Даниел Стийл
Жажда (5)

5.

Дните в Лондон летяха бързо. Джеймз и Вай заведоха Одри в „Кларидж“ със специално представяне пред управителя. Резервацията й беше в „Конот“, но Джеймз беше настоял за другия хотел, само защото той лично го предпочиташе. За това нямаше абсолютно никаква причина и тя щеше да бъде еднакво щастлива на всяко от двете места, въпреки че представянето й от Джеймз й гарантираше отнасяне, каквото никога преди това тя не бе получавала. Опита се да обясни това в писмо до Анабел, но накрая го скъса от страх да не би сестра й да изпита завист. Имаше реки от шампанско, безкрайно много плодове, малки сребърни подноси с превъзходен шоколад и следобеди, посветени на пазаруване с лейди Вай. Навсякъде ходеха с техния „Ролс“, посещаваха партита и пиеси. Вай и Джеймз даже устроиха парти в нейна чест. Представиха я на най-близките си приятели, тя се влюби в децата им и изпитваше истинско благоговение към техния дом. Той беше огромен и елегантен и приличаше повече на малък дворец, отколкото на къща. Даже в Сан Франциско с всичките му величествени сгради тя не беше виждала нищо подобно. Беше й почти противно да ходи в Париж в края на седмицата и единственото нещо, което я утешаваше, беше фактът, че след няколко седмици ще се срещне с тях в Антибите.

Без Джеймз и Вайълет Париж изглеждаше почти скучен. Одри й купи чудна малка шапчица в „Пату“ и друга, даже още по-прелестна, за Анабел, която изпрати по пощата. Почти всичко, което видя в Париж, съдържаше в себе си някакъв мотив от джунглата. Тя купи една безумна вечерна рокля с райета като на зебра. Имаше намерение да я носи в Антибите при посещението си при Вайълет и Джеймз и може би даже на някое от баснословните партита, които даваха семейство Мърфи, в случай, че я поканят. За първи път през живота си Одри съзнаваше, че е напълно независима и пълнолетна. Не трябваше да отговаря пред никого и за нищо. Все едно беше в колко часа се хранеше или кога ставаше. Вечер кръстосваше Монмартър, а по обед пиеше червено вино. Скиташе по левия бряг, а след две седмици славна свобода взе влака за френския юг.

Беше решила да не шофира, не защото се страхуваше, което допускаше Джеймз, а повече защото я беше налегнала леност и с влак беше по-лесно. Носеше дълга тясна бледосиня пола, чифт еспадрили, които си бе купила, и голяма сламена живописна шапка, когато слезе от влака в Ница. Там видя Вайълет и Джеймз в костюми, подобни на нейния. Вайълет беше с бяла лятна рокля и голяма сламена шапка с червена роза и малки червени обувки, а Джеймз — с еспадрили, същите като на Од. Вече бяха обгорели от слънцето, а децата ги очакваха с бавачката в колата. Одри грабна Александра и я сложи на коленете си при тръгването на колата, а Джеймз и Вайълет запяха някаква френска песен. Всички се смееха и колата се движеше твърде бързо, след като беше със свален гюрук. Беше лято за щастие и приятни вълнения и в живота им отсъстваха напълно всякакъв страх и грижи.

Одри се влюби мигновено в къщата им и в хората, които дойдоха да ги посетят тази вечер. Имаше артисти и аристократи, французи, жени от Рим, половин дузина американци и най-хубавото момиче, което Одри беше виждала, и което настояваше да се плува в басейна без бански. Хемингуей също се очакваше да се появи, но беше отишъл на организирана от него самия риболовна експедиция в Карибите. Беше вълшебно и точно това, за което винаги беше мечтала. Невъзможно беше да се повярва, че само преди около месец беше стояла закотвена вкъщи и бдяла за това, да не би рохките яйца за дядо й да не останат сурови.

Сега тя даже си изясни манията си за световни новини. Това беше начин да се държи уловена за нещо, за един свят извън нея, един живот отвъд. Едва сега тя беше част от това, денем и нощем, с всички тези хора, които срещаше за първи път и никога повече нямаше да види, и необикновените личности, които те познаваха и й представяха всеки ден. Всичко протичаше в непринудено темпо и всички бяха свикнали с това. Всеки от познатите или беше написал книга или поставил пиеса, създал прочут шедьовър на изкуството, или беше роден в титулувано семейство. Не бяха просто хора, бяха нещо повече, бяха скулпторите на едно вълшебно време в историята и Одри чувстваше как моментите се извайват, златния прах в косата си при контактите с тези хора.

