Даниел Стийл
Жажда (30)

30.

Телефонът на Антибите звънна малко след шест часа на следващата сутрин. Джеймз го чу първи и го потърси пипнешком, като протегна ръка над главата на Вайълет.

— Колко е часът? — промърмори тя, като присви очи към часовника. Слънцето току-що бе изгряло, но бяха изминали само два часа, откакто си бяха легнали, а и бяха пили твърде много шампанско. Чарли и Шарлот все още бяха там, отношението на Вайълет към нея не се беше променило и всъщност почти не я забелязваше. Сега тя не можеше да си представи кой ли им звъни, когато Джеймз се изправи, седнал на края на леглото.

— Да?… Да. — Дълга пауза, намръщване, а след това: — Одри? Какво се е случило? — Беше я чул, че плаче и веднага помисли, че я е сполетяло нещо ужасно. — Да не си катастрофирала? — Сърцето на Вайълет замря, като си помисли за малкото момиченце и инстинктивно се вкопчи в рамото на Джеймз. — О, боже мой… о, не… — Той се обърна към Вай и видя, че тя беше изпаднала в паника.

— Какво има, Джеймз?… Какво й се е случило? — Той даде знак с ръка да мълчи и продължи. Връзката съвсем не беше отлична, а Одри явно беше много разстроена, за да я помоли да спре. Тя трябваше да говори с някого, а Вай и Джеймз бяха единствените хора, на които можеше да се обади.

— Боже мой, какъв ужас… О, бедното момиче. Как е тя сега?

— О, Джеймз… — Вайълет се разплака, беше сигурна, че Моли е преживяла лоша катастрофа. Джеймз хвана ръката й в желание да я успокои, той клатеше глава, като се опитваше да й обясни с движение на устните.

— … не… не е… детето…

— Не е? — Вай изглеждаше силно изплашена. Но тогава с кого се е случило нещо?

— Къде си сега? Искаш ли да се върнеш? След няколко дни си отиваме. Може би ще ти се отрази добре, ако дойдеш тук, Од… много добре… но, за бога, тръгвай! Чакай ни в Лондон. И ми кажи телефона си там. Опитай се да поспиш, а Вай и аз ще ти телефонираме след няколко часа. Искаш ли да говориш с нея сега? — Той погледна с надежда жена си, готов да й връчи слушалката. — Добре… ще й кажа… И, Одри… — Очите му се изпълниха със сълзи, а гласът му стана дрезгав. — Кажи й, че ни е много мъчно.

Разговорът приключи и той остана на мястото си, загледан втренчено в жена си. Даже не знаеше как да намери правилните думи. Въздъхна и направи усилие да остане спокоен.

— Убили са Карл. — Каза го направо, но думите му й съобщиха това, което тя трябваше да узнае.

Вай го гледаше ужасена.

— О, боже мой… Джеймз! Кой е убил Карл? И как е Уши?… О, не! — Тя започна да плаче, като го гледаше с трескав поглед, а той я обхвана с ръка и я притисна към себе си.

— Нацистите. Взели са го направо от влака. Хвърлили са го в затвора и са го застреляли. Очевидно са прокарали някакъв безкрайно безумен закон, според който връзката на евреин с арийка се наказва със смърт, все едно дали са женени или не. Чувала ли си някога за подобно нещо? Те са луди.

Но най-лошото беше, че са убили Карл.

— О, боже мой! — Тя не можа да каже нищо повече и продължи да плаче върху рамото на мъжа си, после двамата слязоха по стълбите, уловени за ръце, за да пият кафе, и продължаваха да седят там, когато в осем часа по стълбите слезе и Чарли.

Той изглеждаше сериозен и малко нещо махмурлия, но, когато ги погледна, разбра, че нещо страшно не е наред.

— Телефонът ли чух някъде около шест? — Джеймз кимна и Вай започна отново да плаче. — О, боже мой… какво се е случило, Вай?

Той седна до нея, а Джеймз му разказа за Карл. Чарли ги гледаше с широко отворени очи.

— Не може да бъде… не могат да направят такова нещо! — Гласът му неочаквано отекна силно в тихата стая… бяха толкова щастливи… толкова безгрижни… толкова забавни… и толкова влюбени. — Те са луди!

— Точно така.

— Уши добре ли е? — попита той.

— Не ми се вярва. Но поне нея не са я закачали. Връщали са се в Берлин, но сега са при родителите й в Мюнхен. Одри е с нея.

— Какво прави тя там? — Изглеждаше много смутен. Не искаше и да помисли, че тя може да е някъде близо до подобна сцена на ужас и изпитваше болка от това, че е видяла такива неща.

