Даниел Стийл
Жажда (34)

34.

Измина почти цяла седмица, преди тя и Моли да видят отново Вайълет, и този път Вайълет беше разтревожена. Тя призна пред Одри, докато децата играеха, че Кралските военновъздушни сили бомбардират усилено нощем Германия. Не беше тайна, че тя през последните дни беше двойно обезпокоена за Джеймз. Той летеше почти през цялото време и въпреки че беше постигнал учудващ брой точни попадения, тя беше като болна от непрестанна грижа. Одри се опитваше да я ободри и беше забелязала колко много от теглото си беше загубила Вайълет напоследък. Всички бяха отслабнали, но Вай изглеждаше по-отъняла от всички други. Винаги беше водила такъв удобен, безгрижен живот, а сега изведнъж стана така, че ден след ден трябваше да се бори срещу реалността и страха. Измъчваше я постоянно чувство на безпомощност. Не можеше да направи нищо, за да защити живота на Джеймз, освен да се моли. И това я измъчваше.

— Няма да му се случи нищо лошо, Вай. — Одри успокояваше приятелката си с надеждата, че Джеймз наистина ще бъде с късмет. — Той е най-добрият от всички.

Погледите им се срещнаха, очите на Вайълет се изпълниха със сълзи. Този път тя имаше нужда от Одри за утеха.

— Не бих могла да живея без него, Од!

Одри я прегърна и двете останаха така дълго време, търсейки утеха една от друга. Вайълет й се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Прекрасно.

През по-голямата част от времето й се гадеше, но страданието беше в името на добра кауза и тя не се оплакваше. Вълнуваше се за бебето и изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Чарли, когато се завърнеше. Събитието трябваше да се състои преди март, тя беше точно на два месеца бременна. Нищо още не личеше, разбира се, но тя мислеше, че стомахът й е по-кръгъл отпреди. Обикновено беше уморена. Но беше трудно да се каже дали умората се дължеше на бременността или просто на липсата на сън. Почти всяка нощ бяха в скривалището, а бомбите като че ли падаха без почивка. Няколко от къщите наоколо бяха разрушени, а от лавиците постоянно падаха шумно предмети при бомбените взривове. Това действаше много потискащо на нервите на всички, но Одри като че ли беше станала по-чувствителна, а на Вайълет никак не й харесваха кръговете под очите й.

— Трябва да обръщаш повече внимание на себе си. Ако те види Чарли, ще се разстрои страшно.

— Толкова ли лошо изглеждам? — Тя се усмихна. През последните няколко дни гаденето беше много по-неприятно, но отсъствието на сън също не й беше от полза.

— Изглеждаш уморена. — Вайълет я намираше за необикновено бледа, но не каза нищо. — Почиваш ли си следобед?

— Когато мога. — Но Моли имаше излишъци от енергия и Одри обичаше да работи в тъмната стая винаги, когато това й беше възможно. Още не беше казала на Моли за бебето, но имаше намерение да го направи, когато щеше да започне да й личи. Тази идея я забавляваше приятно, а когато през нощта лежеше в леглото си, често поставяше ръка върху леката издутина и се усмихваше сама на себе си, като че ли пазеше най-сладката тайна на света.

Сега тя се усмихна на лейди Вай, като си мислеше за март. Струваше й се, че дотогава има цяла вечност. Не преставаше да се чуди как ли щеше да е тогава.

— Толкова ли е лошо, както разправят?… Самото раждане, искам да кажа.

Лейди Вай вдигна рамене неопределено. Не й се искаше да я плаши. Но на нея самата не й беше никак лесно, Александра беше родена с цезарово сечение. Беше препоръчително да нямат повече деца, но и двете ги правеха достатъчно щастливи, а в интерес на истината тя би желала да премине отново през познатите неприятности.

— Не е чак толкова страшно. Разбира се, хората говорят за какви ли не ужаси, но след време се забравя.

