Даниел Стийл
Жажда (12)

12.

Разстоянието от Истанбул до Шанхай беше над пет хиляди мили и ако пътуването вървеше съвсем безупречно, според Чарлз то щеше да им отнеме около четиринадесет дни. Статиите, които беше поел задължение да напише, бяха центрирани около правителството на Чан Кай Ши, което се намираше в Нанкин. Имаше и материал за Шанхай като демилитаризирана зона, друг за Пекин, съществуваше също така и надеждата да разбере нещо за комунистическите революционери, които през двадесет и осма се бяха изнесли по високите места. Той вече имаше просторни бележки, а препоръчителните му писма, без съмнение, бяха много добри, но беше трудно да се каже доколко достъпни бяха хората, от които се интересуваше. Разбира се, и всички разхвърлени идеи, които Чарлз щеше да натрупа по пътя, биха могли да послужат като материал за по-късни статии. Той си водеше грижливо бележки и винаги имаше чанта, пълна с тетрадки и листи. Обясни системата си на Одри, когато се возеха с влака за Анкара късно вечерта. На нея й се струваше, че с този човек се е преселила в един изцяло нов живот и в много отношения това беше самата истина. Убеждението й, че това е така, се засили, когато смениха влака в Анкара и тя изведнъж започна да се смее при спомена за Ориент Експреса. Това й изглеждаше съвсем нелепо, сега, когато се качваше на друг влак, движейки се след две жени, които носеха със себе си живи пилета и една малка коза.

Пощенският влак, който взеха в Анкара, ги отведе покрай езерото Ван и езерото Урмия на персийската граница и през планините, докато стигнаха Техеран. Гарата там беше пълна с народ и отвсякъде се носеше глъч. Одри гледаше очарована тълпите, като не преставаше да снима с лайката, докато Чарли купуваше билети за Машхад, който се намираше в североизточния ъгъл на страната на около сто мили от афганистанската граница. Машхад беше свещен град и почти всички във влака пътуваха на колене.

Жените на гарата в Техеран бяха интересни, а някои от тях красиви и всички те бяха очаровани от нея, даже в семплите дрехи, които носеше. Те не снемаха очи от нея, а две млади момичета даже пипнаха червената й коса, след което се отдалечиха тичайки и смеейки се зад фереджетата си. Това за Одри представляваше напълно нов свят, където изведнъж се беше превърнала в обект на възхищение и на явно неодобрение, тъй като, за разлика от местните жени, беше без фередже.

През цялата нощ пътуваха за Машхад, а после на юг в Афганистан и като че ли изминаваше цяла вечност до пристигането им в Кабул. Дотогава бяха пропътували над две хиляди мили и от една седмица бяха по пътищата, така че помисли, че ще полудее, ако видеше още един влак, и все пак някак си, когато се огледа наоколо и забеляза спокойната красота около себе си, огряна от залязващото слънце, и когато селяните, които бяха пътували с тях, напуснаха гарата със своите торби, изпълнени с малкото, което притежаваха, тя реши, че никога преди това не е била по-щастлива. За момент се застоя под гаснещите лъчи на слънцето, загледана в Чарлз, и забеляза, че той й се усмихваше. И двамата бяха изпоцапани и уморени, след като четири дни не бяха виждали баня, но като че ли и двамата не се тревожеха много от това. Той я прегърна с една ръка и понесе едната от трите чанти. Смееше се, като гледаше как тя поема елегантната чанта с тоалетни принадлежности, до която вече от една седмица не се беше докосвала.

— Струва ми се, че не е точно това, което си очаквала, нали, любов моя? — От време на време го тревожеше мисълта, че ще й дойде много, но по всичко личеше, че тя се забавлява отлично и наистина тя се държеше много добре, даже когато влакът дерайлира в дефилето Нанга Парбат и им се наложи да извървят пеш десетина мили, тя нито веднъж не се оплака. Не можеше да си представи, че съществува друга жена, с която да пътува по този начин. — За много неща ли съжаляваш?