— Не питах, но предполагам, че е продължила с тях.

— Тя добре ли е?

— Беше ужасно разстроена, което е лесно за разбиране. Казах й, че ще й се обадим след няколко часа. — Чарлз кимна и наля внушителна доза уиски в чашата си за кафе и предложи същото и на Джеймз. Беше малко рано за това, но и двамата се нуждаеха от алкохол. Вай също си наля малко.

В този момент в стаята влезе Шарлот, облечена в прекрасен бял сатенен халат.

— Какво означава това? Всички сме на крак преди зората! — Тя се усмихна с хладната си делова усмивка, която винаги караше човекът отсреща да мисли, че пред нея би трябвало да се намира бюро, но този път никой не се усмихна в отговор.

Чарли я погледна мрачно, отпивайки от силното питие в чашата си.

— Нацистите са убили Карл Розен.

— Какъв ужас! — Тя изглеждаше общо взето ужасена.

Четиримата продължиха да говорят през следващите два часа. Тя имаше известни твърде ясни възгледи за политическия живот в Германия и намираше Хитлер за далеч по-опасен, отколкото повечето хора мислеха. Възгледите й се одобряваха, но в края на краищата те бяха лишени от значение. Карл беше мъртъв и никога повече нямаше да се появи.

Джеймз и Вай телефонираха отново следобед и Одри каза, че тръгва за Лондон същата вечер. Нацистите бяха отказали да върнат останките на Карл за религиозно погребение, така че нямаше да има погребение, а Уши беше в такова състояние, че Одри реши, че е най-добре да остави семейството на спокойствие. Вече не можеше да направи нищо за никого и изглеждаше, че най-добре ще бъде да изчезне безшумно. Тя обеща да телефонира на Вай и Джеймз на следващия ден при пристигането си в тяхната къща и гласът й съдържаше шок и обърканост, същата обърканост, която владееше над всички в Антибите.

Денят беше тих и траурен и Вай и Джеймз се отправиха за дълга разходка по брега, докато Чарли остана на верандата, а Шарлот подремна в тяхната стая. Когато всички се срещнаха отново, беше време за вечеря.

Вай забеляза, че Шарлот не изглежда добре. Беше почти позеленяла.

— Добре ли си? — Тя знаеше колко неприятна може да бъде ранната бременност и почувства съчувствие към нея. Изглеждаше ужасно.

Шарлот вдигна рамене с малка игрива усмивка, която едва ли можеше да прикрие лошото състояние, в което беше през целия ден.

— Много съм добре. Мисля, че трябва да съм яла нещо неподходящо. — Беше повръщала целия следобед и Чарли беше изпитал истинско съжаление към нея, когато беше влязъл в тяхната стая, за да вземе нещо, и я беше намерил на колене пред тоалетната чиния. Той й приготви чаша слаб чай, но тя повърна даже и него. Надяваше се, че няма да бъде така през цялата бременност. За първи път му казваше, че е зле.

Вайълет й се усмихна съчувствено.

— Боя се, скъпа, че причината не е в храната. Такова нещо винаги ми се случва през първите три-четири месеца. Препечен хляб и чай е горе-долу единственото лекарство, а понякога и то не помага много.

— Не мисля, че е това. — Тя се почувства неловко от факта, че Вайълет знае за бременността й.

Но Вай само я погледна многозначително и се усмихна.

Тази вечер тя не яде почти нищо и побърза да си легне. Вайълет говореше за възможно по-бързо връщане в Лондон, където трябваше да срещнат Одри, въпреки че поканиха двамата Паркър-Скот да останат колкото намерят за добре.

— Ние също трябва да заминаваме. Шарлот трябва да се прибира, а аз имам да пиша книга. — Плануваха сафари в Африка като отложен меден месец, но това не пасваше с работните им планове и затова се бяха отбили за няколко седмици във френския юг, обаче сега и на двамата им предстоеше сериозна работа. А след смъртта на Карл беше ясно, че лятното им веселие е свършило и че е време за всички да се разотидат. Единственото нещо, което го безпокоеше, беше, че Шарлот изведнъж започна да се чувства много зле и след като тази вечер се почерпиха за последен път с Джеймз, и след като още веднъж поговориха за Карл, Чарли се върна в тяхната стая, където намери Шарлот стенеща върху пода на банята с глава, подпряна на тоалетната чиния.

— Чарли… — Не й достигаше въздух, вече почти не можеше да говори. — Изпитвам… ужасни… болки… — Той помисли в миг за спонтанен аборт и се канеше да изтича за Вайълет, но тя му направи знак с ръка да приближи и посочи дясната страна на корема си. — Тук.