Одри следеше погледа й и забеляза в него нещо, което я уплаши. Но беше твърде рано за тревога. А даже и да беше толкова лошо, все пак си струваше, след като щеше да има неговото бебе. И тогава, въпреки нежеланието си, тя си помисли за Лин Хуай в Харбин, но успя с усилие на волята да пропъди от ума си този спомен. Сега имаше други неща, за които трябваше да се мисли, а и предстояха цели шест месеца.

— Понякога ме е страх, само като си помисля за това…

— Недей. — Вай й се усмихна мило. — Всичко ще премине толкова бързо, че даже няма да разбереш нищо, а тогава ще имаш в ръцете си едно пълничко чудесно бебе. — Двете жени размениха усмивки. Те споделяха нещо много топло, тайнството на даряването на живот.

Когато се прибра вкъщи, Одри беше в много по-добро състояние на духа, но през нощта се случи най-жестоката въздушна атака за цялата война. До сутринта всички прекараха накупчени в скривалището. На следващия ден я посети Вайълет, за да си поговорят.

— Смятам, че трябва да изпратим децата някъде далече, Од. Ти какво мислиш? — Сега двете се бяха сближили извънредно много. Нямаше кой друг да взема решения вместо тях и се съветваха за всичко и всякога. И по-рано бяха разговаряли за това, но Одри се колебаеше.

— Мислиш ли, че ще стане по-лошо?

— Не виждам как би могло. Но… — Не й беше приятно да изрече думите, но те не напускаха съзнанието й. — Никога няма да си простим, ако им се случи нещо.

Много къщи вече не съществуваха, много хора биваха ранени или убити. Жертвите между съседите не бяха малко. Одри се опитваше да разбере какво би било желанието на Чарлз.

Тя погледна Вайълет с нещастен вид.

— Мисля, че сме длъжни да направим това още сега.

Вайълет кимна. Никак не й се искаше да предприема такава стъпка, но държеше децата да бъдат в безопасност и вече беше говорила по този въпрос със свекъра си и с Джеймз, когато си беше дошъл последния път. Той настояваше тя също да замине и това беше известно на Одри.

— Все още никак не ми се иска да отивам където и да е. Имам толкова много работа тук. — Част от работата й за Червения кръст включваше карането на един джип. Одри отдавна имаше намерение също да предложи услугите си като доброволка, но при състоянието, в което се намираше, очевидно трябваше да почака малко, докато се почувства по-добре. Тя се беше заела усърдно да прави снимки на купчините развалини, които се виждаха навсякъде, и на лицата, белязани със скърбите, причинени от войната. Един ден това щеше да бъде забележителна колекция, но мислите й не се задържаха много върху снимките й. Главно мислеше за Моли и за евентуалното й изпращане в провинцията с Александра и Джеймз. — Какво казваш, Од?

— Нека ги изпратим тази седмица.

— А ние самите? — Свекърът й щеше да бди над тях и, разбира се, Вай щеше да изпрати с тях бавачката.

— Не още. Искам да довърша нещо от работата, която съм започнала. — Одри се намръщи. Имаше все още толкова много неща, които искаше да заснеме, а в тъмната й стая висяха стотици заснети ленти.

— Ще се обадя на свекъра си. Можем да ги откараме с колата тази събота. Намираш ли това за приемливо?

— Чудесно.

Вайълет кимна. Тя се канеше да си тръгне, но когато отново погледна към Одри, се намръщи. Вместо да наедрява, тя слабееше и продължаваше да изглежда много уморена.

— Опитай се да си починеш малко преди пътуването.

— Да, госпожо.

Те размениха усмивки и лейди Вай си тръгна, а в съботата се отправиха на път.

За щастие преди войната Джеймз беше купил един голям „Шевролет“. Одри и Вайълет настаниха децата и бавачката, намериха място и за целия багаж, а четири часа по-късно пътуваха далече от Лондон и вече беше по-трудно да се повярва, че бушува война. В новата обстановка всичко изглеждаше хубаво и спокойно, а когато наближиха къщата на лорд Хоторн, Одри почувства голямо облекчение за това, че бяха решили да доведат децата точно сега, вместо да продължават да изчакват.