Всеки ден, когато се събуждаше, тя имаше чувството, че се извършва нещо забележително, и това наистина беше така, така че сега вече разбираше за какво беше живял и умрял баща й, възбудата, без която не би могъл да съществува. Албумите бяха оживели, но това, което виждаше, беше още по-добро. Беше нейният живот, не неговият, и тези тук бяха нейни приятели… Също като баща си, тя непрекъснато правеше снимки.

— За какво си се замислила, Одри? — Вайълет я беше наблюдавала, докато седяха на тясната ивица пясък. — Усмихваше се и стоеше загледана в пространството. За какво си мислеше?

— За това, колко съм щастлива. И колко далеч от дома. — Тя погледна приятелката си с усмивка. Вече знаеше колко щеше да бъде тъжна, когато през есента се върне вкъщи. Даже самата мисъл й беше неприятна. Искаше да остане тук завинаги, да живее в тази магия, но, разбира се, това нямаше да стане. Един ден всички трябваше да си ходят. Това не можеше да я радва.

— Тук ти харесва много, нали?

— Да, много. — Одри лежеше по гръб на пясъка, черният й френски бански костюм оформяше тялото й до съвършенство. До нея Вайълет беше в бяло, което контрастираше приятно на черната й коса. Заедно двете правеха впечатление като двойка. Представляваха снимка, която Одри би искала да притежава. Тя постоянно правеше снимки. И когато те бяха проявени в една лаборатория в Ница, всички коментираха способностите й. Даже Пикасо каза същото един ден, когато я видя да подрежда фотосите си. Беше се загледал с интерес в тях, а след това и в нея с пробождащия си поглед.

— Имаш талант. Не трябва да го погубваш.

Той говореше строго и това я изненада. Тя обичаше фотографията. Никога не беше мислила за нея като за нещо, което не трябва да се погубва. Но неговият тон й направи впечатление. Правеше й впечатление всичко, което ставаше около нея, и това безкрайно й харесваше.

— Защо не останеш? — я попита Вайълет, когато лежаха на брега.

— На Антибите?

— Искам да кажа в Европа. Струва ми се, че това е най-подходящото място за теб. — Сега тя гледаше Одри в очите, те изглеждаха толкова тъжни поради мисълта за скорошното отпътуване.

— Това ме привлича много, Вайълет. Но няма да е почтено.

— Спрямо кого?

— Главно спрямо дядо ми… той има нужда от мен там… може би един ден. — Тя не искаше да каже кога, но може би, когато вече нямаше да го има. Това я караше да опита нещо от вкуса от мечтата на живота си. Винаги можеше да се върне. Един ден. Ако имаше късмет.

— Нали разбираш, не изглежда почтено да трябва да се откажеш по такъв начин от живота си.

Одри я погледна спокойно.

— Аз го обичам, Вай. Всичко е наред.

— А ти? Не можеш да живееш така вечно, Одри. — След което я погледна сериозно. — Не искаш ли да се омъжиш някой ден и да имаш свой собствен живот? — Изглеждаше й странно да не е така. Беше обичала Джеймз от толкова дълго време. Не беше в състояние да си представи живота без него.

— Може би. В действителност аз не мисля много по този въпрос. Това е моят живот. Може би не ми е било писано да се омъжа… може би… — Те размениха усмивки и се излегнаха върху пясъка. За първи път тя чувстваше, че даже ако въобще никога не се омъжеше, това нямаше да е чак толкова лоша съдба. Свободата беше приятна, особено тук, през лятото на тридесет и трета, в Кап д’Антиб на Ривиерата.

По-късно вечерта отидоха на едно парти, пак организирано от Мърфи, този път много официално, и, както винаги, Джерълд Мърфи се открояваше над всички. Той беше красив и педантично облечен и даже нещо повече от това. Малко мъже бяха толкова елегантни, елегантни и с въображение. Той беше толкова перфектен във всеки детайл, че на човек му се искаше да се настани в някой ъгъл и да го наблюдава оттам през цялата нощ. Беше един от тези много, много рядко срещани хора, чиято външност беше толкова изискана, толкова приятна за очите. Всички му се възхищаваха. Бяха го избрали за най-добре облечен млад мъж от своя клас в „Йейл“ през 1912, без даже да го познават тогава наполовина добре. Двадесет години по-късно той беше много по-прекрасен, а жена му Сара беше божествена. Тя носеше перлите си на плажа и твърдеше, че това им се отразява добре. Обичаше да седи до Пикасо и да разговаря с него, без да сваля вечната си черна шапка.

