Даниел Стийл
Жажда (26)

26.

Влакът пристигна на гарата в Антибите точно в осем и четиридесет и три на следващата сутрин. Одри седеше до прозореца, облечена в светлосиня ленена рокля и еспадрили, които беше купила оттук преди две години, а Мей Ли носеше розова памучна рокличка с бяла престилка. На главата й имаше розова панделка и тя самата приличаше на малко китайско ангелче. Седеше на скута на Одри, когато влакът забави скоростта си, и се загледа прехласната от голямото движение на хора навън. Одри погледна през прозореца с надежда да види Вайълет и Джеймз, но в началото не ги забеляза и се зае да потърси носач, който да свали багажа й. Видя ги, едва когато двете с Моли бяха на перона. Не бяха се променили ни най-малко. Вайълет изглеждаше изключителна в прозираща бяла рокля с много голяма бяла шапка и розово шалче около шията, което едва ли скриваше един наниз от перли с големината на нафталинови топчета. Джеймз носеше риза в синьо и бяло, широки бели панталони и тъмносини еспадрили и приличаше много повече на французин, отколкото на англичанин. Първа към Одри изтича Вайълет и се спря изведнъж, когато стигна до нея и забеляза в ръцете й Моли, чийто очички се бяха ококорили при вида на прекрасната дама.

— Шапка! — каза тя, сочейки с пръстче.

Вайълет отправи към Одри въпросителен поглед и двете се засмяха.

— А коя е тази? — Във въпроса не се съдържаше обвинение, а само любопитство. В същото време Джеймз обясняваше на носача къде да отнесе багажа.

Одри се засмя.

— Опитах се да ти обясня по телефона вчера, но знаеш каква беше връзката. Това е моята дъщеря Моли.

— Моята, моята… — Вайълет погледна Одри закачливо и размаха пръст. — Значи такива занимания си имала там. Трябва да кажа… тя е много хубава. — Вайълет се наведе леко над детето и погали черната копринена косица. — Скъпа, кой е баща й?

— Всъщност не съм много сигурна. — При този отговор очите на Вайълет се разшириха силно от изненада. — Мисля, че някакъв японски войник.

На това Вайълет присви устни.

— Не трябва да казваш за това на никого. Създавай впечатление, че е известен философ. Или правителствен чиновник, някаква много важна личност.

— А коя е тази? — Джеймз се беше приближил, той прегърна топло Одри и я целуна, докато погледът му беше насочен към бебето.

Вместо нея отговори Вайълет.

— Виж, скъпи, Одри си има малко китайче. — Одри се засмя на описанието и реши да спаси репутацията си, преди играта да отиде твърде далеч, въпреки че нито Вайълет, нито Джеймз изглеждаха особено разстроени при мисълта, че Одри е родила незаконно китайско бебе. Тяхната непредубеденост беше удивителна и Одри даже се запита дали изобщо нещо можеше да ги изведе от равновесие.

— Истината е, че майката умря в сиропиталището, когато бях там, и взех Мей Ли със себе си и я осинових.

Джеймз се усмихна на старата си приятелка и я поведе към колата, а Вайълет се заигра с Моли.

— Дядо ти трябва да се е зарадвал. — Одри се засмя при спомена за първоначалната му реакция, но по-късно той наистина беше изключително добър към Моли… даже не я беше пропуснал в завещанието си, където тя фигурираше като моята правнучка Моли Дрискол…

— С времето той свикна с нея. Обичаше я много.

Когато се настаняваха в огромния мерцедес, Вайълет се намръщи.

— Чарлз не ни каза нищо за нея, след като се беше срещал с теб миналия септември. Съвсем в негов стил.

Тя погледна Джеймз и двамата се засмяха, когато Одри се опита да попречи на болката да се изрази върху лицето й. При самото споменаване на името му тя се почувства закотвена за мястото си и поиска силно да не й говорят за женитбата му. И все пак в крайна сметка тя щеше да трябва да узнае, щеше да поиска да узнае поне за кого се беше оженил и защо. Трябваше да съществува някакво по-дълбоко обяснение. Не изглеждаше възможно той просто да се е влюбил и да е хукнал да се жени. Не беше такъв човек, поне…

Тя се бореше героично да го отстрани от мислите си и да ги насочи обратно към Джеймз и Вайълет.

