Даниел Стийл
Жажда (24)

24.

Когато Одри влезе в предния хол на къщата на дядо си и след като икономът тихо затвори вратата, тя чу в хола на горния етаж голяма гюрултия и забеляза в долния край на стълбите натрупани кутии и куфари. Веднага разбра, че сестра й, която беше застанала до входа на библиотеката, я следи с поглед. Двете се виждаха за първи път след неприятното спречкване непосредствено след завръщането на Одри и сега Одри я гледаше предпазливо, като се чудеше какво ли правеше там и дали не се готвеше да предприеме пътуване с този внушителен багаж, когато в един момент разбра със свито сърце какво се е случило.

— Нещо лошо?

— Харкърт ме напусна.

Одри кимна, вече малко неща можеха да я изненадат, но продължаваше да не разбира какво правеше тук Анабел. Продължаваше да е дълбоко разочарована от сестра си.

— Но тогава защо си тук? — В гласа й се чувстваше скръб от това, че Анабел не проявяваше никакво разбиране и че беше прекалено безгрижна. Освен всичко друго, тя беше прекалено потънала в собствените си проблеми.

— Не пожелах да остана в Бърлингейм. Мразя това място.

— Опита ли хотелите? — Въпросът на Одри съдържаше нескрита горчивина, което като че ли сепна Анабел.

— Това тук е и мой дом, също както твой.

— Попита ли дядо дали можеш да останеш тук?

— Не. — До сестрите достигна неговият глас. Те не се бяха досетили, че той е вкъщи. — Не ме попита. Би ли си дала труд да ми обясниш за какво става дума, Анабел?

Изведнъж и двете се почувстваха така, както през детските си години, когато той ги уловеше да правят нещо забранено. Одри се попита дали не е била излишно груба, а Анабел разбра, че, преди да дойде, е трябвало да му телефонира и да го предупреди.

— Аз… аз се опитах да се свържа с тебе тази сутрин, дядо, но…

— Това е лъжа. — Той я изгледа строго и с досада. — Поне покажи добро възпитание и кажи истината. Къде е мъжът ти?

— Не знам. Мисля, че отиде на езерото с приятели.

— И ти реши да дезертираш от него?

— Аз… — Беше страшно неудобно да му обяснява всичко това в хола, но той нямаше никакво желание да й предложи да седне. — Каза, че иска развод.

— Съгласието ти е осъдително. Ясно ли ти е, че не си длъжна да постъпиш така?

Тя кимна.

— Но аз…

— Искаш да получиш свобода? — Той й внуши най-подходящите думи и тя кимна. — Разбирам. Безкрайно удобно. И сега ти идваш при мен и сестра си, така ли е, Анабел? — Тя леко почервеня и отново кимна. — Поради някаква особена причина? Може би адреса?… Отличната прислуга?… Преимуществата на една къща в града?… Или може би поради това, че сестра ти така добре наглежда децата ти?

Той я познаваше добре и Одри за малко щеше да се засмее при явно неудобното положение, в което се намираше Ани.

— Аз… аз само помислих… може би за малко…

— Колко малко, Анабел? Една седмица? Две? Може би по-малко? — Той се радваше на ефекта от думите си и Одри почти изпита съжаление към сестра си. Почти. Но не съвсем. Тя вече не заслужаваше кой знае какво съжаление. Беше прекалено груба и прекалено разглезена, пиеше много и често проявяваше нескрита злоба. — Колко дълго възнамеряваш да останеш тук?

— Докато намеря къща?

— Не ме питай, а ми кажи… Много добре тогава. Докато намериш къща. Съгласен съм да ти разреша да останеш тук, но гледай да намериш къща. — Веднага след като изрече тези думи, той хвърли поглед към Одри и видя триумфалния израз върху лицето на Анабел. — И гледай да не се налагаш по неприемлив начин на сестра си.

Това бяха мъдри думи, единственият проблем се състоеше в това, че Одри и Анабел не възприемаха еднакво неприемливия начин.

В рамките на следващите два часа тя беше успяла да паркира двете си деца в стаята на Одри. Малкият Уинстън правеше опити да унищожи всичките й книги, а Хана беше захвърлена в кошарката на Моли, като домакинята току-що беше ухапала пръста на крака на гостенката и й беше пуснала кръв за най-голям ужас на Анабел.