Беше славно лято за всички тях, макар и за семейство Мърфи не чак толкова славно, отколкото през предишните години. Те продължаваха битката с туберкулозата на сина си Патрик, но поне всички присъстваха на това място и всеки от дните съдържаше нещо специално и златно. Одри също чувстваше магическата атмосфера, когато с Вайълет се разхождаха всеки ден по брега, наблюдаваха децата, заглеждаха се с присвити очи към слънцето и усещаха пясъка по краката си, докато се излежаваха лениво, като си доверяваха различни неща и се смееха. Лейди Вай беше за Одри като сестра, и то сестра с отговорност, добра приятелка, по-голяма само с две години и толкова сродни в душите си. Помежду им съществуваше нещо топло и солидно, което Одри досега не беше познавала. Все едно че се връщаше вкъщи с увереността, че ще я намери. И всеки ден все повече ценеше това. Джеймз беше щастлив поради присъствието й, триото се радваше на всички удобства, винаги, и той дори за момент не показваше неподходящ интерес към приятелката на жена си. Просто беше джентълмен и брат и това беше всичко.

— Какво смяташ да правиш, когато си отидеш вкъщи, Од? — Вайълет не сваляше очи от високото слабо момиче с тъмночервена коса. Понякога се безпокоеше за нея. Знаеше какъв празен живот води у тях, а така би искала да я види до себе си и Джеймз в Лондон, въпреки всички настоявания на Одри, че това е невъзможно, защото трябвало да се върне в Калифорния.

— Не зная. Същото, както и преди, струва ми се. — Тя погледна над рамото си Вайълет с усмивка. — Това не е толкова лошо. — Но тя се опитваше да убеди повече себе си, отколкото приятелката си. — Правила съм го и преди… грижейки се за къщата на дядо си, искам да кажа… — Но вече никога нищо нямаше да бъде същото. Никога. Не след тези златни дни с хора, за които можеше само да се мечтае, в едно място, запазено за малцина. И сега, през тези кратки моменти, тя беше една от тях. Но за колко? Рано или късно всичко трябваше да свърши. Одри не забравяше за това нито за миг. С напредването на юли тази мисъл правеше сегашното й битие още по-скъпоценно.

— Така бих искала да можеше да останеш още малко.

Одри скръбно поклати глава.

— Всъщност — тя въздъхна и замижа срещу слънцето — би трябвало да тръгна следващата седмица, ако ще трябва да завърша екскурзията си. Мислех да прескоча с кола до италианската ривиера и да продължа оттам.

— Наистина ли искаш да постъпиш така? — Вайълет изглеждаше толкова съкрушена, че Одри се засмя.

— Честно? Не. Искам да си седя тук цял живот. Но, струва ми се, че това не е много реалистично. Така че мога да се отправя бавно назад към реалния свят. И един Господ знае кога пак ще бъда в Европа. — Дядо й съвсем не ставаше по-млад и съвсем не можеше да се каже кога отново щеше да получи възможност да се отвърже. Последното писмо на Анабел я беше информирало, че тя е изпаднала в ужас, че може би пак е бременна. Не искаше толкова скоро друго дете, а Харкърт беше побеснял. Както по всичко личеше, тя не беше взимала никакви предпазни мерки. А последното писмо на дядо й беше напълно в негов стил. Тя почти чуваше ръмженето му при прелистването на всяка страница. Той имаше оплаквания във връзка с Рузвелт и изброяваше местните събития. Твърдеше, че Рузвелт не прави нищо, за да подпомогне икономиката, въпреки всичките си обещания за един нов курс, и винаги го споменаваше в писмата си до Одри като твоя приятел ФДР и обикновено подчертаваше твоя, което я караше да се смее.

Мисълта за него я накара да въздъхне отново. Колко далечно изглеждаше сега всичко това и тя хвърли поглед към Джеймз на брега. Той вървеше бавно към тях с един висок слаб мъж с коса даже по-тъмна от неговата, който жестикулираше оживено, а Джеймз се смееше и сочеше към Вайълет и Одри. Вайълет махна с ръка и погледна бързо към Одри с широка усмивка, като изглеждаше силно зарадвана.

— Знаеш ли кой е този, Од?

Одри поклати глава, оживлението на приятелката й й се стори забавно. Той несъмнено беше много привлекателен млад мъж, но не чак толкова по-млад от голямото мнозинство, което идваше и си отиваше. Вайълет беше започнала да маха с ръка, когато те приближиха, като размахваше голямата си широкопола шапка, а Одри се смееше.