— Нито за едно. — Тя грейна. Точно на това се беше надявала, диво и грубовато, и прекрасно, свят, по начина, по който бог го беше замислил, без някъде да се виждат небостъргачи или павирани улици, или да се чува клаксон. Беше прекрасно, всичко това, и през тази нощ, докато лежаха на извитото малко легло в познатия на Чарлз хотел, тя прокара нежно ръка по вътрешната страна на бедрото на Чарлз и той въздъхна щастлив, когато се обърна и я облада.

— Какво правиш тук, лудо момиче? — Той се усмихна сънливо след акта. Бяха много далече от лукса в стил рококо на „Пера Палас“ в Истанбул, и Кап д’Антиб, и двамата Хоторн и приятелите им, и им се струваше, че принадлежат към друг живот, но Одри не се стремеше към нищо повече от това — едно тясно легло в една празна стая и един странен свят навън. Тя откриваше всичко това, легнала до мъжа, когото обичаше нощ след нощ.

— Чарлз?… — Бяха полузаспали и тя се гушна в него, като й се струваше, че беше правила това цял живот.

— Ммм?…

— Никога не съм била по-щастлива през живота си!

Досега му го беше казвала хиляда пъти, но трябваше да му го каже още веднъж, и той й се усмихна, както заспиваше, и както й шепнеше.

— Лудо момиче… а сега поспи малко…

Трябваше да станат в шест часа на следващия ден и когато станаха, получиха козе мляко и парче сирене, преди да забързат надолу по улицата, за да хванат още един влак.

Този път пътуваха за Исламабад, а после влязоха направо в Кашмир. Пристигнаха по обед и изведнъж им се стори, че пътуването не беше лошо, въпреки че влакът изглеждаше много стар. Но той ги отведе по целия път до Ладах Пас и когато най-после стигнаха до това място, часът беше четири сутринта и Одри беше заспала в ръцете на Чарлз, който гледаше звездите и чувстваше мир в душата си. Влакът беше намалявал скоростта си два пъти и спирал, но не ги поканиха да излязат. Бяха се изкачили на височина осемнадесет хиляди фута и сега отново се спускаха бавно надолу.

Най-после бяха в Тибет и им предстояха още осемстотин мили, преди да стигнат Ласа и да могат да си починат един ден.

Чарли познаваше добре маршрута. Той смяташе, че от Ладах Пас до Ласа щяха да пътуват грубо два дни. Излезе така, че дните бяха три, и когато най-накрая стигнаха Ласа, двамата бяха изнемощели. От десет дни бяха по пътищата, а до Шанхай оставаха две трети от разстоянието, обаче в тази точка от пътуването винаги съществуваше чувството, че не можеш никога да се добереш дотам.

Чарли я заведе в хана, където винаги се отбиваше и който беше кацнал на един хълм. Навсякъде се виждаха монаси в оранжеви одежди, които се движеха бавно един до друг мълчаливо или пеейки. На това място човек се чувстваше по-близо до бога, всичко беше толкова отдалечено, че беше невъзможно за въображението да допусне съществуването на друг свят отвъд този. Самото присъствие тук беше почти мистично преживяване.

Одри престоя до прозореца дълго, дълго време, като мислеше за баща си и се питаше дали някога е бил на това място. По-късно, по времето на семплата вечеря с ориз и боб чорба на светлината на свещ, тя спомена това на Чарлз. Преди вечерята беше изпитвала твърде силен глад, за да я е грижа какво точно консумираха, и това беше много добре, защото по-късно научи, че малките резенчета в супата са от змия. Тя направи ужасна физиономия на Чарлз. Той само се засмя, когато тя се строполи в леглото, а след това се загледа в него замислена.

— Понякога се чудя дали е имало снимки на това или онова място или в албумите, които съм обичала толкова много. В един момент всичко това се превръща в размазана картина, а това, което виждам сега, е много по-реално.