— Трябва ли да извикам лекар? — Той изпадна в паника. С нея ставаше нещо ужасно и, без да изчака отговор, излетя от стаята и почука на вратата на спалнята на Джеймз и Вайълет.

— Да? — Вай му викна да влезе и Чарлз се появи с раздърпан вид и явно силно угрижен. Намери ги заети в тих разговор. Отново бяха говорили за Уши и Карл, този кошмар упорито присъстваше през цялото време. — Чарлз, нещо не е наред ли?

— Шарлот е много, много зле и казва, че изпитва страхотна болка… — Той погледна безпомощно към Вайълет. — Боя се, че не разбирам нищо от тези неща, но тя трябва веднага да получи медицинска помощ. Убеден съм, че трябва да я заведем в болница.

Без да каже и дума, Вай се затича по коридора, като преодоляваше с голямо усилие съпротивата на халата си, а Чарлз се обърна към стария си приятел.

— Може би не трябваше да говорим толкова много за Карл… Понякога забравям, че е бременна… — Той прокара нервно ръка през косата си и зачака завръщането на Вайълет.

Когато тя се появи отново, видът й беше угрижен.

— Мисля, че трябва да повикаме Docteur Perrault.

— Спонтанен аборт? — Чарли беше потресен и изпитваше силно чувство на вина. Не трябваше да говорят такива разстройващи неща пред нея, въпреки че през цялото време тя изглеждаше толкова силна. — Много ли са силни болките?

Вай се обърна към него, изпитваше силно съжаление.

— Тя е добре, Чарлз. Ще бъде добре, каквото и да се случи. Понякога женските проблеми изглеждат по-страшни, отколкото са в действителност. Ще я заведем в болницата и до утре ще се чувства добре.

Но той откри, че това не е много за вярване, когато я носеше на ръце до колата, а тя повръщаше и се задавяше, увита в одеяло и в опропастения си халат. Джеймз караше, а Вайълет държеше ръката й. Чарлз не сваляше погледа си от задната седалка, където лежеше Шарлот. Имаше такъв вид, сякаш щеше да умре всеки момент и сега той изпитваше дори още по-голяма вина заради това, че не я беше обичал достатъчно. Беше в положението на човек, който поглежда някакъв непознат.

Джеймз преодоляваше с висока скорост завоите на пътя, а Чарли го подтикваше неспокоен. В момента, в който стигнаха болницата в Кан, Чарли влезе бързо вътре и се върна с двама санитари, които сложиха Шарлот на количка и изчезнаха с нея. Тримата я последваха. Доктор Перо вече беше там и ги чакаше. Той я огледа много внимателно, сестрите измериха пулса и кръвното й налягане, като през това време Чарлз се въртеше неспокойно наблизо. След по-малко от две минути положението с мадам беше изяснено и докторът се обърна към Чарлз със загрижена физиономия.

— Апандисит, monsieur. Допускам, че може би се е перфорирал или че във всеки случай положението е близо до това. Трябва да оперираме веднага. — Чарлз кимна, донякъде с облекчение, въпреки че все още загрижеността му не го напускаше.

— Ще загуби ли детето?

Докторът явно се затрудни и се намръщи.

— Тя е и бременна? — Чарли кимна. — Разбирам… ще видим какво можем да направим, но вероятността да запази детето не е голяма. — Когато Чарли кимна, сълзи опариха очите му. — Ще направим каквото можем.

И почти докато казваше това, Шарлот беше отнесена бързо, а Чарлз остана в чакалнята с Джеймз и Вай.

Секундите следваха една след друга в безкраен ред. Изминаха три часа, преди отново докторът да се появи. Той влезе, като сваляше в движение хирургическата си шапка. Видът му беше много сериозен и това ги уплаши. За миг Чарли помисли, че може и да е мъртва.

— Жена ви е добре, господине. — Той погледна Чарли право в очите. — Апандиситът беше наистина перфориран, но мисля, че почистихме всичко навреме. Ще остане тук три-четири седмици и ще се възстанови напълно.

Чарлз изпита облекчение, но докторът не му беше казал това, което той наистина искаше да узнае. Той пое дълбоко дъх и го погледна.

— А детето?

Докторът задържа погледа си, тъй като не искаше да говори пред Джеймз и Вай.

— Можем ли да поговорим насаме, господине?

— Разбира се. — Но той допускаше, че това означава най-лошото за бебето и с шок осъзна колко важно беше то за него. Като че ли за него не беше останало нищо друго. Той тръгна след лекаря, като остави Вай и Джеймз да го чакат. Докторът го заведе в някаква малка стая в края на коридора. Той издърпа два стола и направи знак на Чарлз да седне.