— Това е Чарлз Паркър-Скот, писател, пътешественик и изследовател. Не си ли чувала за него? Той публикува много в Щатите. Майка му беше американка.

Одри неочаквано потрепна. Разбира се, името й беше познато и действително човекът беше прочут, само това, дето тя винаги си го беше представяла значително по-възрастен от този красив млад мъж, който крачеше по брега до Джеймз. Но нямаше много време за още мислене, тъй като Вай влетя в ръцете му.

— Дръж се прилично, момиче. Една омъжена жена не поздравява така един мъж — скара й се Джеймз, като я перна отзад, но той не изглеждаше изпаднал в беда. А Чарлз явно беше възхитен от посрещането.

— О, да те вземат дяволите, Джеймз. — Вай сияеше от удоволствие, когато новодошлият я грабна от земята с двете си ръце. — За бога, Чарли не е мъж! — И когато тя каза това, той си даде вид на човек, обзет от дълбока скръб и я пусна безцеремонно на пясъка до краката си и заби поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съм мъж?

Произношението му беше значително повече американско, отколкото британско и Одри си спомни, че беше ходил в Йейл, а по-късно той обясни, че е прекарвал всичките си лета в Мейн като дете, в Бар Харбър със семейството на майка си. Всичко, което беше свързано с Щатите, го привличаше силно.

— Имах предвид, Чарлз Паркър-Скот, че практически си част от семейството.

Вай лежеше доволна на пясъка, като го гледаше как се смее и как след това седна до нея и сърдечно я прегърна, но очите му непрекъснато се отклоняваха по посока на Одри. Интересът беше безспорен, но той реши, че трябва да бъде внимателен към Вайълет.

— Как я караш, лейди Вай?

— Изключително добре, Чарли. А сега, когато ти си тук, лятото ще бъде много по-хубаво. Колко дълго можеш да останеш?

— Няколко дни… седмица… — Той отлично познаваше летните им празници. Беше ги посещавал и винаги му беше много хубаво.

Беше поразително хубав мъж. Одри все повече се убеждаваше в това, докато го гледаше изправена и се чудеше защо ли го бе мислила за стар човек. Може би защото беше постигнал толкова много… може би защото дългите му пътувания и екзотична външност й напомняха донякъде за баща й.

Той имаше лъскава черна коса, която беше толкова тъмна, че почти стигаше до синьо, и гладка кожа на лицето с маслинов цвят, големи тъмнокафяви очи и усмивка, която осветяваше лицето му по невероятен начин. Беше висок и слаб и цялата му фигура издаваше нещо аристократично. И съвсем не приличаше на англичанин. По-скоро на испанец или французин, или може би на италианец… по-точно на италиански принц. Носеше тъмносин плетен бански костюм и беше лесно да се забележи, че имаше дълги силни крака, грациозни ръце и рамене, дори по-широки от тези на Джеймз. Преди години двамата били в Ийтън и през по-голямата част от младостта си били като братя и все още бяха.

Сега Джеймз го сграбчи и го поразтърси малко.

— Ако жена ми покротува достатъчно дълго време, ще те представя на нашата приятелка. Това е Одри Дрискол от Калифорния. — Чарлз насочи големите си очи към нея с усмивка, която би разтопила всяка жена и Одри също почувства нейния ефект върху себе си, докато се ръкуваше. Беше трудно видът му да не я порази, но повече я интересуваха книгите му и тя се надяваше да поговори с него за тях по-късно.

Същия следобед имаха продължителен разговор, преди той и Джеймз да заминат някъде с кола, оставяйки по този начин Одри и Вайълет отново сами.

— Невероятно красив, нали? — Вай се усмихна, горда с приятеля им.

— Можеш да кажеш това. — Одри се засмя.

През целия следобед беше правила отчаяни опити да не се чувства неловко в негово присъствие и все пак той беше толкова естествен и се държеше толкова свободно, че в края на краищата красивата му външност се забравяше. Но това положително беше трудно в началото. Това беше най-изумителното у него.

— Знаеш ли, той съвсем не съзнава как изглежда — сподели Вайълет, докато пиеха шампанско на верандата в очакване на Джеймз. И двете носеха бели копринени рокли, които изтъкваха придобития силен тен, а косата на Одри беше станала по-светла и лъскава от слънцето.

— Веднъж говорих с него за това и, уверявам те, той няма абсолютно никаква идея как въздейства на хората. Изобщо никаква идея. Всъщност… — Тя натъпка няколко печени гъби в устата си и се ухили като малко момиченце, докато ги сдъвкваше, преди да продължи да говори. — Удивително е, нали, Од? Искам да кажа, че човек би помислил, че е свикнал жените да припадат при появяването му. Но той е толкова зает с книгите си, че ми се струва, че нехае.