Колата се отправи към вилата, докато разговорът продължаваше, и Одри с удоволствие откри, че там много малко нещо се е променило. Стаята, която й дадоха, беше същата, със спокойна гледка към Средиземно море. Отвориха врата между тази стая и съседната гостна, предоставяйки й по този начин и пространство за Мей Ли, въпреки че не я бяха очаквали. Сега, след като току-що се бяха върнали от сватбата на Чарли, те се радваха на едно затишие между различните посещения.

След време, когато наблюдаваха от терасата залеза на слънцето, тя попита Вайълет за момичето, за което той се беше оженил. Трябваше да научи нещо за нея… трябваше… През това време Джеймз ги беше оставил, за да вземе вино за вечерята, за да могат да подишат, преди да им сервират. Той лично проявяваше особено пристрастие към „О’Брион“, което те на шега наричаха О’Брайън през лятото, когато тя за първи път беше там, и „Мутон Ротшилд“, което той харесваше даже още повече. Във френския юг се хапваше и пийваше изключително добре, но сега Одри нямаше настроение да мисли за такива неща.

— Когато го видях в Сан Франциско, Чарлз не ми спомена за никаква жена. — Промълви го колебливо, тъй като й беше трудно да признае даже и пред лейди Вайълет колко важно беше това за нея.

— Шарлот го гони две години. — В началото тя беше предпазлива и не снемаше погледа си от очите на Одри, но те като че ли бяха покрити с воал и бяха насочени встрани и далеч към морето. Вайълет нежно постави ръката си върху нейните. — Още си влюбена в него, Одри, нали? — Нямаше защо да се преструва, без друго Вайълет не можеше да бъде измамена, и тя обърна погледа си, изпълнен с болка, обратно към приятелката си. В очите й блестяха сълзи. — О, скъпа… о, Одри, толкова съжалявам… и взех, че ти казах това толкова грубо по телефона. Кой знае защо реших, че всичко помежду ви е свършило. Той беше толкова категоричен по този въпрос, когато се върна от Сан Франциско.

Одри явно страдаше и това се четеше в очите й.

— Какво каза той?

— Не много нещо, само това, че всичко е свършено. Ти си се установила там, а той имал свой собствен живот. И трябва да кажа, че не забелязах у него никакво колебание.

Одри кимна, като разбираше много добре защо това е било така.

— Той отново ме помоли да се омъжа за него… — Тя обърна измъчени очи към лейди Вай. — Но, Вайълет… аз не можех. Как бих могла точно тогава да изоставя дядо си? Нямаше да е правилно… Просто не можех. Предложих му да поживее известно време в Сан Франциско. Но, разбира се, той не можеше да постъпи така… и двамата бяхме здраво в капана на задълженията си.

— И той си замина сърдит, предполагам.

Вайълет го познаваше добре и Одри кимна.

— Беше бесен. Разбира се, беше и наранен, но отказа да разбере какво ме задържа.

— Трябва да ти бъде ясно, Одри, че този човек няма лични задължения… никога не е имал… освен, разбира се, по отношение на брат си. Но практически той самият тогава е бил дете и му е бил непознат вкусът на пътешествията. Опиташ ли този вкус веднъж, укротяване няма. Не мога да бъда сигурна, че той някога ще се спре на едно място. Или поне не в общоприетия смисъл. Удивителното при тебе е, че ти харесват всички тези луди скитания насам-натам, колкото и на него.

Одри се усмихна и избърса очите си с кърпичката, която носеше в джоба си. През това време Джеймз ги наблюдаваше от трапезарията, като си мислеше каква мила картина представляваха двете заедно. Той нарочно се застоя, като си пийваше по малко, тъй като се досещаше, че се разменяха изповеди, които той не биваше да прекъсва.

