Даниел Стийл
Жажда (21)

21.

Срещата с Анабел не беше напълно такава, каквато Одри беше очаквала. Тя знаеше, че сестра й й се сърди, задето не се е върнала, но нямаше представа за размерите на яростта й. Много нещо се беше променило през изминалата година. Много повече, отколкото Одри беше очаквала. Малкото приключение на Харкърт в Пало Алто беше разкрито, както и следващите два случая с най-близките приятелки на Анабел. Сега войната помежду им беше явна. Самата тя се беше забавлявала по същия начин, както спомена между другото за това на Одри, докато си пийваше във всекидневната на дядо си. Сухият режим беше свършил и сега повече или по-малко много хора пиеха, без да се крият. Анабел обичаше да ходи по ресторанти с приятели и да поръчва питиета по време на обяд, които стигаха до четири. Одри я гледаше и не вярваше на очите си. Тя се движеше насам-натам като нервна котка с чаша в ръка и говореше за мъжа, с когото беше спала.

— Какво става с тебе, Ани? Не бях далеч от дома чак толкова дълго време. Нещастна ли си с Харкърт? — Беше мъчително. Самата Одри никога не беше се отнасяла сериозно към Харкърт, но той беше избраникът на Анабел, а и в края на краищата имаха две деца. — Мислиш ли, че нещата ще се оправят?

Анабел вдигна рамене, като искаше да покаже, че това никак не я вълнува.

— Може би.

Тя носеше моден костюм и Одри забеляза, че дрехите й са много скъпи. Едно от отмъщенията й срещу Харкърт се състоеше в това да харчи колкото може повече от парите му и успяваше добре в това отношение, както Одри можеше ясно да види в този момент.

— Как е бебето?

— Непрекъснато плаче. — Очите на Анабел срещнаха тези на Одри и в тях имаше нещо, което не се хареса на Одри, но засега тя не можеше да сложи пръст в раната. Изглеждаше, че Анабел се беше променила коренно през последната година и се беше превърнала в разглезено противно момиче. Цялата привлекателност на младостта й беше изчезнала и Одри виждаше това с болка в сърцето си.

— Съжалявам, че не се върнах навреме, за да ти помогна, Ани. — Гласът й беше нежен и тя самата искрена, но Анабел не й повярва.

— Обзалагам се, че съжаляваш. — Тя се усмихна неприятно. — Научавам, че си се забавлявала по много приятен начин.

— Какво значи това? — Одри все още беше под въздействието на враждебността в гласа на сестра си.

— Мюриел Браун казва, че си живяла с някого в Шанхай.

— Колко любезно от нейна страна. — Одри започна да се ядосва.

— Вярно ли е? — Анабел зададе въпроса си с нечист блясък в очите си и Одри поклати глава. Поне не по начина, по който го описваха. Тя не беше живяла с някого, тя беше с мъжа, когото обичаше.

— Не.

— Трябва да си правила нещо там и аз не мога да повярвам на глупостите за сираците.

— Много лошо, Анабел, защото точно това съм правила.

— Наистина ли? — Очите й се присвиха. — Струва ми се, че може би не си искала да бъдеш смущавана от отговорностите ти тук и затова си ни захвърлила всички. Вероятно си се надявала, че дядо ще умре и че като се върнеш, ще посегнеш на наследството. Не ти е провървяло. Той е още жив, жива съм и аз. А ако мислиш, че имам намерение да се грижа за него вместо теб, ти си луда.

Одри остана ужасена от това, което чува.

— Какво ти е? Какво е станало с теб през последната година? Какво е станало с тази Анабел, която познавам? — Тя я приближи и й се наложи да се въздържи, за да не я разтърси.

— Просто съм пораснала и това е всичко.

Анабел изгледа с безразличие сестра си, която, според нея, я беше изоставила. След като й беше дала четиринадесет години от живота си, Ани искаше още, а Одри не беше съгласна да й дава повече. Беше крайно време да застане на собствените си крака, но Одри беше ужасена от начина, по който го правеше. Сега тя се превръщаше в разточителна курва, лоша съпруга, никаква майка и неблагодарница.

— Това не мога да нарека порастване, мога да кажа, че е отвратително. Добре е да размислиш накъде си тръгнала, Анабел. Ти си на път да унищожиш брака си и вероятно заедно с него и живота на децата си.

— Какво, по дяволите, разбираш от това, светице? Или може би нещо си се променила?

Одри изпита желание да сложи ръце на шията й и да я удуши, но влизането на дядо им спаси Анабел и Одри се спря. Той подуши, че нещо не е наред, и за да разведри атмосферата, попита Анабел дали е виждала Моли.

— Коя е тя? — Тя се обърна объркано към Одри и срещна поглед, изпълнен със зле прикрита ярост.

Одри се изправи.

— Дъщеря ми.

— Какво? — Това беше писък, който се чу из цялата къща и дядо им не успя да прикрие усмивката си.

— Не бих се изразил точно така, Одри.

— Тя наистина е. — Имаше нещо непреклонно в гласа й и лицето й, когато погледна към дядо си, а после към сестра си.

— Къде е тя? — Анабел не можеше да повярва на ушите си и направо излетя нагоре по стълбите към стаята на Одри, където намери мъничкото вързопче с бадемови очи, заспало в кошчето, което Одри беше поставила до леглото си. Само след миг Анабел се върна. — Проклета да съм, Мюриел Браун е била права… и на всичко отгоре той е бил с дръпнати очи! — Анабел изяждаше сестра си с очи, а Одри я гледаше безстрастно.

— Мюриел Браун не е била права, Анабел. Мей Ли беше едно от сирачетата, за които се грижех.

— Обзалагам се. — Тя се засмя грозно на това, което мислеше, че е позор за сестра й.

— Как стана така, че изведнъж ме намрази толкова много, Анабел? Какво съм ти направила? — В гласа й имаше болка.

Анабел бавно се завъртя на токчето си и се обърна към Одри.

— Ти дезертира от мен, ето това си направила. Ти захвърли всичко в моите ръце, къщата, децата, слугите, ти съсипа нашата ваканция, моя живот… по дяволите, ти даже разруши брака ми…

Беше очевидно, че Анабел вярваше на всичко това.

— И как съм направила това?

— Ти захвърли всичко върху мен и замина, ей така за цяла година. Въобще не те трогна това, че съм бременна, че имам нужда от теб, че… — Тя вдигна рамене. — Какво значение има това?

— За мен има голямо значение, Ани — продължи тъжно Одри. — Когато тръгнах оттук, имах сестра. Сега от това, което виждам, нямам. Мислех, че сме приятелки в достатъчна степен и че ще разбереш, че ми е било необходимо да отида някъде. Отговорностите, за които говориш, не са мои. Те са твои.

Но Анабел оставаше на своето мнение:

— Не бяха.

— Там е цялата работа. Беше време да се научиш да се грижиш за собствения си живот… Харкърт иска от тебе да…

— Да върви по дяволите Харкърт! — Тя гаврътна питието си и се отдалечи към вратата, поглеждайки Одри над рамото си. — И ти върви по дяволите. Пет пари не даваше за мен, когато те нямаше, а сега аз не давам пет пари за теб.

Когато вратата се тръшна зад нея, Одри се запита дали това е нещо ново за Анабел. Тя тръгна бавно нагоре по стълбите при Моли.

Дядо й я изпрати с поглед.