Това негово качество се понрави на Одри. Освен това, привличаше я умът му. Беше чела две от неговите книги и беше изпаднала във възторг. Другият автор от този жанр, който й доставяше удоволствие, беше Никол Смит, изследовател и писател, и Чарлз каза, че той самият е луд по него. Обсъждаха го надълго през следобеда. Одри намираше Чарлз за очарователен по време на разговорите за Ява, Непал и Индия.

— Всичките тези места, където никога няма да поискаш да отидеш — Одри подразни Вай, докато изразяваше шумно възхищението си.

— Не мога да разбера какво толкова интригуващо намираш в такива места. На мен ми изглеждат като прокълнати…

Очите на Одри танцуваха и тя се смееше. Джеймз се появи на сцената в бял ленен костюм. Имаше нещо много характерно за тропиците със силния му тен, тъмна коса и зелени очи.

— Тя пак ли ти говореше за нещо неприятно, Од? — Той си наля от шампанското и си взе от ордьовъра, като погледна с възхищение жена си. — Боже мой, тази вечер си много хубава, лейди Вай! Винаги трябва да носиш бяло, скъпа.

Той я целуна леко по устните, изяде още една пълнена гъба, след което отново се обърна усмихнат към Одри. Беше много хубаво, че тя е с тях, а сега, с пристигането на Чарли, наистина им предстояха чудесни забавления.

А по-късно вечерта тази перспектива изглеждаше много вероятна. Четиримата отидоха за вечеря в един малък ресторант в Кан. Пиха твърде много вино и се смяха до оглупяване по целия път до Жуан-ле-Пен, където посетиха едно парти, за което някой беше казал на Джеймз, задържаха се там до два часа, след което продължиха и се спряха на друго парти в Кап д’Антиб, докато накрая се прибраха в четири, по-малко пияни, отколкото преди няколко часа, и решиха да не си лягат и да наблюдават зазоряването. Джеймз отвори още една бутилка шампанско и сам изпи по-голямата част от нея, лейди Вай заспа върху кушетката и най-накрая, като пееше някаква не дотам прилична песничка, Джеймз я пренесе на горния етаж, като по този начин Одри и Чарлз останаха сами на верандата.

Това беше два часа по-късно, когато слънцето вече бавно надничаше над хоризонта и започваше да се издига. Чарлз я наблюдаваше с много сериозен поглед.

— Всъщност какво те води тук? — Бяха провели изминалите два часа в безцелен разговор, изпитвайки удоволствие от това, че са двама и говорейки за неща, които и двамата обичаха — пътувания до далечни кътчета на света… лятото в Кап д’Антиб… приятелите им Вай и Джеймз… Но сега вече Чарлз я гледаше съсредоточено, като се чудеше коя всъщност беше тя, докато в същото време подобни въпроси, свързани с него, занимаваха и Одри. Беше интересно да се помисли за това, какъв ли каприз на съдбата беше този, довел ги тук в едно и също време.

Тя реши да бъде откровена с него. Много откровена.

— Трябваше да се махна.

— От какво? — Гласът му приличаше на милувка в златната светлина на изгряващото слънце. Но той разбра, че тя беше поискала да се махне от някакъв мъж. Беше достатъчно възрастна, за да не е омъжена, според стандартите на тяхното време. — Или може би трябва да кажа от кого?

Той се усмихна, а тя поклати глава с добродушен поглед.

— Не… не е това… или може би просто исках да се махна от себе си и от отговорностите, които си налагам.

— Това изглежда сериозно. — Погледът му не се откъсваше от очите й и той имаше неукротимо желание да докосне устните й със своите, да прокара пръсти по дългата й грациозна шия, но си наложи с усилие на волята да я слуша и да потиска нарастващото си желание, поне за момента.

— Понякога е сериозно. — Тя се облегна назад и въздъхна. — Имам дядо, когото обичам с цялата си душа… и сестра, която отчаяно се нуждае от мен.

— Болна ли е? — Веждите му се преплетоха и Одри го погледна изненадана.

— Не… какво те накара да кажеш това?

— Начинът, по който удари ударение върху отчаяно.

Тя поклати глава, загледана в морето, като мислеше за Анабел и като накрая си позволи отново да се замисли за казаното й от Харкърт.

— Тя е просто много млада… — Одри го погледна отново. — И както предполагам, съм я разглезила. Обратното би било трудно. Загубихме родителите си, когато бяхме много малки, и аз я отгледах.