— Проклета, глупава работа — продължи лейди Вай, тя нямаше намерение да крие чувствата си от Одри, не ги беше крила от самото начало. Даже веднъж си позволи да бъде много откровена с Чарлз, веднъж, но той беше отказал да й повярва. — Глупавото е това, че не мисля, че тази жена го обича. Тя го искаше… о, боже, да… искаше го отчаяно, както се иска някакъв предмет, който трябва да бъде притежаван, или приказно скъпо парче земя… може би замък… или планински връх, който трябва да се изкачи. Мисля, че тя гледа на брака си с Чарлз като на изключително постижение.

Одри слушаше приятелката си с интерес.

— Но изглежда, че той я обича.

Тя издуха отново носа си, а след това се опита да направи нещо за очите си, които така и не искаха да спрат да плачат. Но беше приятно да се държи откровено с приятелката си. Трябваше да говори с някого за него.

— Знаеш ли — лейди Вай премижа срещу слънцето, като се отпускаше върху стола си със замислен израз, — никога не съм била напълно убедена, че я обича. Струва ми се, че се е насилил да мисли така. А тя, без съмнение, прави живота му удобен. Мили боже, тя прави всичко за него, само дето не му обува обувките. Наистина всичко това е крайно омерзително.

— А за разлика от нея аз отказвах да отстъпя и на сантиметър, заставайки до дядо си до края.

— Това едва ли е нещо, за което можеш да бъдеш порицана. — Лейди Вай още не можеше да успокои гнева си за това, че Чарли се беше оженил за Шарлот Биърдзли. Много беше плакала по време на брачната церемония, но не за това, че в нея имаше нещо трогателно. Джеймз я беше предупредил да не дава прекалено силен израз на чувствата си, за да не загубят приятелството на Чарли, който изглеждаше решен да защитава това момиче при всякакви условия. Може би защото знаеше, че нямаше друг, който да го направи.

— Много ли е красива? — Одри напомняше сломено духом дете при задаването на този въпрос.

Лейди Вай поклати глава.

— Не, не е… приятна, може би… или може би привлекателна е по-добра дума. Мога да кажа, че струва скъпо. Всички най-последни стилове и всичко, което е ужасно скъпо. Мисля, че е много разглезена от баща си. Разбира се, те имат много пари. — Лейди Вай изговори това като присъда от най-висока инстанция, но смисълът на думите й, разбира се, беше, че те имаха пари, но нямаха класа, въпреки че никога не би се изразила толкова грубо пред Одри. — А Чарлз казва, че имала отлична глава за бизнес. Била поела в ръцете си всичко, свързано с книгите му, и че се представяла много успешно. Даже продала филмовите права на две от неговите книги, за което Чарлз никога даже не би могъл да се сети.

— Изглежда, че тя е добра за него. — Сега тя попита за това, което истински искаше да се осведоми: — Щастлив ли е?

Лейди Вайълет се замисли за дълго и погледна приятелката си в очите.

— Не, не е. Той казва, че е, но нека бъда честна с теб, не му вярвам. Джеймз би ме убил, че ти казвам това, но това е, което мисля. Мисля, че се опитва сам да заблуди себе си, що се отнася до чувствата му към нея. Мисля, че е взел решение да се ожени и тогава се е появила тя, танцуваща през обръчи специално за него, и той си е казал, че така трябва да бъде. Но няма искра, няма вълнение… не е онова, което двамата сте имали, доколкото по всичко разбирам. Когато говореше за теб, видът му беше такъв, като че ли се намираше в рая или ада и в повечето случаи беше точно така. — Те и двете си спомниха, когато тя отказа да напусне Харбин. — Но сега няма нищо подобно. Той изглежда само наполовина жив. По-скоро беше онемял. Въпреки твърденията му, че се чувства прекрасно. Но даже и това да е така, то няма да продължи дълго. Мисля, че зад маската Шарлот Биърдзли е много трудна жена. Мисля, че съществуват причини, поради които досега не се е омъжила. Мисля, че е вървяла след това, което е искала от живота. Искала е кариера и я е получила, голяма, а след това е решила, че й трябва съпруг, и е постигнала и това. Но какво ще прави с него сега, не се побира в ума ми. След време той ще се превърне в кукла в ръцете й и целият живот ще му се види горчив. Тя иска да го превърне във фабрика за книги, филми и пари. Това е единственото нещо, от което тя в действителност има понятие… За нейното разбиране е недостижимо това, което кара хора като теб и Чарлз да се поддържат живи, тази чудна жажда за пътешествия, която ви носи по целия свят. Пътешествия, при които е достатъчно само да се почувстват странни аромати или да се направят снимки на необикновени хора.