Тук те щяха да бъдат в безопасност и щастливи, а лордът беше истински зарадван от присъствието им и още отсега си мислеше с приятно чувство за времето, когато двете млади жени ще дойдат отново и ще останат за по-дълго.

По обратния път Одри каза на Вайълет, че има желание да се присъедини към децата преди началото на ноември. Мислеше, че при напреднала бременност е по-добре да не бъде в Лондон. Щеше да й бъде много трудно да тича всяка нощ до скривалището и Вайълет се съгласи с нея.

— Би могла даже да помислиш за това, да дойдеш тук и по-рано.

— Ще видим… — При всички случаи в плановете им влизаше да се върнат отново след две седмици, да прекарат няколко дни с децата и да си починат. И за двете беше истинско облекчение да се освободят от грижата за безопасността на децата в Лондон. — Чувствам се по-добре, а ти, Вай?

Лейди Вай се усмихна и кимна зад волана. Беше късно следобед. Всичко се развиваше отлично, но след време спукаха гума и им се наложи да се поизмъчат доста със смяната й. Вай не беше съгласна Одри да се напряга от страх, че това може да й навреди, и затова трябваше да изминат няколко часа, преди да възобновят пътуването. А точно когато наближиха Лондон, сирените, които предупреждаваха за въздушно нападение, започнаха да вият и се наложи да изоставят колата и да се отправят към най-близкото скривалище. Бомбите падаха навсякъде и двете за малко не пострадаха, когато пресичаха тичешком улицата. Одри чу някакъв писък. Беше кошмарно.

Беше полунощ, когато получиха възможност да излязат отново навън. Бързаха за вкъщи, като се опитваха да избягват разпилените отломки по улиците, за да не спукат повторно гума.

Одри се прибра крайно изтощена, а час и половина по-късно сирените завиха отново и се наложи да се ходи в скривалището. Тя потърси с поглед Вай, тъй като двете често използваха едно и също скривалище, но дълго време не успя да я забележи. Беше четири часът сутринта, когато разбра, че приятелката й е в убежището, заспала от изтощение в един ъгъл с шалче на главата си и едно старо палто на Джеймз, което беше първата попаднала й дреха в тъмната стая. Одри седна тихо до нея. След малко потрепна, когато неочаквано почувства остра болка в гърба си. Запита се дали не беше пострадала, когато й бе помагала с гумата, въпреки че Вай беше внимавала много, за да я предпази от излишни усилия. Но болката се появи отново, а когато малко преди зазоряване напуснаха скривалището, почувства същата болка, която този път се спускаше надолу по краката й и тя спомена за това на Вай, докато двете си пробиваха път за вкъщи през купищата отломъци.

— Мисля, че съм повредила с нещо гръбнака си. — Беше толкова уморена и се движеше едва-едва. Трябваше да мобилизира цялата си енергия, за да може да стигне до къщата на Вайълет, която я гледаше силно обезпокоена.

— Кога е станало?

— Един господ знае. Между пътуването и тичането от скривалище до скривалище. Вероятно съм само уморена.

Видът й беше ужасен, но Вайълет не спомена нищо за това.

— Защо не се отбиеш при мен за минутка, преди да си отидеш? Ще ти направя чаша чай.

Одри й се усмихна. Това беше британската рецепта за всички проблеми. Нощ, изпълнена с бомби, последвана от чаша чай, но тя беше прекалено много уморена, за да преодолее разстоянието до къщата си и влезе с Вай, изпълнена с чувство за благодарност, а след малко се настани в едно от удобните кресла в библиотеката. Вай се върна много скоро с чая и няколко кифлички. Тя винаги предлагаше на Одри все нови и нови специалитети. Знаеше колко много й е необходимо да се подкрепя, все още я намираше за прекалено слаба. — Как е гръбнакът ти?