— Мога ли да ви задам някои твърде лични въпроси?

— Разбира се.

Но все още не му беше казал нищо повече за детето и Чарли нямаше смелост да настоява. Може би имаше усложнения… или бебето след всичко беше загубено. Докато очакваше докторът да проговори, той прокара всички възможности през ума си.

— От колко време сте женени? — На Чарли не му беше трудно да бъде откровен с него, след като ставаше дума за доброто на детето. То означаваше много за него. В негово име беше пожертвал всичко.

— Почти четири седмици. Но тя забременя преди три месеца в Египет… — Като че ли това имаше някакво значение. Докторът поклати глава. — Бременна е от по-дълго време?

Значи беше това, от което се беше страхувал, но докторът го гледаше със съчувствие. С такова съчувствие, че му причиняваше болка.

— Боя се, че има някакво недоразумение, а не искам да се меся в личния ви живот, господине. Тя не е бременна. Както ми каза, преди пет години й е била отстранена матката. Проверих всичко, навсякъде, като се водех от вашите думи. Няма никакво бебе, господине. Никаква бременност, никаква матка. И никога и не може да има. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа.

Той вдигна поглед към Чарлз, а Чарлз изпита чувството, че е ударен с чук.

— Сигурен ли сте? — Гласът му беше по-скоро изпълнено с болка програчване.

— Абсолютно. Мадам сама ще ви каже същото, сигурен съм, точно както каза и на мен. Вероятно се е страхувала да ви признае, че никога не може да има деца, но съм убеден, че с течение на времето ще навикнете с тази мисъл. Разбира се, съществува възможност за осиновяване… — Той направи движение, за да докосне рамото на Чарлз. — Много съжалявам, господине.

Чарлз само кимна с глава, неспособен да говори, и стана от стола.

— Благодаря ви… благодаря ви, че ми казахте… — Това беше всичко, което му беше по силите да изрече, когато напускаше стаята…

Тя го беше лъгала… лъгала… всичко е било лъжа… За детето, което е заченала в Кайро, а той се чувстваше толкова виновен от това, че я беше желал през цялото време и че не е бил достатъчно предпазлив… За аборта, който тя не поиска… колко я беше уважавал за това… макар и това да означаваше женитба… И бебето, което щеше да прилича на Шон… бебето, което никога нямаше да се роди… което никога не беше съществувало… Тя го беше лъгала… Беше като зашеметен от сляпа ярост, когато влезе в другата чакалня. Беше му безкрайно трудно да говори, когато отново беше с Вайълет и Джеймз.

— Желаете ли да видите жена си, господине? — Една млада сестра му се усмихна. Единственото, което успя да направи, беше да поклати глава. — Вече се е събудила… можете да я видите само за une petite minute.

Но той бързо премина покрай сестрата и излетя навън. Трябваше да поеме големи количества въздух и Вайълет разбра по лицето му, че го е сполетяло нещо ужасно. Беше сигурна, че Шарлот е загубила бебето.

— Чарлз?

— Не ми говори… моля те.

— … Чарли…

Сега той се обърна и й грабна ръката.

— Вай… недей… моля те.

Тя забеляза, че той плаче, но не разбираше, че това бяха сълзи не от скръб, а предизвикани от ярост.

— Знаеш ли какво ми направи тя? — Той им крещеше, не беше в състояние да се контролира. — Тя ме излъга! Няма никакво бебе! Никога не е имало… матката й е била отстранена преди пет години.

Джеймз го гледаше потресен, Вай беше спряла дишането си.

— Не говориш сериозно! — Беше ужасена. А клетата Одри…

— Напълно сериозно.

— Но това е отвратително! — Джеймз стисна зъби, влезе и запали колата, като им направи знак да седнат до него.

— Давай, трябва ти едно питие.

И когато го заведоха у тях, му дадоха много повече от едно.

Той се събуди чак по обед на следващия ден и тогава взе душ и се обръсна, а след това отиде направо в болницата. Влезе в стаята на Шарлот и я изгледа мрачно. Но тя знаеше защо беше дошъл и какво означава изразът на лицето му. Беше предприела риск и си беше представяла, че ще може да запази тайната си от него, обаче беше загубила играта. Беше достатъчно умна и знаеше кога трябва да свали картите си.

— Съжалявам, Чарлз! Мислех, че това е единственият начин да се ожениш за мен. — Разбира се, тя беше права, но това с нищо не подобряваше положението нито за нея, нито за него. — Исках да направя за теб нещо специално за кариерата ти, да се грижа за теб…

— Пет пари не давам за кариерата си! Не си ли го разбрала?