— Снимки на какво? — Най-после Джеймз се беше присъединил към тях и гледаше подозрително жена си. Беше настоявал да не обсъжда Чарлз с Одри. Нямаше смисъл да се разбутват стари рани. Знаеше, че Чарли е много чувствителен на тази тема и че това като нищо можеше да важи и за Одри. Очевидно тази история е била от голямо значение и за двамата. Единственото нещо, за което съжаляваше заради тях, беше, че не бяха стигнали до логичния щастлив край. Двамата си приличаха толкова много, а Шарлот беше толкова различна.

Двете жени не подновиха темата, но всичко, казано от Вай, се вряза в ума на Одри, която се опитваше непрестанно да се убеждава, че всичко е свършено, че не е възможно повече да го обича… Той беше женен.

Но все още изглеждаше невъзможно да се повярва. Всичко, което беше живо в паметта й, бяха безкрайните часове на физическо сливане в Ориент Експреса или чудните мигове, когато наблюдаваха изгрева на слънцето от някой планински връх в Тибет, седнали в мъничко неудобно влакче. Сега тя се радваше, че всичко това е било. Без всичко това нямаше да съществуват спомени, от които да черпи сила за живот. И отново, и отново се връщаше на думите на Вай за това, че Шарлот е направила живота удобен за него… Танцуваща през обръчи, за да направи живота за него удобен… И все пак това все още не изглеждаше да е достатъчна причина да се ожени. Той беше по-друг човек, тя го познаваше, и това не би могло да бъде достатъчна причина, освен ако Одри не го беше подтикнала към тази постъпка, отказвайки му отново, и той беше направил, каквото беше направил, чисто и просто от яд. Но той беше и по-разумен.

Тази нощ в леглото си тя мислеше за него, мислеше за него и си казваше, че няма никакво значение защо се беше оженил за Шарлот. Беше се оженил, а сега Одри трябваше да го забрави.

Неуспешно продължаваше да се опитва да го изтрие от паметта си по време на приятните седмици в Антибите и беше силно заинтригувана, когато зърнаха Уоли Симпсън и Едуърд, принц Уейлзски. Той размени с Джеймз няколко думи, а Одри беше представена на двамата. Джеймз помисли, че тя вероятно ще може да намери общ език с госпожа Симпсън, защото и двете бяха американки, въпреки че госпожа Симпсън не направи нищо повече, освен това, че се ръкува с нея. Одри беше изумена от това, колко елегантно беше облечена, даже на Антибите. Изглеждаше така, сякаш беше току-що слязла от корицата на „Вог“ в ленена рокля и идеално оформена коса, елегантна малка сламена шапка и обувки, които очевидно бяха направени по поръчка. Поразена бе от прекрасните й перли и от това, с какъв влюбен поглед я гледаше принцът, когато продължиха пътя си. Той беше изключително красив мъж и Одри беше силно развълнувана от това, че се беше срещнала с тях.

Тя и Вай си поговориха надълго за тях и обсъдиха размера на скандала. Госпожа Симпсън беше, разбира се, разведена и всички бяха шокирани от връзката на принца с нея. Одри се беше надявала да се види и със семейство Мърфи, но в тази година ги беше сполетяла трагедия и тя така и не ги видя. Бяха загубили сина си Бейот, умрял от менингит на гръбначния стълб през март, а другото им момче, Патрик, беше станал жертва на повторна атака на туберкулоза. Сияйният ореол над главите им беше прераснал изведнъж в черен мрак.