Предния ден беше писала на дядо си в опит да му обясни пътешествието си и причината, поради която беше дошла. Но сега й се струваше, че няма какво да каже. Това беше много по-реално, а онова изглеждаше толкова безнадеждно далечно. Също така съзнаваше факта, че за първи път ги пренебрегваше, и това я тревожеше. Не забравяше, че бебето на Анабел трябва да се появи през март и че тя щеше да си бъде вкъщи много преди това, за да се погрижи за всичко. От време на време продължаваше да се чувства виновна, но всичко щеше да се оправи, когато се върнеше. И Чарлз вероятно също имаше право, щяха да я понакажат малко нещо и да й бъдат сърдити известно време. Но вече можеха да й направят всичко, каквото си поискат. Що се отнасяше до нея, важното беше, че беше постигнала своето.

Тя почувства паренето на сълзи в очите си, когато напускаха Ласа в началото качени на мулета, а след това с влак. Този път им предстоеше дълго пътешествие. Очакваха ги хиляда мили през планините Тахсуех до Чункин.

Това пътуване им отне повече от тридесет часа в едно много старо влакче и те имаха време, колкото да сменят веднъж влаковете, преди да стигнат Чункин, но Одри рязко осъзна промяната. Тук времето беше забележимо по-студено, а хората изглеждаха, действаха и се обличаха по-различно. Изненада я това, че много хора пушеха цигари, дори и някои жени, дребни, стари, съсухрени хора смучеха фасове и оглеждаха нея и Чарлз през издишвания дим. Броят на тези хора като че ли изведнъж нарасна и те не бяха толкова приятелски настроени, както някои от хората, които бяха срещали по пътя досега. Тя обърна особено внимание на това, когато правеше снимките си. Те въобще не сваляха очи от нея, а когато двамата се качиха на влака, който трябваше да ги отведе в Ухан, група деца побягнаха към нея и докоснаха ръкава й, когато тя фокусираше лайката си. Но когато се обърна, за да им се усмихне, те избягаха, надавайки писъци.

Чарлз мъкнеше чантите и двамата бяха изтощени от пътуването с влака предишната нощ, така че той заспа почти в същия момент, когато се разположиха в новия влак. Главата му беше отпусната на рамото й и той хъркаше тихо, а останалите петима пътници в купето я оглеждаха с нескрито любопитство. Всичко тук беше в по-голяма степен препълнено с хора и много по-оживено. Владееше едно съвършено различно чувство от онова в Турция и Тибет. Там нещата изглеждаха по-груби, по-примитивни, по-естествени, а тук — по-многолюдни, по-чуждестранни в това или онова отношение. Хората се интересуваха от нея повече, отколкото на другите места, и тя изгаряше от желание да поразпита Чарлз, когато той най-после се събуди. Прозя се и се протегна царствено, въпреки че почти нямаше място за краката му. Всяка нова гара го радваше, защото това му даваше възможност да излезе навън за няколко минути с Одри и да си протегне краката.

Пътуването от Чункин до Ухан отне цял ден. Минаха покрай огромно водохранилище, но този път Одри спеше, а Чарлз усилено пишеше нещо в една от тетрадките си. Предстоеше им още един ден пътуване, преди да стигнат Нанкин, и той се надяваше да срещне Чан Кай Ши там. В момента трябваше да мисли за много неща, въпросите, които искаше да зададе, тактиката, която щеше да възприеме. Щеше да бъде много щастлив, ако изобщо се срещнеше с него. Или може би щеше да се види принуден да чака три седмици. Може би не, в случай, че препоръчителните писма, които носеше от издателя си, впечатлят някого, или ако бяха чували за някоя от книгите му, но надеждите не бяха големи и той планираше да изчака само една седмица, преди да продължи за Шанхай. Там също му предстоеше много работа, а и обичаше много този град.

Когато стигнаха Ухан, отседнаха в един малък хотел. Той имаше само три стаи, но Чарли веднъж вече беше отсядал в него. Предложиха на пътниците само ориз и зелен чай, но Одри, след като погледна в чинията със скръбен вид, му се ухили и повдигна рамене. За първи път наистина отчаяно й липсваше западна храна и тя беше готова на какво ли не за един стек или хамбургер, а когато си легнаха и стомахът й възропта, започна да й се привижда млечно шоколадов шейк.

