Даниел Стийл
Жажда (22)

22.

В първите дни след завръщането имаше моменти, когато Одри се чувстваше като чужденка. Две от момичетата, които беше наела за дядо си, преди да замине, бяха напуснали по време на отсъствието й, а възрастният му иконом най-после се беше оттеглил. Но тя беше изненадана не толкова от промените в къщата, отколкото от промените в света. Имаше чувството, че през изминалата година е била на друга планета и че сега всичко се движи прекалено бързо. В Харбин до нея не беше стигало нищо друго, освен най-схематични съобщения за световните събития, и нищо от тези съобщения не й казваше каквото и да е за онова, което ставаше в Америка.

Икономиката най-после се беше подобрила и когато тя се завърна, като че ли целият Сан Франциско беше с висок дух. Дядо й все още продължаваше да се оплаква от Рузвелт, разбира се, продължаваше да намира за абсурдни неговите приказки край камината, но когато Одри твърдеше, че страната се е пооправила, той само изръмжаваше и й казваше: Почакай! За него беше очевидно, че ФДР ще направи някаква голяма пакост, макар и да не можеше да се каже точно от какво естество.

Само няколко дни след завръщането й се появиха съобщения за кървава нацистка чистка в Германия, жертви на която бяха хора, за които се твърдеше, че са заговорничели против Хитлер. Тези хора бяха почти сто и светът беше потресен от бързото им ликвидиране. На шестнадесети юли в Щатите беше обявена обща стачка в знак на солидарност с докерите. Девет дни по-късно беше убит австрийският канцлер Долфус и Берлин отрече всякакво съучастничество. На втори август умря президентът Хинденбург, а след малко повече от две седмици мястото му беше заето от Адолф Хитлер, въпреки че той запази предишната си титла Der Fuhrer. Беше създадена „Еър Франс“, а в Щатите се бяха появили „Америкън“ и „Континентал“. Появиха се няколко нови влака, макар и не толкова елегантни, колкото Ориент Експрес.

Общо взето, на Одри й се завиваше свят само като се опитваше да не изостава от всички тези новини и да догонва онова, което беше пропуснала по време на продължителното си отсъствие.

Но повече от всичко друго като че ли се беше променила самата тя. Чувстваше, че в по-малка степен участваше в живота тук и че Сан Франциско изведнъж е станал ужасно островен и провинциален. През цялото време хората клюкарстваха за гардероби, съпрузи и вечери, а Одри не можеше вече да бъде част от такъв свят. Даже не можеше да се преструва. Можеше да мисли само за Чарлз, но той упорито не отговаряше на последните й две писма.

И докато преди беше посещавала известни кръгове, макар и само за лице, сега преди всичко държеше да живее уединено и да си стои вкъщи с дядо си и бебето. Той също забеляза това, но в началото помисли, че тя е просто уморена от пътуването, обаче към края на юли започна да я следи по-внимателно. Вече беше престояла вкъщи повече от месец и не беше проявявала интерес към старите си познанства. Той се питаше дали не се е влюбила в някого по време на пътешествието си, и се молеше това да не е някакъв ориенталец. Понякога се тревожеше във връзка с бебето, но то явно нямаше нищо евразийско, чертите му бяха несъмнено ориенталски и трябваше да признае, че е ужасно привлекателно. Беше щастливо, усмихнато малко същество, Одри никога не я изпускаше от погледа си, а дядо й упорито продължаваше да го нарича Моли.

Силно я учудваше това колко много хора подозираха, че детето е нейно, не че това я интересуваше. Хората с малки умове мислеха, че е отсъствала, за да роди незаконно китайче. Учудваше я как може да им дойде наум такова нещо. Този въпрос въобще не я беше занимавал.

Анабел не се появи в къщата, докато Одри беше там, въпреки че прочете във вестниците, че е отишла до Кармел с приятели. Дядо им не зададе никакви въпроси, въпреки че знаеше за разрива помежду им. Одри никога не се оплака, беше много заета с новите грижи.

Той искаше да прекара тази година няколко седмици на езерото. Сега се изморяваше по-лесно и се страхуваше, че няма да се чувства добре на тази надморска височина. Вече беше на осемдесет и две години и се беше променил значително, въпреки че мненията му си оставаха все така силни. И когато една сутрин на масата на закуска имаха първия си разгорещен спор, Одри се облегна назад в креслото си и се засмя. Изглеждаше по-щастлива отколкото когато и да е през последните седмици.

— Също както в доброто старо време, нали, дядо? — Тя си спомни за спречкванията им относно Рузвелт малко преди заминаването й и сега, когато той криеше усмивката си, тя го погледна с най-добро чувство.

— Не си по-умна, отколкото беше преди една година. Но и това, което направи Роулънд, да обикаля света като глупак, не му принесе никаква полза. Той поне беше достатъчно умен и не довлече вкъщи никакви чуждестранни поколения. — Но в думите му нямаше злоба и Одри не беше толкова войнствена, колкото би могла да бъде няколко седмици по-рано. Беше го виждала да си играе с бебето, когато мислеше, че наоколо няма никой. Той се радваше на гугуканията на малката и твърдеше, че вече е изговорила името му. — Тя каза дядо. Сигурен съм… много е умна… — Все пак мислеше, че Одри е поела огромно бреме, довеждайки Моли, и когато Одри се опита да обясни каква съдба би могла да я сполети в Китай, той изпита съжаление и към двете, към Одри заради това, с което се беше нагърбила, и към детето, което никога нямаше да бъде прието в Щатите или поне така си мислеше.