Но във вилата пристигна друга двойка, която ги разсея. Те бяха добри приятели на Вай и Джеймз, или поне тя беше. Навремето тя била баронеса Уршула фон Ман и тя и Вай като млади момичета били възпитанички на един и същ пансион. Съвсем наскоро се била омъжила за икономиста Карл Розен. Сега тя беше просто Уршула Розен или Уши, както я наричаха. Имаше руси къдрици и големи зелени очи и лунички, и трапчинки, и чуден смях и разказваше потресаващи истории за приятелите и семейството си в Мюнхен. Имали голямо имение и тя посещавала френския юг всяка година, както им обясни с немското си произношение, и сега били на сватбено пътешествие. Вече бяха ходили до Виена и Париж, сега бяха тук, а през септември трябваше по план да посетят Венеция и Рим, след което да се върнат в Берлин, където живееше Карл. Баща й бил настоял да им купи голяма къща и очевидно бил разтревожен, макар и не безнадеждно объркан поради това, че Карл бил евреин. Навсякъде се говореше, че в Германия тъкмо по това време имаше някакви брожения по отношение на евреите, обясни тя, и баща й я бил предупредил при срещи с важни нацисти да не ги дразни. Тя беше със силни антинацистки убеждения, на които можеше да даде глас само тук, в тази част на Франция, но никой от компанията нямаше чувството, че Хитлер има намерение да закача по-видните евреи. В края на краищата Карл имаше докторат, беше написал няколко книги, преподаваше в Берлинския университет и изобщо беше авторитетна личност в Германия.

Беше и много забавен, когато изпиеше голямо количество шампанско, и петимата се забавляваха отлично във вилата и с другите техни приятели. Одри се отпусна напълно, беше щастлива и през последната седмица на август вече беше получила силен тен, докато се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Беше имала доброто желание да прекара няколко месеца в Лондон с Чарлз, а сега това нямаше да се случи.

— Ела с нас във Венеция — предложи Уши, когато един ден се излежаваха на терасата и се къпеха в лъчите на слънцето. Тя носеше върху златните си къдрици сламената шапка на Карл и изглеждаше изключително привлекателна.

Но Одри само се засмя при предложението.

— По време на медения ти месец? Знаеш ли, сигурна съм, че това ще развълнува Карл.

— Ja, положително — се чу от вратата гласът на Карл, който след малко се настани на стола на Уши. — Защо не дойдеш с нас, Одри?

— Не мога да направя това, Карл.

— А защо да не можеш?

— Вие двамата трябва да бъдете сами. За бога, това е меденият ви месец!

Той се наведе над нея и прошепна, но така, че да чуят всички:

— Бихме могли да направим a menage a trois, ja?

— Nein.

Тя се засмя и се обърна, за да види как спира една кола и как от нея излизат двама души. Мъжът беше обърнат с гръб, а жената беше висока и слаба, с голяма шапка и бяла рокля с широки рамене. Чу звука на английска реч, когато Вай ги приветства в градината, след което влязоха в къщата, последвани от прислугата, която носеше багажа им. Вай не ги бе предупредила, че ще има и други гости, и се запита дали нямаше да им предложи стаята на Моли. Вай толкова си падаше по неочакваните гости, че Одри не можеше да каже дали новодошлите наистина са били очаквани.

— Знаеш ли кои са тези? — Уши попита Одри лениво, а тя поклати глава. — И аз не знам. — След това се усмихна на новата си приятелка. — Радвам се, че се запознахме с тебе, Одри… и с малката Моли.