— Не са ли ти останали някакви бонбони? — обърна се тя към Чарли с надежда. От месеци страстта й за „Тримата мускетари“ не беше удовлетворявана, но Чарли беше открил някакви стари бонбони някъде, преди да напуснат Италия, и ги беше носил със себе си дълго време, поне по време на една част от пътя. Сега обаче той поклати глава.

— Боя се, че не, любов моя. Искаш ли още малко ориз? Мога да направя опит. Мога да им кажа, че си бременна или нещо такова. — Той се разсмя, а тя махна с двете си ръце.

— Мили боже, не предприемай нищо толкова отчаяно, господин Паркър-Скот. Ще оживея. Но съм адски гладна. — Тя отново го погледна тъжно, а той прокара нежно пръсти с многообещаваща игривост от шията до гърдите й и тя забрави целия си глад, освен този, който беше насочен към него.

Дълго време през тази нощ лежаха в тъмното, като разговаряха и си шепнеха. Той й разказваше различни истории за градовете, които им предстоеше да видят. Не обичаше чак толкова Нанкин, колкото Шанхай и Пекин.

— Шанхай е толкова невероятен, Од. Там има британци, французи и руснаци, а сега и японци. Това е международно място в пълния смисъл на думата и в същото време истински китайско. Мисля, че това сигурно е най-космополитният град, който познавам.

И японците не му бяха повлияли кой знае колко много. Бяха го атакували и окупирали за кратко време преди почти две години, в началото на тридесет и втора, а сега действаше, макар и крехка, демилитаризирана зона. Чан Кай Ши отдавна се беше оттеглил в Нанкин, а Деветнадесета армия се беше съпротивлявала упорито, преди да бъде принудена да отстъпи. Чан Кай Ши беше намалил военните си усилия срещу комунистите, след като трябваше да се занимава с японците, а Мао Дзе Дун беше почти изчезнал. Съществуваше впечатление, че сега в крайните райони имаше по-малко набучени на колове комунистически глави. Японското присъствие беше създало неудобен съюз между комунисти и националисти. Сега вече хората имаха други грижи, за които да мислят, особено в Манджурия.

На следващия ден, когато се качиха на влака за Нанкин, Одри почувства, че я облива вълна от възбуда. Почти бяха там. Целта им беше Нанкин, Шанхай и Пекин и те бяха на часове път до тях. Беше я обхванало силно нетърпение и не можеше да чака.

Тази нощ спаха в хотела в Нанкин, а по-рано вечерта Чарли беше отишъл в резиденцията на Чан Кай Ши, за да остави препоръчителните писма и картите си заедно с едно много любезно писмо, с което молеше за аудиенция. В хотела научиха, че по-рано, през пролетта, в него е бил Джордж Бърнард Шоу на път за Шанхай и Одри изпита същата вълничка на възбуда още веднъж. Много й харесваше всичко, което виждаше, тълпите от хора навсякъде, костюмите, храната и ароматите. Бяха се насладили на царствена трапеза в хотела, този път не беше само ориз и зелен чай. А Чарли беше забелязал, че тя е загубила от теглото си. Бяха пътували повече от две седмици и преминали пет хиляди мили заради неговата работа и нейната мечта, а тя мислеше, че никога не е била толкова близо до друго човешко същество, и че вероятно никога нямаше да бъде отново, когато двамата спокойно се движеха по улицата пред хотела през тази вечер, като наблюдаваха рикшите и не многото коли. Одри беше в екстаз, когато се скитаха по задните улички и случайно попаднаха на една малка къща, слабо осветена отвътре и със странна миризма. Тя спря, заинтригувана от парфюма, който насищаше въздуха, и попита Чарли какво мисли за това. Той се засмя, когато тя предложи да влязат.