— По-добре. — Но я лъжеше. Болката все още не беше изчезнала, а сега я измъчваше нова странна разяждаща болка дълбоко в корема.

Вайълет забеляза някакво смущение в очите й, но не можеше да знае каква е причината. Тя седна и запали цигара, докато Одри мълчаливо пиеше чая си.

— Може би още днес трябва да те види лекар. Кога трябва отново да се консултираш с него?

— Има още цяла седмица. — Тогава тя щеше да бъде на три месеца и едва ли щеше да може да си закопчава полите. Това не я тревожеше, чувстваше се горда с малката подутина и си мислеше с приятно чувство за времето, когато състоянието й щеше да бъде очевидно. Нямаше търпение да каже на Чарли. Даже би могъл сам да види промяната при завръщането си от Северна Африка. — Много съм добре, Вай. Казвам го съвсем честно.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Но когато, малко преди да си тръгне, влезе в банята, вече не беше. Върху бельото й имаше кърваво петно, което я изплаши много силно. Кръвта не беше много, но достатъчно, за да я уплаши, и тя спомена за това на Вай. — Случвало ли ти се е такова нещо?

Вай поклати отрицателно глава, но беше чувала за такива случаи, които все пак завършваха с това, че бебетата бяха съвсем здрави.

— Не, но съм чувала. Може би няма нищо страшно, но съм сигурна, че трябва да се прегледаш.

Незабавно телефонираха на лекаря и той настоя Одри да го посети веднага. Вайълет я заведе в болницата, където той и без друго имаше визитации. След като я прегледа, видът му явно не беше щастлив. Попита я дали гърдите й са все още чувствителни и дали не усеща нещо странно.

— Някакви спазми?

— Не. — Тя поклати глава. Беше мъртвешки бледа. Спомни си за болките в гърба и му каза за тях.

— Трябва да си починете, госпожо Дрискол. — Той не знаеше, че тя и Чарлз не са женени. Даже изобщо не познаваше Чарлз. — Имам намерение да ви отпратя вкъщи с вашата приятелка. Трябва непременно да не ставате от леглото и да лежите с повдигнати крака, освен ако, разбира се, няма бомбардировка.

Тя обеща да постъпи точно така и вместо в своята къща, отиде в дома на Вай. Беше й приятно, че не е сама. Двете разговаряха безкрайно дълго за това, какво ли може да означава всичко това, припомняха си за различни неприятни случаи с техни познати, които завършваха добре, но кървенето не спираше, даже и когато Одри лежеше. През тази нощ положението се влоши още повече. Одри се молеше да не й се наложи да става от леглото заради въздушна тревога и когато сирените се обадиха отново, тя помоли Вайълет да я остави, където си е.

— Нищо няма да се случи, Вай, ако се изправя, кървенето ще се усили още повече.

— Ако не станеш, може след един час да не си между живите.

Вайълет беше непреклонна. Тя й помогна да се изправи, надяна й коженото палто върху халата. Много хора отиваха в скривалищата полуоблечени. Всички бяха отдавна свикнали с това и единственото необходимо нещо беше човек да има солидни обувки, така че Вайълет се погрижи за това.

Бързо се отправиха към скривалището. Вай се въртеше около нея като квачка през цялото време, докато се върнаха отново вкъщи. Кървенето не беше се усилило много. През следващите два дни то намаля, въпреки непрестанните разходки до скривалището, но на третия ден изведнъж се появиха болки. Късно един следобед беше събудена от остра прорязваща болка, която като че ли премина през всичките й вътрешности.

— Добре ли си? — Гласът на Вайълет прозвуча тихо в полутъмната стая.

— Не знам… имах… — Не можа да продължи, тъй като болката отново я прониза. Одри стисна силно одеялото и се опита да задържи дъха си. Тя гледаше втренчено с невиждащ поглед към Вай, която изведнъж изпита силен страх. — О, боже… Вай… извикай… извикай доктора…

— Много ли тече? — Знаеше, че докторът ще попита същото и когато отхвърлиха назад завивките, забелязаха локва кръв.