Уши се надяваше скоро да има бебе и вече се правеха усилени опити в това отношение. Искаше да има шест деца, по този въпрос беше постигнато споразумение, и държаха да започнат изпълнението на плана колкото се може по-скоро. В края на краищата Уши беше на тридесет и една, а Карл на тридесет и пет. На възраст бяха точно като Джеймз и Вай. Одри с нейните двадесет и девет години беше бебето на групата и от време на време се шегуваха с нея на тази тема. Но сега, докато си бъбреха, изведнъж се появи Вайълет с голяма кана лимонада и с нервен поглед, отправен към Одри.

Уши забеляза това първа, а Одри като че ли не обърна внимание, докато наливаше плодовия сок в чаши за всички и си бъбреше най-приятелски с Карл. През това време новодошлите излязоха на верандата, а мъжът, който следваше добре облечената англичанка, беше видимо изненадан, когато забеляза Одри. За останалите всичко беше ясно, преди тя да се обърне, а когато се обърна, остана като закована на мястото си и изпусна чашата си, която издрънча върху терасата и сериозно поряза крака й. Всички се втурнаха едновременно, за да й помогнат да седне, а Карл поднесе една бяла салфетка, с която да спрат кръвта, но тя настояваше да получи кърпа, не искаше да поврежда салфетките на Вайълет.

— О, за бога, Одри, не ставай глупава!

Тя сама затисна раната със салфетката и в този момент неочаквано настъпи всеобщо объркване, когато най-после погледите им се срещнаха. Впрочем това не можеше да се отлага вечно и Вайълет почувства болката на Одри, която подаваше ръката си на Чарлз.

— Здравей, Чарлз. Съжалявам за драмата, с която те посрещнах. Невинаги съм толкова непохватна. — Тя се усмихна и почувства как цялото й тяло се разтрепери, когато го погледна, а после погледна жена му, но никой не предприе нищо, за да ги представи една на друга. Въздухът беше наситен с електричество и положението беше мъчително. — Здравей, аз съм Одри Дрискол. — Тя протегна ръка и високата привлекателна млада жена я пое, но след като преди това я разгледа цялата много внимателно. Очите, които бяха насочени към Одри, не излъчваха никаква топлина.

— Аз съм Шарлот Паркър-Скот. Здравей!

— Е, хайде да влизаме вътре, докато почистят мястото. — По терасата имаше парчета стъкло и Вайълет беше силно объркана. — Моля всички да бъдат обути.

Тя приканваше шумно всички да влязат вътре, а Одри не спираше да се извинява за хаоса, който беше причинила. И двете знаеха защо, а Уши също подуши, че пристигането на този мъж беше причинило огромна болка на Одри, но по лицето й не можеше да се прочете нищо, когато с помощта на Карл закуцука и влезе с останалите. Той искаше да я пренесе на ръце, но тя отклони предложението му, като потърси убежище в стаята си, където да се приведе в ред и да се превърже.

Съвсем наскоро след това при нея дойде Вай, по лицето й беше изписана болка, кършеше ръце.

— Одри, нямах представа… трябва да ми повярваш… толкова е в стила на Чарли да се появи по този начин… не сме ги очаквали…

— Няма значение, Вай. Все едно, рано или късно това щеше да се случи.

— Но не тук! За бога, ти дойде при нас, за да го забравиш или поне така мисля аз.

— Може би това е най-доброто лекарство. Ваксина против Чарлз Паркър-Скот. — И тогава, докато придържаше мокра марля към пострадалия си крак, тя вдигна нещастен поглед към приятелката си. — Тя е много хубава, Вай. Предполагам, че това е отговорът на всички въпроси.

Вайълет махна нервно с ръка.

— Не ставай смешна! Тя няма даже една десета от твоята красота. И е студена като айсберг.

Даже за няколкото секунди, когато я видя, Одри беше почувствала същото. В нея се съдържаше нещо много делово и хладно, и се владееше много добре.

— Ще останат само за вечерта. Казах на Чарлз, че не могат да останат. Не мога да позволя да се чувстваш некомфортно.