— Китайско улично изчадие! — изпищя тя, при което, без много формалности и шум Одри й зашлеви един шамар. Хубав, здрав удар по лицето, точно от което имаше нужда. След това тя беше малко по-хрисима, но едва в пет часа Одри можа да затвори вратата на спалнята си и да се порадва на малко почивка и да се замисли какво се беше случило с Чарли. Беше й трудно да повярва, че го беше видяла преди само няколко часа, и докато сълзите й мокреха възглавницата, тя не преставаше да се пита дали някога ще го види пак. Това изглеждаше много невероятно.

И изведнъж, когато разбра какво означава това и че е вече попаднала в капан с дядо си и Анабел, тя се разплака неудържимо, като продължаваше да мисли за мъжа, когото беше загубила и като съзнаваше, че той е изчезнал от живота й завинаги.

Очите й бяха все още червени, когато вечерта слезе долу за вечеря, но никой не забеляза състоянието й. Дядо й беше потънал в собствените си мисли, а Анабел ги забавляваше с грозните си разкази за изневерите на Харкърт. До сервирането на десерта Одри се чувстваше болна.

Следващите няколко месеца бяха истински кошмар. Нито една от бавачките, които Анабел беше намерила, не се задържа. Те избягаха от Анабел, а децата й едва ли бяха много по-мили същества от майка си. Другите от прислугата изпитваха неприязън към новодошлите и допълнителната работа, която трябваше да вършат, а Анабел постоянно излизаше и винаги оставяше Одри натоварена с децата й.

Даже дядо й намираше това за съсипващо и като резултат проявяваше все по-малък интерес към малката Моли, която само преди няколко месеца му доставяше толкова много радост. Но сега едва ли изобщо нещо го радваше. Одри чувстваше, че не е по силите й да го ободри. Собственото й сърце страдаше всеки ден и тя получаваше известна утеха единствено от Моли. Мислите й бяха заети само с Чарлз. Десетина пъти беше правила опити да му пише, но все неудачни и тя захвърляше всички започнати писма. Какво можеше да му каже? Нищо не се беше променило. Нищо нямаше да стане по-различно. А сега, като капак на всичките й нещастия, Одри се страхуваше, че здравето на дядо й се влошава. Той вече не обръщаше никакво внимание на политиката, рядко четеше вестник и никога не отиваше да обядва в клуба. Одри спомена за това на Анабел няколко пъти, но думите й не изглеждаше, че правят някакво впечатление. Тя беше далеч по-заета с излизанията си със своите собствени приятели и с всеки свободен мъж в града.

Беше ходила няколко пъти на опера, във всички изискани ресторанти, няколко пъти на танцови забави и въобще не искаше да чува за дядо си или за сестра си, или за децата си.

— Слушай какво — Одри губеше търпение и това се случи преди коледната вечер, когато Анабел направи съобщението, че ще излиза с приятели и че няма време да вечеря с дядо си и Одри. — Поне можеш да прекараш един час с него, Ани. Не забравяй — гласът й беше леден и това се случваше за първи път, — не забравяй, че той те издържа.

— И какво? Няма кого друг да издържа, нали? Издържа и теб. Прекарваш времето си с него. Нямаш какво друго да правиш.

Към по-голямата си сестра тя не изпитваше нищо друго, освен презрение. Одри се беше грижила за нея през целия си живот и тя не виждаше защо трябва сега да има някаква разлика. Без друго Одри беше стара мома, нали така? И никой мъж вече нямаше да я поиска, след като се беше натоварила с това тъпо бебе с дръпнати очи. Даже не чувстваше спирачки на тази тема пред приятелите си, даже намекваше, и то много често, че бебето може и да е на Одри.

Но на Одри й беше все едно. Тя обичаше Мей Ли като собствено дете и съвсем не се вълнуваше от мълвата. Съжаляваше само, когато гледаше как Анабел погубва живота си, като се подлагаше на този и на онзи, но никакви наставления и никакви молби не стигаха до ушите й. Беше решена да прахоса живота си със слаби мъже и силни питиета и Одри накрая се отказа от всякакви опити да я промени. Тя беше едно разглезено неприятно момиче, а Одри си имаше Мей Ли. Изпитваше болка поради начина, по който съществуваше Анабел, но й беше ясно, че е безсилна да направи каквото и да е, и вече признаваше пред себе си, че Анабел винаги е била извън пътя. Само това, че пиенето и последните й ексцесии я бяха направили по-лоша. Но като виждаше това, не можеше да не се натъжава. Разводът беше крайно неприятно нещо и Харкърт се беше появявал няколко пъти в къщата, като даваше воля на беса си срещу Анабел и адвокатите й. Дядо й инструктира иконома да не го допуска повече. Той обикновено идваше пиян и предизвикваше грозни сцени между себе си и Анабел, всяка една от тях абсолютно лишена от смисъл, но затова пък хвърчаха лампи и какво ли не, а това дядо й нямаше желание да търпи повече и го каза на Одри.