— Колко странно. — Върху лицето на Чарлз се изписа някаква странна тревога.

— Защо казваш това?

— На каква възраст бяхте, когато умряха родителите ви?… По едно и също време ли умряха?

Тя кимна, като се опитваше да разбере защо изведнъж той стана толкова сериозен.

— Тогава аз бях на единадесет, сестра ми само на седем… в Хавай… и да, загинаха заедно при катастрофа в морето… — Все още говореше за това с болка. — После отидохме да живеем при дядо ми. Оттогава управлявам къщата и съм майка за сестра си… може би в прекалено голяма степен… поне това е, което казва мъжът й. — Тя погледна открито в очите на Чарлз. — Изглежда той мисли, че съм я осакатила, че по никакъв начин не може да се погрижи сама за себе си без моя помощ. И може би е прав. Той каза… — Тя се опита да си придаде вид, от който да може да се заключи, че темата я забавлява, но беше очевидно, че не е така. — Той каза, че всичко, което правя, се свежда до поръчване на нови завеси, наемане и уволняване на прислужници. И когато си помисля за това — очите й изведнъж се изпълниха със сълзи и я обзе ужас, — не мога да не се съглася с него… затова и заминах… за известно време… и дойдох тук… — Тя отново отклони погледа си, но Чарлз я приближи и взе ръката й в своята.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Очите им отново се срещнаха, миглите й бяха влажни. — Как разбра?

— Разбрах, защото моят живот не е много по-различен от твоя. Разликата е, че не е замесен дядо. За известно време една леля и един чичо, но сега те също не са живи. Родителите ми умряха при злополука, когато бях на седемнадесет, брат ми беше на дванадесет. Живяхме при леля ми и чичо ми в Америка и това ни беше крайно неприятно. Намеренията им бяха добри — той въздъхна и почти недоловимо стисна ръката й малко по-силно, — но те не ни разбираха истински, нито мен, нито него. Намираха, че съм премного изпълнен с авантюристичен дух за възрастта си, прекалено независим и че това много ми личи, а че брат ми не е достатъчно независим. Той беше напълно травматизиран от смъртта на родителите ни и освен това винаги беше твърде болнав. Когато станах на осемнадесет, заминахме оттам. Върнахме се в Англия и аз направих каквото можах… — Гласът му се задави и Одри изпита силно съчувствие към него. — Той живя само една година след това. Умря от туберкулоза на четиринадесет години. — Той отправи към нея невиждащ, изпълнен с тъга поглед. — Винаги съм се питал дали това нямаше да бъде избегнато, ако бяхме останали в Щатите… Той можеше да не… сега можеше да е тук, ако…

— Не говори така, Чарлз. — Тя се наклони към него, без да мисли, и нежно докосна лицето му. — Ти не можеш да имаш власт над съдбата. Винаги се чувствах отговорна някак си за смъртта на родителите си. Но това е глупаво и безполезно. Не сме всесилни.

Той кимна. За първи път разкриваше душата си, както пред нея, почти непознатата, но в нея имаше нещо много топло и съчувствено. Почувствал се бе привлечен към нея още в самото начало, когато я видя за първи път, а сега това привличане беше даже още по-силно. Изведнъж изпита желание да й каже всичко за себе си, за живота си, за Шон, брата, който беше загубил…

— След това започнах да пътувам. По-късно се опитах да следвам, но не можех да се концентрирам след смъртта на Шон. Всичко ми напомняше за него… всеки имаше по-малък брат на неговата възраст… или забелязвах на улицата деца, които много приличаха на него… Исках да отида някъде, където нищо няма да ми напомня за хората, които съм познавал… Това ме отведе в Непал… а след това в Индия… после в Япония за една година… и когато станах на двадесет и една година, написах първата книга. — Той се усмихна за първи път за цял час. — А после това се превърна в начин на живот и на мен това ми харесваше.

Одри го погледна усмихнато.

— Това, което правиш, го правиш много добре. — Тя беше трогната от това, че й се бе доверил, и споделяше болката му. Изведнъж си помисли какво би било, ако загубеше Анабел. Мисълта беше непоносима и макар че беше само мисъл, очите й се изпълниха със сълзи.

— Сега пътуването изпълва целия ми живот — призна той почти виновно и отново заприлича на момче.

— Това не е грях. Всъщност — тя въздъхна, усмихвайки се. Ранното утринно слънце светеше над тях, — аз ти завиждам. Баща ми пропътува целия свят и аз винаги съм искала да направя същото.

— Тогава защо не го направиш?