— О, боже мой…

— Няма значение… може би все пак няма нищо лошо… лежи неподвижно… веднага ще се върна.

Когато беше на телефона, тя все още чуваше стоновете на Одри. Докторът каза на Вай да я доведе веднага, дори ако трябва да я носи на ръце. Тя се втурна назад, за да я завие в одеяла, докато Одри стенеше и тя извика иконома, за да я отнесе в колата. Той я пренесе много внимателно, но Одри трябваше да хапе устни, за да не изпищи. Досега не беше познавала толкова остра болка и непрекъснато си мислеше за Лин Хуай през нощта, когато се беше родила Моли. Сега можеше да разбере агонията, която беше преживяло момичето. Но при нея трябва да е било още по-лошо, тъй като бебето беше дошло според времето си. Одри даже не можеше да си представи това. Болки като удар с нож я пронизваха така, че стигаха до сърцето й. Чувстваше се така, като че ли я притискаше влак, който разкъсва всичко по пътя си. Когато пристигнаха в болницата, вече не можеше да говори свързано. Една сестра и санитар я качиха на носилка и я отнесоха бързо вътре.

Вайълет стоеше до нея, докато докторът я преглеждаше, а Одри крещеше страшно. Беше ужасно да се гледа как се гърчи в болки, както много поколения жени бяха правели това и преди, Вайълет се питаше дали всичко това имаше смисъл. Беше много по-лошо да гледаш как някой друг преживява болката.

Преди да отведат Одри, която дишаше с труд и сестрата не спираше да държи двете й ръце, докторът сподели тихо с лейди Вай:

— Ще загуби детето, лейди Хоторн. Вече почти го е загубила.

— Не е ли възможно да облекчите положението й?

Съвсем същото беше казал Джеймз, когато беше родена Александра. Но докторът само поклати глава.

— Боя се, че не. Но сега няма да се мъчи дълго.

Само че за Вайълет, която продължаваше да стои, хванала ръцете на приятелката си, това беше цяла вечност. Преминаха още пет часа на невъобразима болка, когато най-после зародишът се появи, като вече приличаше твърде много на бебе. Кръв капеше от сърцето на Вайълет, когато видя как увиват мъртвото бебе и го отнасят, заслушана в плача на Одри. Двете жени плачеха.

Вайълет не я изостави нито за момент през следващите два дни. Тя разви треска и продължаваше да изпитва силна болка. Няколко дни по-късно тя отправи към Вайълет безжизнен поглед.

— Благодаря ти, Вай… ако не беше ти, щях да умра…

— Ти се държа прекрасно… беше невероятно храбра. — Очите на Вайълет се изпълниха със сълзи, тя стисна силно ръцете на Одри. — Съжалявам… Знам колко много искаше това дете. — Одри само кимна и отпусна главата си встрани. Не приличаше много на жива, по-скоро обратното. Вайълет за първи път виждаше такъв ужас. Продължаваше да мисли за това, какво би казала на Чарлз, ако се случеше нещо на Одри, и тази мисъл я побъркваше. През цялото време до края тя се беше молила мълчаливо Одри да оживее и сега сърцето й преливаше от благодарност. Но й беше толкова трудно да намери подходящи думи за утеха. Можеше само да си представи какво изпитва Одри. — Ще имаш друго. Може би много повече от едно. — Тя се усмихна през сълзи, но беше очевидно, че Одри съвсем не й вярваше.

— Беше толкова страшно, Вай…

Тя инстинктивно беше вдигнала ръката си поради болката, тъкмо навреме, за да види как бебето се изплъзва вън от нея. Никога нямаше да забрави умопомрачителната гледка. А така беше жадувала за това дете! Сега не искаше нищо друго, а само да почувства около себе си ръцете на Чарли и да си поплаче на рамото му, но не забравяше колко много дължи на Вайълет.