— Мъчно ми е, че трябва да търпиш всичко това, дядо.

— Изглежда, че ще трябва да й купя някъде една къща — въздъхна той, — но съм много стар, за да се тревожа сега за такова нещо. А освен това и скоро ще напусна този свят. Вие двете ще притежавате тази къща след смъртта ми и, разбира се, тя е достатъчно голяма и за вас двете, и за вашия шарен детски екипаж. — Той се усмихна.

Оставяше им съвместно собственичество и на къщата в Тахоу. Одри не беше много убедена в мъдростта на това решение. Тя предпочиташе да живее някъде другаде сама, вместо да дели каквото и да е с Анабел, животът с която положително беше всичко друго, но не и удоволствие. Но тя не спомена пред дядо си нищо по този въпрос, като се задоволи само с това да му се скара за това, че говори за смърт, макар да се боеше, че той може би има право. Беше загубил значителна част от теглото си през последните месеци и беше започнал да спи през всичкото време. Вече се налагаше редовно да бъде събуждан за всекидневната си разходка и в повечето случаи, когато тя и Мей Ли влизаха при него, за да го видят преди вечеря или през ранния следобед, той спеше.

Мей Ли вече вървеше и можеше да се движи на пръсти при обиколките си из стаята, косата й все още стърчеше изправена, а очите й бяха широко отворени от удоволствие.

За коледната вечер Одри я беше облякла в червено кадифе, а копринената й черна коса беше украсила с мъничка червена сатенена панделка, беше й обула дълги бели чорапи и малки черни лачени обувки. Харбин, където беше родена, се намираше безкрайно далече и Одри гледаше малката с гордост, когато я подаде на дядо си. Малката Хана вече спеше в леглото си, а Уинстън беше отведен на горния етаж от прислужницата заради това, че беше счупил кристалната кана и развалил настроението на прадядо си. Другите две деца все още бяха без бавачки и Одри посвещаваше по-голямата част от времето си на тях, тъй като Анабел винаги я нямаше. Сега той погледна към Одри, сложил на коляното си Моли, както всички вече я наричаха.

— Къде е сестра ти тази вечер, Одри?

— Предполагам, че е на вечеря у Стантън.

— Колко необичайно е това, че е излязла някъде — избъбри той саркастично и смръщи вежди. — Трябва да направиш нещо повече за себе си, вместо само да се грижиш непрекъснато за поколението й, Одри.

— Един ден тя ще се оправи, дядо…

Но самата тя не си вярваше. Имаше намерение да стъпи на крака, но не искаше да създава проблеми в къщата. Винаги, когато това се случваше, дядото загубваше спокойствието си. Напоследък почти всичко го правеше нервен — звънецът, телефонът, шумът от колите на улицата. Оплакваше се от това, че всичко се движи много бързо, че всичко е много шумно, въпреки факта, че бавно губеше слуха си. Но той си спомняше един далеч по-нежен свят и всички промени наоколо го разстройваха. Одри го успокояваше, доколкото можеше, и не преставаше да се грижи за доброто му настроение. Вече беше станало много трудно да се намират хора за работа в къщата, хората не бяха толкова отчаяни, колкото преди няколко години, и предпочитаха да работят във фабрики или магазини. Не им харесваха ограниченията на работата в домакинства. Одри често пъти се занимаваше с мазане на стени, изтупване на килими или работеше с прахосмукачката из стаите.

Но сега от всичко това нямаше и следа. Тя седеше в тъмносиня копринена вечерна рокля до огъня в компанията на дремещия Едуърд Дрискол. Беше изпратила в леглото бебето и сега двамата прекараха така дълго време. Тя отпиваше от чашата си с шери и си мислеше за предишната година, когато беше в Китай и пееше коледни песни с децата в сиропиталището. Като мислеше за тях, се сети отново за Чарлз и се запита дали той вече е в Египет. Самата мисъл я караше да чувства сърцето си натежало, но сега тя вече знаеше, че всичко е свършено.