— Тогава не бях. Сега разбирам по-добре. Но знаеш ли, ти грешиш. Би могъл да бъдеш писател номер едно на света, човек с международно значение… — Изрече го така, като че ли му предлагаше да го направи крал, и той не можеше да не я погледне с изумление.

— И това какво щеше да те направи? Мой издател? Толкова ли дяволски важно е това за теб? — Тя го искаше като кукла на конец.

— Мъжете като теб трябва да бъдат обгърнати с внимание като особени цветя. — Тя се опита да се усмихне, но беше очевидно, че все още не се беше съвзела от операцията. Все пак беше съвсем нащрек. Сетивата й не бяха притъпени, а погледът й беше идеално фокусиран върху Чарли.

— Не помисли ли, че ще разбера?

— Толкова ли са важни децата за теб, Чарлз? — Но тя вече знаеше отговора, беше го научила, докато го наблюдаваше как играе с Моли, Александра и малкия Джеймз. — Не е необходимо човек да има деца, за да се реализира. Ти имаш твоята работа. И двамата се имаме взаимно.

— Колко празен е такъв живот! — Той я погледна с тъга. Колко малко познаваше тя живота или него. — Мисля, че трябва да почакам една-две седмици, за да ти кажа това… когато отново ще бъдеш на краката си. — Тя подозираше какво предстоеше по-нататък и вдигна тъжен поглед към него. Беше го искала толкова дълго като рядък, рядък диамант, който непременно трябваше да притежава. — Но не искам да те заплитам в лъжи. Напускам те. Шегата свърши. Можем да се върнем всеки към собствения си живот. Ти имаш твоя апартамент, аз имам моя и всичко ще се върне назад, там, където е било, с тази единствена разлика, че аз няма да искам да те видя повече. Някой друг може да подхване моята работа, възможно е баща ти да поиска да се захване отново с това, но този е най-малкият от нашите проблеми. А сега отивам в града, за да посетя адвоката си.

— Защо?… Защо постъпваш така? — Тя направи усилие да докосне ръката му, но той се отдръпна, а тя се движеше с голям труд след операцията предната вечер. — Какво значение има дали има или няма дете?

— Бих могъл да приема това… но не мога да приема лъжите. Ти ме улови в капан. Искаше да ме притежаваш като собственост. Но аз не мога да бъда купен, нито уловен или поставен в кафез, или да бъда заставен да пиша по даден знак като танцуващо куче. Единствената надежда, която е съществувала, за да израсне помежду ни нещо прилично, беше това дете. И то е било лъжа. Обадих се на баща ти и му казах какво те е сполетяло. Тръгнал е от Лондон. Ще го почакам, докато пристигне, а след това се връщам при Вай и Джеймз. Вайълет казва, че можеш след излизането от болницата да останеш в къщата колкото намериш за добре, а аз ще ти дам възможност да обясниш всичко на баща си, ако искаш. Не желая да ти създавам никакви трудности. Но не искам и да съм женен за теб. Сигурен съм, че един ден ще ми благодариш.

И с това той се обърна и излезе от стаята, а след малко постоя на улицата, загледан в небето. Като че ли Шарлот никога не беше влизала в живота му и изведнъж в този момент той разбра, че можеше да мисли само за Уши и Карл, за любовта, която познаваха, любовта, която толкова много напомняше за тази, която бяха познали с Одри. И го обзе внезапно желание да се върне при нея.

Когато пристигна в Антибите и се втурна като буря в къщата, той беше нов човек.

— В колко часа тръгваме? — попита той Вай и тя го погледна учудено.

— Мислех, че искаш да почакаш, докато дойде бащата на Шарлот.

— Той ще бъде тук довечера и без друго ще отседне в „Карлтън“ в Кан.

— Предполагам, че влакът утре в четири часа ще свърши работа. Ще попитам Джеймз. — А след това предпазливо добави: — Между другото, Одри се обади пак. Вече е в Лондон. — Той кимна. Погледът му беше заключен в нейния. — Каза да те поздравя.

Той кимна отново и след това напусна стаята с много сериозен вид.

Повече не видя Шарлот, а с баща й в Карлтън разговаря по телефона. Разговорът беше кратък и сбит. Той беше под впечатлението, че Шарлот е преживяла спонтанен аборт при апандиситна криза, но Чарлз нямаше намерение да му обяснява нищо. Проблемът беше неин. Беше го лъгала. Нека му обяснява сама.

Неговият единствен проблем беше да види Одри и да я убеди, че не е безнадежден глупак. Винаги съществуваше възможността тя да не го иска повече. И тъкмо това сега беше наложително да се разбере.