— А Анабел?… А дядо? Какво ще стане с тях?

— Вероятно ще са си много добре.

— Предполагам, че ще стане ясно. Това е цялата цел на това пътуване.

— Антибите едва ли са екзотично място.

— Знам. — Двамата се засмяха. — Но може би ако оцелеят след присъствието ми тук, някой ден ще мога да посетя някое по-интересно място.

— Трябва да направиш това сега. Един ден ще бъдеш омъжена и няма да имаш този шанс.

Тя се усмихна. За такова нещо нямаше непосредствена опасност.

— Не мисля, че съществува някакъв голям риск.

— Има ли нещо, което още не знам? Проклятие върху семейството? Някаква грозна подробност, която да си скрила?

Тя се засмя на закачката му, като поклати глава, при което червената й коса се разлюля.

— Не. Просто не мисля, че съм подходяща за брак.

— Но ти току-що ми каза, че от петнадесет години се занимаваш с къщата на дядо си. Не е ли това достатъчна подготовка?

— Да, но аз не съм омъжена за него. И за да бъда честна с теб — и тя беше тъкмо това, напълно, — повечето от мъжете, които срещам, не ме привличат особено.

— Защо не? — Той беше очарован от нея, очарован от всичко, които тя правеше, говореше и мислеше. Не беше срещал жена, която поне малко да прилича на нея.

— Те ми доскучават до смърт. Като зет ми. Втълпили са си някакви идеи за това, какво жените трябва да правят и какво не трябва да правят. Жените не трябва да обсъждат политиката, даже не трябва да помислят за такова нещо. Те трябва да наливат чай, да работят за Червения кръст, да излизат на обяд с техните приятели. А нещата, които ме интересуват истински, са абсолютно табу. Политика, пътешествия… това да прекося половината свят с камерата си.

— Правиш снимки, така ли? — Тя кимна с ентусиазъм. — Готов съм да се обзаложа, че си много добра. — Той говореше с абсолютна увереност и тя се изненада от това.

— Какво те кара да говориш така?

— Ти си чувствителна, вероятно много наблюдателна… За да бъде човек фотограф, е необходимо да има особен ум… остро око и регулирано мислене.

— И аз имам всички тези грехове? — Тя се засмя, изненадана от анализа, на който я беше подложил. — Вкъщи ме наричат стара мома.

Тези думи го засегнаха и той изведнъж се ядоса.

— Колко глупаво от тяхна страна! Бедата е в това, че не разбират човека, ако той не отговаря на техните стандарти. В някои отношения аз имам същия проблем. Не искам да се обвържа просто така с някого… Никога не съм искал… поне не след… — Тя разбираше, че той мисли за Шон. — Животът е прекалено кратък… прекалено ефимерен… Не искам да го погубя, като се представям за такъв, какъвто не съм.

— А какъв не си? — Сега беше неин ред да задава въпроси, а и беше много любопитна.

— Не съм мъж, който лесно би могъл да се задържи на едно място. Приключенията са в кръвта ми. Много обичам това, което правя. И не са много жените, които имат желание да го разберат. В началото се преструват, а след това искат да те задържат. Това е като да затвориш лъв в клетка. Всички искат да се опитат, но после не знаят какво да правят с него. Роден съм за живот в джунглата. Там ми е мястото. Боя се, че не съм лесен за опитомяване. — Той се усмихна очарователно и сърцето й трепна. Беше най-милият човек, а това, което каза по-нататък, също я трогна и тя го разбра идеално. — Не знам дали искам деца… и това е определен недостатък. Повечето жени искат две или три. — Тя не се осмели да го попита защо, но все пак той й каза. — След Шон… чувствах, че нямам желание да обичам никого отново и толкова много… като че ли ми беше син, а не брат… и не можех да се примиря със загубата му. — Очите на Чарлз се напълниха със сълзи, но той продължи, без да се срамува и без да се затруднява, изливайки сърцето си пред нея. — Не можех да понеса мисълта, че мога да имам деца, а след това може би да загубя някое от тях. Някак си ми се струва по-безопасно да остана в сегашното си положение. Трябва да ти кажа, че съм напълно щастлив. — Той избърса една сълза от лицето си и й се усмихна, едновременно мило и с горчивина. — Приятелите, разбира се, щуреят. Вайълет не е в състояние да се въздържи и да не ме представи на всяка жена, която тя и Джеймз познават. Това поне поддържа нещата по-живи, когато съм от тази страна на света. — Той се поколеба и нежно погали ръката й, която лежеше в неговата. — А ти? Не мислиш ли, че някой ден ще се задомиш?