— Не бъди смешна, Вай! Без друго искам да попътувам малко. Уши и Карл предложиха да ги придружа в Италия. — Тя не искаше да отиде, не мислеше, че ще е добре за тях, но все пак сега това беше по-добра възможност, отколкото да остане тук, а и можеше да ги използва като извинение за това, че напуска. Пък после, ден-два по-късно щеше да се раздели и с тях. Това, че нямаше желание да бъде тук с Чарли и жена му, беше повече от сигурно.

— Моля те, Одри, моля те… те си тръгват утре, кълна ти се…

Тя се чувстваше ужасно заради страданието, което беше причинила на приятелката си, страдание достатъчно силно, за да изпусне чашата и да нарани крака си. Но най-лошо от всичко беше изразът на лицето й, когато за първи път видя Чарли. В него се съдържаше такава болка и такова отчаяние, че човек можеше само да спре дъха си. Величината на загубата, която беше преживяла, личеше ясно и беше изключено Чарли да не я е забелязал.

За съжаление това не беше убегнало и на Шарлот и точно в този момент на терасата тя и Чарли тихо коментираха станалото.

— Ти не ми каза, че тя ще бъде тук.

Знаеше много добре коя е Одри и се досещаше колко много е означавала тя за Чарли някога. Беше уловила точно всички особености в поведението му, след като се беше върнал от Сан Франциско предната година и беше направила всичко възможно, за да постигне твърдото си желание да я отстрани от пътя му. А сега съвсем не искаше възкресение на спомени. Беше го спечелила и щеше да го запази за себе си.

— Нямах представа. — Той говореше тихо и не му беше никак лесно. Погледите им се срещнаха. — И за момент не ми е минавало през ум, че тя може да бъде тук. — Самият той беше останал много учуден от станалото, учуден от това, че беше успяла да остави дядо си в Сан Франциско.

— Мисля, че трябва да отидем в хотел.

Но лицето му придоби изражение, което никак не се хареса на Шарлот.

— Нямам намерение да бягам от нея, Шарлот.

— А аз нямам намерение да живея под един покрив с нея. — Очите на Шарлот представляваха черни камъни, тя говореше през стиснати зъби, челюстите й бяха като вдървени. — Освен това, за мен не е добре да се тревожа.

Той я погледа и въздъхна. Предстояха дълги шест и половина месеца. Винаги, когато му напомняше за положението си, успяваше да постигне своето, и сега Чарли не искаше да поема рискове, като я разстройва.

— Нека само опитаме за тази вечер. Ако е прекалено трудно, утре ще отидем на хотел. Обещавам ти. Ако си тръгнем сега, за всички ще бъде очевидна причината и това ще разстрои Вай и Джеймз.

Шарлот беше достатъчно умна, за да не настоява. Тя само остана, където беше, пробождайки Чарлз с поглед, особено когато Одри излезе от стаята си няколко минути по-късно, облечена в бял ленен костюм в стил „Дитрих“. Снежната белота открояваше силния й тен и медночервената й коса и Чарлз реши, че никога не беше я виждал толкова мила, когато тя се обърна и влезе, за да си налее още едно питие. Шарлот беше права. Нямаше да е лесно.

Одри прекара остатъка от следобеда по магазините с Уши и Карл, а когато се върна, отведе Моли в кухнята, за да я нахрани. Всички момичета на служба при Вай бяха влюбени в малкото момиченце, поради което непрекъснато имаше боен ред от обожаващи бавачки, но Одри предпочиташе да не я оставя много често без себе си. Освен това й беше много приятно да навлиза в обичайната си програма, като й режеше малки парчета от пилешко месо и се усмихваше, когато малката се смееше и играеше на криеница със салфетката си. Моли беше единственият слънчев лъч в живота на Одри и сега тя разбираше, че винаги щеше да бъде така. Присъствието й тук, в близост до Чарлз, беше повече от мъчително и за да слезе за вечеря, трябваше да събере цялата си смелост. Тя специално се погрижи да изглежда по възможност максимално добре.

