, но всеки от тях правеше това, което трябваше да направи. Той беше убеден, че трябва да се върне и да довърши работата си, а тя трябваше да остане тук и да се грижи за сирачетата. Това беше решение, което причиняваше болка и на двамата, и двамата страдаха от конфликти и съжаления, но стояха неотстъпно зад своите решения.

Тя беше по-малко уплашена, отколкото тъжна, когато сутринта, след като остави Лин Хуай да дежури, изпрати Чарлз до гарата. Стоеше до него, облечена със смешните дрехи, които бяха купували заедно в Пекин, и той я гледаше просълзен, почти загубил способността си да говори.

Влакът бавно навлезе в гарата. Той отиваше за Пекин, а после — Цинтао, където щеше да вземе кораб обратно за Шанхай и да започне дългото си пътуване на Запад. Но никой от двамата не мислеше за тези неща, докато се целуваха за последен път, и той почувства диханието й върху лицето си, когато тя изговори името му и се усмихна през сълзите си. Изглеждаше невероятно, че се разделяха най-после и не можеше да си представи дори един миг без него.

— Обичам те, Чарли. Винаги ще те обичам. — Тя едва говореше, задавяше се от плач. — Скоро ще се видим. — Но сега, даже за нея, тези думи звучаха като празно обещание.

Той чувстваше туптенето на сърцето си, отново го обхвана силен копнеж към нея. Не можеше да я остави тук… просто не можеше… Двойка въоръжени японци патрулираха по перона и той отново погледна Одри.

— Ще тръгнеш ли с мен, Од? Само поискай и ще взема следващия влак.

Но тя само поклати глава и затвори очи, завладяна от болката, причинена от заминаването му. За миг се запита дали някога щеше да го види пак. Сега тя наистина имаше чувството, че никога повече няма да види собствения си свят и същото чувстваше и той.

— Поздрави от мен Вайълет и Джеймз.

Но той не й отговори, буцата в гърлото му беше твърде голяма. Само я притисна и задържа до себе си, докато един железничар извика с напевен глас и двамата разбраха какво означаваше това. В един миг и двамата почувстваха как ги залива вълна от паника и съжаление и цялата нежност, която бяха изпитвали един към друг от месеци. Непоносима беше мисълта, че той си отива, но фактът трябваше да се приеме. Тя знаеше, че не може да се отдели от тези деца и въпреки че не му го беше казвала, тайно чувстваше, че, ако тези деца са били поставени на пътя им, за това е имало причина. Сега тя не можеше да разбере тази причина, но не можеше просто да тръгне и да изчезне. Бяха прекалено малки и безпомощни, но за да бъде при тях, тя жертваше толкова много. Жертваше мъжа, когото обичаше, и й се струваше, че сърцето й ще се пръсне, когато този мъж се отдръпна от нея и забърза към влака.

Трябваше да вземе на бегом трите стъпала, за да се качи в движение във влака, който беше тръгнал, и вече беше застанал там, махайки с ръка към нея. С най-голяма радост би я издърпал и взел със себе си, но тя оставаше там, където беше, с мокро от сълзите лице и махаше към увисналата на вратата фигура, която продължаваше да маха с ръка.