Вайълет не се отдели от нея, чак докато вече можеше да си отиде, а след това се грижеше за нея като за дете, докато най-после Одри не заприлича повече на себе си. Тя беше много учудена от това, колко дълго време й беше необходимо, за да възстанови силите си. Цял месец измина, преди да стане на крака, да бъде облечена нормално и да се погрижи за себе си, въпреки че сега вече имаше нещо доста различно, нещо тревожно и тъжно. Мислеше за Чарли през цялото време и за това, колко й липсва. Беше й писал няколко пъти, но писмата бяха шеговити и леки. Той съвсем не знаеше какво беше преживяла. А когато Вайълет най-после видя Джеймз, тя му каза цялата ужасна история и той се изпълни със съчувствие към двете, жената, която беше страдала толкова много, и съпругата си, която беше стояла до нея така твърдо в отсъствието на Чарли.

— Ти си чудесно момиче, Вай. — Гордееше се с нея. Прекарваха заедно един уикенд, преди той да се върне към въздушните си нападения. — Бедният Чарлз… какъв удар… — Вай и за момент не мислеше да му каже, че Чарли не знае, че Одри е бременна. — Винаги е искал да има дете. И заради това се ожени за онова отвратително същество.

— Между другото… — Това я подсети за нещо съвършено различно. Все още не беше казала на Од и някак си точно сега не изглеждаше подходящо. — Научих най-странното нещо за нея, Джеймз.

— Шарлот? — Вайълет кимна. — Да не би най-после да се е развела? Начинът, по който се е хванала за него и не иска да го пусне, е изцяло абсурден и на всички е известно, че този брак е бил един фарс. Човек би помислил, че ще се откаже, проклетата глупачка. — Джеймз винаги побесняваше при мисълта, че тази жена пречи на Одри да се омъжи за Чарлз, особено сега, след като беше загубила бебето.

— Мисля, че вече разбирам. Мисля, че е искала да бъде омъжена за Чарлз, за да прикрие нещо друго. — Лейди Вай говореше колебливо и Джеймз изглеждаше силно заинтригуван.

— О? В какво се състои мръсотията?

— Чувам, че… — Никак не й се щеше да изрече думата, но искаше той да узнае. — Казаха ми, че е лесбийка.

— Шарлот? — В първия момент като че ли му беше интересно, но след това я погледна замислено. — Кой ти го каза?

— Елизабет Уилиъмз-Стронг. — Тя имаше славата на най-голямата клюкарка, но беше изумително това, че обикновено не се заблуждаваше. — И знаеш ли, аз не бях склонна да й повярвам в началото, но… най-странното нещо, карах джипа, с който возех генерал Килдеър преди няколко седмици, преди Одри да се разболее, и я видях да върви по улицата с най-привлекателния млад мъж… Всъщност той приличаше много повече на момче. — Тя се изчерви. — И кой знае защо ги наблюдавах. Седях там и чаках генералът да излезе от един магазин. И знаеш ли… това въобще не беше момче. Беше момиче. Напълно съм сигурна. — Тя се изчерви като цвекло. — И се целуваха… нямам предвид по бузата… имам предвид продължителна, страстна целувка…

Джеймз изведнъж се разсмя и се изправи рязко. Отдавна се беше измъчвал от отсъствието на жена си.

— Искаш да кажеш така? — Той я целуна страстно, като си даваше вид, че има намерение да я изяде, а тя се отдръпна, смеейки се.

— Говоря сериозно, Джеймз…

— Но и аз говоря сериозно, за бога! Не съм те виждал цели шест седмици.

Последва секс, но при спокойната задължителна почивка, докато той пушеше цигара, тя отново се сети за Шарлот.

— Какво разбираш от всичко това?

— Мисля, че това обяснява всичко. — Осени го нова идея. — Знаеш ли, ако това беше известно на Чарлз, вероятно той би могъл да я изнуди и да я принуди да му даде свобода. Осмелявам се да кажа, че ще му го предложа, когато го видя следващата седмица. Имаш ли нещо против?