Месеци преди това беше свалила пръстена и го беше поставила внимателно в кутията за скъпоценности. Беше получила коледна картичка от Джеймз и Вай, въобще не споменаваха нищо за него. Пишеха само, че се надяват да я видят отново през тридесет и пета и я подканваха да ги посети на Антибите следващото лято. Едва ли нещо би й харесало повече, но при сегашното състояние на дядо й тя даже не можеше и да помисли да се отдели от него през лятото.

През март Мей Ли навърши една година, а два дни по-късно Едуърд Дрискол получи удар, който го остави без говор и с парализирана лява страна. Погледът му, изпълнен с болка, проследяваше движенията на Одри в стаята му, когато даваше инструкции на медицинските сестри в очакване на сутрешните и вечерните визити на доктора.

Трябваше да употреби два дни, за да успее да открие Анабел и да й съобщи новината. Тя беше прекарала една седмица в Лос Анжелис, беше посещавала конни надбягвания с приятели и не беше спала в хотелската си стая, нито си беше дала труд да отговори на бележките, които Одри й пращаше. Когато най-после я намери, Одри беше посиняла от гняв.

— Ами ако нещо се случи с някое от децата ти?

— Но ти си там, нали?

Преданата Одри, която никога не ходеше никъде и на която винаги можеше да се разчита. Тя изведнъж почувства как я обзема бурна ярост и ако Анабел беше до нея, може би щеше да я удари. Тя превръщаше себе си в подвижен спектакъл за целия щат, като се забъркваше и със свободни, и с женени мъже, и изглеждаше, че е не по-малко развързана от Харкърт, който поддържаше скандална връзка със съпругата на един от най-добрите си приятели и името му не слизаше нито за ден от клюкарските рубрики на вестниците. Беше голямо нещастие, че бракът им не устоя, както беше отбелязал веднъж дядото, двамата бяха достойни един за друг.

Но сега не Харкърт беше този, за когото мислеше Одри, когато Анабел най-после отговори на позвъняването й с явно чувство на досада.

— Дядо получи удар преди два дни, Ани. Ще е добре, ако дойдеш вкъщи сега.

— Защо?

Одри почувства как цялото й тяло се втвърдява, докато слушаше гласа на сестра си.

— Защо? Защото той е един много болен стар човек и може да умре, ето защо. И защото се е грижил за теб през целия ти живот и ти му дължиш нещо за тази грижа, или може би такова нещо не ти е минавало през ум?

Анабел беше най-егоистичното човешко същество, което Одри беше познавала, и в този момент бавно започваше да я мрази.

— Нищо не мога да направя за него, Од. А и трудно понасям болничните обстановки.

Одри беше открила това, когато малкият Уинстън се беше разболял от дребна шарка, която предаде на Хана и Моли. Анабел беше отишла до Санта Барбара за три седмици, оставяйки трите деца на грижите на Одри. И нито веднъж не се обади, за да се позаинтересува от това, как я карат.

— Длъжна си да се върнеш тук. — Сега гласът на Одри беше като от лед. — Стига си курварствала из Лос Анжелис. Размърдай си задника и се върни довечера. Ясно ли е?

— Не разговаряй с мен така, завистлива кучко! — Одри беше изумена от злобата, с която преливаше гласът на сестра й. Между двете вече нямаше и следа от любезност. — Ще се върна, когато поискам.

За какво? За наследството си? Но докато Одри размишляваше върху тези думи, тя осъзна нещо, което беше знаела и преди. Тя никога не би могла да живее в тази къща сама със сестра си. Отидеше ли си дядо й, тя също щеше да си отиде. Нищо не я задържаше тук, нито даже в Сан Франциско. Не дължеше на Анабел нищо. Беше й дала половината от живота си и нямаше какво повече да й даде. Беше време Анабел да се погрижи за собствените си отговорности и за собствените си деца.

Одри продължи да седи потънала в мисли съвсем за кратко време, а след това кимна. Точно сега нещо беше свършило за нея. Това беше краят на една ера.

— Чудесно, Анабел, ела, когато искаш.

И когато окачи слушалката, беше с чувството, че е разговаряла с непознат човек.