Тя почти се беше отказала да мисли за това и истината беше, че този въпрос отдавна не я вълнуваше.

— Трябва да се откажеш от толкова много… нищо от това, което искам, не е подходящо за брак в общоприетия смисъл.

— А деца?

Тя пое дълбоко дъх и го погледна в очите.

— Имам Анабел. — Наистина усещаше нещата по този начин. Имаше дете, което наистина не беше родила. — А сега син… и дядо… Не искам собствени деца.

— Не можеш да водиш такъв живот, не твой. Много си добра за това. Много си ти.

— Откъде знаеш това? — Като че ли той беше почувствал инстинктивно истинската й същност и до този момент не грешеше. — Както стоят нещата при теб, ти си щастлив. Защо да не мога да бъда и аз?

— Защото аз правя точно това, което искам да правя. При теб не е същото… нали? — Гласът му беше толкова тих, а ръката, която държеше нейната, толкова силна. Тя не можеше да го опровергае. Бавно поклати глава. Правеше това, което беше длъжна да прави, и това, което трябваше, което се налагаше, беше необходимо за хората, които й бяха скъпи… но не такива бяха желанията й.

Тя му се усмихна философски, съзнавайки, че беше намерила приятел, който ще задържи при себе си дълго, дълго време.

— Имаш право, но не мога да направя нищо… поне не сега. Мога само да гледам на това лято като на дар божи и да се прибера вкъщи, когато дойде времето за това.

— А после?… А след това?… От каква част от живота си искаш да се откажеш?

Тук тя почти се задави при отговора си.

— Предполагам, че от целия. Не можеш да дадеш половината. — Той беше научил това покрай Шон и това го плашеше да даде пак… да обича някого a tout jamais, както казваха французите… до дъното на душата си. Това не беше му се случвало за петнадесетте години, а сега изведнъж тя се появи, една жена, която разбираше най-съкровените му чувства, точно както той разбираше нейните. Беше странно, че я намираше сега. Не беше я търсил и даже не знаеше дали иска да я намери. Но ето я, тя беше тук, косата й го топлеше с червена светлина, докато слънцето се издигаше в небето, а той седеше загледан в нея.

— Знаеш ли, не мога да разбера защо стана така, че се срещнахме точно в това време… но мисля, че започвам да се влюбвам в теб… — Тя не беше готова за думите му и сърцето й трепна толкова силно, като че искаше да напусне гърдите й и да полети към него.

— Аз… аз не… аз… — И тогава, след като не можа да намери никакви подходящи думи, тя само кимна. Той разбираше всичко… Харкърт… Анабел… дядо… глада й да види света… да бъде жива… да бъде свободна… да прави снимки… И далечния блян, от който се беше отдавна отказала — да сподели всичко с някого, да намери някой, който ще бъде навсякъде с нея… И сега изведнъж той беше тук, пътищата им се кръстосваха само за часове или дни… — Мисля, че с мене става същото.

Тя изглеждаше като зашеметена, за първи път в живота си се чувстваше безпомощна. В същото време, когато протегна ръце към него, той я грабна и я притисна към себе си така силно, че отне дъха й. В ума й нямаше съмнение, че същата стрела беше пронизала и нея, устните му се плъзгаха по косата й, ръцете му я държаха здраво притисната към него.

Вдигна поглед към него, а той й се усмихна, след което в началото нежно я целуна, както никога не беше целувал жена до този момент, а когато устните му силно се впиха в нейните, тя изпита чувството, че сърцето й лети към небето.

Беше истинска лудост. Само до предната вечер бяха непознати. А сега изведнъж тя съзнаваше, че го обиква. Когато бавно се връщаха в къщата, той я прегърна с ръка и тя почувства как пръстите му галят гърба й. Разбираше, че тази вечер беше стигнала до един повратен момент в живота си и че този живот никога вече нямаше да бъде същият.

— Одри… — Той се наведе над нея и я погледна. Бяха пред вратата на спалнята й. Той отново й се усмихна нежно. — Разбираш ли, ние много си приличаме, ти и аз. — Не беше мислил, че ще срещне същество като нея.

— Изумително е, нали? — Всичко изглеждаше прекрасно и в същото време непочтено. Тя виждаше в него всичко, което искаше да види, а след няколко дни щяха да бъдат далеч един от друг. — Колко време ще останеш на Антибите? — Тя едва се осмели да прошепне тези думи.

— Доколкото мога. — Очите им се срещнаха за последен, небързащ поглед и като кимна мълчаливо, тя влезе бързо и безшумно в стаята си.