— Сериозно ли говориш? Разбира се, че не! Ще бъде чудесно, ако успее да се отърве от нея. — След малко тя беше озадачена от думите му. — Кога ще го видиш? Предстои ли да се завърне?

Той не беше казал нищо по този въпрос на Одри в писмото, което тя получи предишния ден.

— Изпращат ме в Кайро за две седмици.

— Ще бъде ли опасно? — Тя следеше погледа му със затаен дъх. Винаги успяваше да се добере до истината, когато го гледаше, но той поклати глава и тя забеляза облекчението му.

— Не, няма да е опасно. И да ти кажа истината, това, че няма да обстрелвам момчетата на Хитлер, ще ми бъде като почивка. Това нещо ме умори дяволски.

Беше уморило и нея.

— Ще попитам Одри дали няма някакво съобщение за него.

* * *

— Просто му предай, че го обичам много — беше всичко, което тя каза, а след като Джеймз замина, Одри призна пред лейди Вай: — Как му завиждам, че ще види Чарли.

Сега беше изпълнена с копнеж към Чарли. Все още продължаваше да се бори с депресията, която я беше обхванала след загубата на тяхното бебе. Чувстваше се празна и като че ли някак си не беше успяла да се справи, а загубата й се струваше страшна. Трудно й беше да признае това даже пред Вай. След като толкова много хора губеха тези, които обичат, изглеждаше шокиращо, че скърби за бебе, което даже не познаваше, но тази логика не я успокояваше. В сърцето си тя знаеше, че това е загуба и нищо не притъпяваше болката, нито даже едно посещение при Моли в мирната провинция, въпреки че това донякъде помагаше и тя седеше с детето на скута си, загледана към зелените хълмове, по които пасяха крави. Радваше се, че Моли е там, а не в Лондон.

— Татко ще се върне ли скоро?

— Надявам се, мила. Чичо Джеймз отиде тази седмица да го види и аз му казах да му предаде една голяма целувка от теб.

Моли изглеждаше доволна и скочи от скута на майка си и на бегом се върна при Александра и Джеймз, за да подновят играта.

В същия този момент Джеймз не предаваше целувка на Чарлз, а новина, която силно го потресе.

— Боже мой, човече… толкова много съжалявам. Не ми казаха, че не знаеш. — В очите на Чарли имаше сълзи и Джеймз беше готов да си отхапе езика. Беше му казал само, че Одри е загубила бебето, мислеше, че е най-добре, ако узнаеше истината, вместо да се заблуждава, че бременността й напредва. Въобще не му беше минало през ум, че Одри не му е казала, че е бременна.

— Защо не ми е казала? — В погледа му имаше безумие и Джеймз се почувства страшно неудобно.

— Вероятно не е искала да те вълнува. Но тя е добре… — Той каза същото, каквото беше казала и Вай. — И ще има друго… — Чарли кимна, но имаше чувството, че някой беше подпалил сърцето му.

— Много ли беше тежко положението? — Той надникна в очите на Джеймз, който не знаеше какво да каже. Не знаеше дали да го излъже или не, но за това беше много късно.

Джеймз кимна с крайно нещастен вид.

— Вайълет каза, че е било много жестоко, но че тя е издържала по възхитителен начин. Сега е много добре. Видях я миналата седмица. Малко бледа и поотслабнала, но все така хубава. — Той се опита да се усмихне, но Чарли изглеждаше силно разтревожен. Той въздъхна и в последващия час изпи доста в бар „Шепърд“. Джеймз съвсем не го обвиняваше за това, а по-късно същата вечер му помогна да се прибере в стаята си. Даже не беше имал време да му каже това, което беше научил от Вай за Шарлот. Но за това имаше време. Щеше да бъде в Кайро две седмици и щяха да имат много време за лондонските клюки.