— Тя ще порасне като мое дете, дядо.

Но той се страхуваше тъкмо от това. Бавно поклати глава, когато една вечер разговаряха на брега на езерото.

— Няма да стане така. А даже и да стане, сега никой няма да се ожени за теб. Всички ще подозират, че е твоя дъщеря.

— Щях ли да изглеждам толкова страшно, ако тя наистина беше?

Гласът й прозвуча уморено. Тук трябваше да се водят сражения срещу толкова много неща, срещу предразсъдъците и егоизма, и срещу приказките, които се носеха по целия град. В Китай всичко беше много по-просто. Имаше само неприятности с бандити, наводнения, недостиг на храна и чиста вода. Тук животът изглеждаше много по-усложнен. Но тя вече беше започнала да забравя трудностите на живота си в Харбин, ужасите и мъката, породена от безпомощност и загуба, когато умряха Ши Хуа и другите деца… скръбта й по Лин Хуай… Сега си спомняше само за малките личица, които беше обичала толкова много… малките… и Шин Ю. Често се питаше какво ли става с тях. Беше изпратила още с пристигането си нов драфт до американската банка в Харбин за посрещане на евентуалните им нужди, но все пак помощта беше толкова малка.

— Как могат хората да отричат на Мей Ли правото на приличен живот тук, дядо?

— Защото се различава от тях, Одри. — Сега той говореше спокойно. — Това плаши твърде много някои хора. Не всеки има твоята толерантност.

— Аз ще я защитавам, дядо. — Също както беше защитавала Анабел, докато това беше възможно.

Той я потупа по ръката.

— Знам, че ще е така, детето ми. Точно както си защитавала мен и Ани и всички. Ти си много добра към всички ни. — За първи път й говореше по този начин и тя се трогна. — Сърцето ти е много голямо. Вече е време да започнеш да мислиш за себе си, Одри.

Тя се засмя тихо, поемайки свежия планински въздух. Двамата седяха един до друг на люлеещи се столове до вратата и гледаха звездите.

— И не ми казвай, че се безпокоиш и поради това, че съм стара мома.

Той се усмихна. От това не би имало полза. Познаваше я много добре и знаеше, че тя ще постъпи с живота си както намери за добре, особено когато него нямаше да го има. Нямаше много мъже, достатъчно значителни за нея, достатъчно значителни като умове, сърца и дух.

Той я погледна, както седяха и се люлееха, и видя красотата й, която през последната година видимо правеше впечатление. Тя беше нещо повече от красива, съществото й излъчваше някакъв вътрешен пламък. Тя поразяваше.

— Ти си хубаво момиче, Одри. Един ден трябва да намериш подходящия мъж.

Малко остана да му спомене за Чарлз, но не искаше да го вълнува. Той ставаше все по-стар и все по-беззащитен. Не искаше да го кара да мисли, че й пречи да се омъжи. Дължеше му това.

— Да се прибираме ли, дядо?

— Предполагам, че трябва, скъпа. — Той я погледна нежно, изпълнен със съзнанието колко добра беше към него.

Тахоу беше същият, както всяка година, когато го беше посещавала с него. Доларз бяха както винаги великолепни. Там бяха и Дръмз и Алънз. Но Одри рядко излизаше и затова никога не ги виждаше. Стоеше си вкъщи с дядо си и Мей Ли, която постепенно се превръщаше в Моли за всички, даже и за нея.

Бебето беше на шест месеца и през по-голямата част от времето се смееше и усмихваше. И започна да пълзи в деня, когато се върнаха вкъщи. Това беше денят, в който корабът „Мороу Касъл“ се запали недалеч от Ню Джърси и заседна. Трагедията беше ужасна, загинаха стотици. Одри слушаше съобщенията за нещастието по радиото, снимките във вестниците бяха страшни. Но нацията беше даже още по-разстроена, когато две седмици по-късно беше арестуван Бруно Ричърд Хауптман за това, че у него беше намерен откупът, който беше платен преди две години за отвличане на детето на Линдбърг. Детето, разбира се, беше убито и драмата предизвика неизказана скръб и нямаше как да се разбере дали Хауптман е наистина виновен или не, но изглежда, че властите бяха на мнение, че е виновен. Одри и дядо й обсъдиха случая надълго и нашироко и по време на това обсъждане тя си играеше с Мей Ли и по-късно си мислеше за това в следобеда, когато дойде икономът, за да й съобщи, че има телефонно обаждане за нея. Той не знаеше кой е господинът, както я информира с недоволен вид, и тя го последва до телефона, след като повери Мей Ли на едно от момичетата.

— Ало? — Все още мислите й бяха заети със случая Линдбърг, когато проговори по телефона с озадачено намръщване. — Кой е?

Последва кратка пауза. След малко сърцето й замря, когато чу гласа му.

Беше Чарли.