— Мисля, че е по-добре да не влизаме. — Той й се усмихна.

— Защо не? — Беше разочарована от липсата му на ентусиазъм, а той се засмя още веднъж на нейната неосведоменост.

— Това е пушалня за опиум, Од.

— Така ли? — Очите й се разшириха от учудване, тя беше очарована и сега още по-силно поиска да влезе.

— Не можеш да влезеш там, Од. Ще ни изхвърлят и двамата. Мен вероятно, а теб сигурно.

— Но, за бога, защо? Не можем ли просто да погледнем? — Тя си представяше, че това е нещо като бар.

Той поклати глава.

— Обикновено такива места са само за мъже.

— Колко глупаво от тяхна страна…

Тя изглеждаше леко нервирана и те продължиха разходката си, по време на която той сподели с нея нещо от това, което му беше известно от китайската история. Това беше история много необикновена, що се отнасяше до изкуството и неговите постижения, отколкото всяка друга история, от която си имаше понятие. Разговаряха в продължение на часове през цялото време, докато се връщаха в хотела и докато седнаха кротко в стаята си.

Измина цяла седмица, преди Чарлз да успее да види Чан Кай Ши, но това им даде време за почивка и пълно отпускане. Предприемаха дълги разходки и ходеха с кола из провинцията и най-накрая се оказа, че си е струвало да почакат. Чарлз получи интервюто, към което се стремеше, и беше сигурен, че статията му ще бъде огромен успех. Той намери в хотела и взе на заем една пишеща машина и започна работа с нея още същия следобед, когато се върна. Одри го намери силно увлечен в работата си и даже не забеляза присъствието й, когато тя седна безшумно на един стол в ъгъла на стаята и се залови да пише писмо до Анабел, в което се опитваше да й обясни онова, което беше направила и видяла. Но, докато пишеше, беше под властта на обезсърчаващото чувство, че това съвсем нямаше да заинтересува сестра й. Запита се дали изобщо някой щеше да прояви интерес. След това тя писа и на дядо си, но се боеше, че даже това усилие е съвсем напразно.

Час по-късно Чарлз вдигна глава и забеляза, че тя е там, след което й кимна с усмивка.

— Не съм те чул кога си влязла.

Тя се усмихна и приближи до мястото, където беше седнал, като се наведе, за да го целуне по врата, докато той обхващаше с една ръка талията й.

— Знам. Беше зает усилено с работа. Как мина интервюто?

— Очарователно. Знаеш, че каузата му е загубена. Въпреки че не мисля, че той вече го съзнава. Съветите с всички сили подпомагат Мао и Червената армия тук. Чан Кай Ши мисли, че може да победи, но аз не смятам, че е прав. В момента той подготвя мащабна атака срещу силите на Мао.

— Това ли смяташ да кажеш в статията си? Че става дума за загубена кауза?

— Горе-долу, въпреки че не чак толкова направо. В края на краищата това е само мое мнение. Искам да оглася казаното от него и да го направя почтено. Той е интересен човек, макар и положително безжалостен. Бих искал да беше видяла жена му. Тя е много красива и изключително чаровна.

Вместо това Одри имаше добрия случай да се срещне с вдовицата на Сун Ят Сен, когато Чарли вземаше интервю от нея, и тя разреши на Одри да направи няколко снимки, които Чарли обеща да предостави на „Таймз“.

— Така ли смяташ да постъпиш? — Тя беше силно развълнувана.

— Разбира се, че да. Ти си ужасно добра. В нищо не отстъпваш на много професионалисти, с които съм работил. По-точно ти си по-добра от повечето от тях.

Тя го погледна тъжно.

— Сериозно ли говореше, когато ми спомена за това, че някой ден може би ще работиш с мен?

Той бързо се засмя.

— Мисля, че вече го правя. — Те размениха усмивки, защото тя беше направила снимките на вдовицата на Сун Ят Сен същия този следобед. Беше й много приятно да работи с него и се надяваше, че ще има възможността за още съвместна работа отново в Шанхай.

Приготвиха се за тръгване на следващия ден. Одри изгаряше от нетърпение да види Шанхай след всичко, което той й беше разказал. От думите му тя си представяше град, гъмжащ от хора, пълен с живот, търговия, комар, проститутки и екзотични аромати, нещо като източен еквивалент на турски пазар и направо умираше да го зърне.

Тя опакова нещата си за пътуването и Чарли й се усмихна, когато тя отново се загледа още веднъж в тоалетната си чанта и направи гримаса.

— Знаеш ли, аз наистина трябва да изхвърля това проклето нещо или да го подаря на някого. Може би ще успеем да го разменим някъде срещу една коза или прасе.

Той се засмя и поклати глава.

— Но тогава какво ще правиш на кораба на път за вкъщи? — Тя замижа с очи, замислена върху думите му. Това сега изглеждаше толкова далечно и самата мисъл за това, колко далеч бяха стигнали, изглеждаше странна. — По-добре го запази, Од.

— Не знам защо. Не съм се поглеждала в огледало от толкова дълго време и не съм много сигурна дали някога ще го направя.

Тук гримът изглеждаше толкова смешно нещо. След като напуснаха Истанбул, тя беше спряла да употребява лак за нокти, а малките й обувки с връзки лежаха изоставени на дъното на куфара й. Откакто започна пътуването им за Китай, беше носила само половинки и блузи и поли, а сега и палто. Съжаляваше, че не беше взела със себе си по-практични неща. Повечето от дрехите, които имаше, изглеждаха напълно неподходящи тук, копринени и ленени костюми, луксозни рокли, които беше носила във френския юг, бански и вечерни рокли, които беше носила на кораба и които щеше да носи отново на път за вкъщи. Чувстваше се даже още по-смешна с коженото си палто. Въпреки че самата мадам Чан Кай Ши беше приказно облечена и че Нанкин беше голям град, начинът, по който хората се обличаха, не говореше за някакъв особен нюх или интерес. Те носеха сивите униформи на долните китайски класи, въпреки че според Чарлз в Шанхай има чудни неща за купуване. Одри даже можеше да даде поръчка за изработка на някои неща. Повече от всичко друго тя се нуждаеше от топли дрехи. Въздухът беше зареден със студ. Есента беше напреднала, а времето щеше да се застудява, преди да се върнат вкъщи.

Прекараха нощта в стаята си, след като се справиха с огромна вечеря в един ресторант, който им беше препоръчан от портиера. Сега Одри се беше сгушила до Чарлз. Пак имаха тясно нестабилно легло и вече всички я наричаха госпожа Паркър-Скот. Човекът на рецепцията се беше погрижил за фасадата, като беше казал, че вероятно са на сватбено пътешествие и че тя не е имала време да си смени паспорта. Това й се стори много интересно и забавно, тъй като не му беше споменавала нищо.

— Имаш ли нещо против това, Чарлз? Имам предвид това, че позирам като твоя съпруга…

— Ни най-малко. — Всъщност това му беше много приятно, като че ли я беше измамил, а тя също се развличаше при тази мисъл. Вече всички приемаха, че са женени, и Одри и Чарлз започваха да свикват с това чувство! Той даже я беше споменал пред Чан Кай Ши и, без да се замисля, даде да се разбере, че му е съпруга. Може би в едно много важно отношение тя беше. Беше му се обрекла и дошла тук, защото му имаше доверие. Не би могла да отиде по-далече, с който и да е друг мъж или да бъде по-щастлива от това, че беше дошла, и докато го целуваше, преди да заспи, тя му се усмихна, което правеше винаги, когато лягаше в леглото до него. Вече се бяха забавлявали като мъж и жена при завръщането си в хотела и сега, напълно задоволени и спокойни, си лежаха кротко един до друг, сгушени в тъмната нощ.

— Обичам те, Чарлз… повече от всичко на този свят. — Той се усмихна на прошепнатите думи и докосна червената й коса с ръка.

— И аз, Од… И аз.