Въпреки това, което беше казала Вай, тя откри, че Шарлот представлява страхотна конкуренция. Тя носеше изключителни дрехи, имаше безупречен вкус и до нея Одри се чувстваше старомодна. Тя беше от тези жени, които просто воняха на пари и власт, и ако не беше блестящият й ум, Одри щеше просто да се задави от погнуса заради това, че Чарли се беше оженил за такава. Но тя беше от този вид жени, с които мъжете много обичаха да водят разговор.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер, скъпа моя!

Джеймз отправи този комплимент към Одри, когато тя влезе с бавна походка в синя копринена рокля, която открояваше раменете й с цвят на мед и беше в унисон със сините й очи. Той знаеше, че й трябва силна ръка, на която да се опре, и й предложи своята, когато малко по-късно влязоха заедно в трапезарията.

Вайълет я беше настанила по възможност по-далече от Чарлз и даже беше се погрижила за присъствието на още неколцина приятели. Искаше да присъстват колкото се може повече хора, така че Одри и Чарлз да не се видят принудени да бъдат заедно.

И вечерта вървеше изненадващо добре. Само Одри и нейните домакини знаеха колко й беше трудно. Но никой друг не можеше да подозира каквото и да е. Никой друг, освен Шарлот, която следеше с остър поглед Чарлз и която се показа особено очарователна и духовита, като че ли за да покаже на Одри коя беше предпочел пред нея, като че ли да й покаже, че никога не би могла да се сравнява с нея.

— А ти с какво се занимаваш? — попита тя многозначително Одри при едно от затишията по време на вечерята.

Одри я погледна и се усмихна и без някой да забележи, че ръцете й треперят, отговори тихо:

— Грижа се за дъщеря си.

— Колко хубаво. — Шарлот се усмихна. Всички знаеха, че тя е бъдещият директор на фирмата „Биърдзли“.

— Недей да скромничиш толкова със снимките си, Одри — се провикна Вайълет от другия край. — Тя е много, много добър фотограф. — Погледна Шарлот с нескрит гняв, а Чарлз се загледа в чинията си. Той и Одри мислеха за портрета на мадам Сун Ят Сен, който се беше появил в лондонския „Таймз“ с неговата статия и й беше доставил толкова голяма радост.

След това разговорът отново ги направи незабележими, като се понесе, подобно на река над скалите, и повече нямаше конфронтации.

Според Одри това беше най-съсипващата вечер от всички, които досега беше надживявала, и тя излезе навън на терасата за глътка свеж въздух, като в това време някой от другите играеха шаради вътре. Джеймз и Вай обичаха да играят на различни игри с гостите си и даже Шарлот се беше присъединила и малко по малко се превръщаше в централна фигура. Всички искаха да играят с нея, защото беше много добра при отгатване на шарадите. Беше дяволски умна, жалко само, че не беше малко по-топла.

Одри седна с въздишка в един от удобните плетени столове, затвори очи и отпусна назад глава под лунната светлина. И трепна силно, когато чу гласа му, съвсем близо до себе си, едва ли по-висок от шепот.

— Не е леко, нали, Од? — Тя отвори очи и в първия момент не каза нищо, а после въздъхна и кимна, като му се усмихна хладно.

— Предполагам, че не е трябвало да идвам. Те са твои приятели. — За първи път му казваше нещо насаме, а очите им разказваха една дълга, тъжна приказка. И двамата си даваха вид, че не чувстват нищо, но за всички беше очевидно, че и двамата страдат.

— Ти принадлежиш тук точно толкова, колкото и аз. — Той изпитваше лек страх, че Шарлот можеше да го види като разговаря с Одри и по-късно да му направи сцена. Тя беше готова да му разреши да направи всичко на този свят, само не и да разговаря с Одри. Много силно съзнаваше опасността. — Трябваше преди да дойдем, да се обадя на Вайълет… въобще не съм мислил… — Погледът му търсеше нейния, той искаше да почувства гнева, който го беше обзел преди една година, но всякакъв гняв беше изчезнал изведнъж и единственото, което чувстваше, беше скръб.

— Дядо умря през юни.

— Съжалявам. — И наистина съжаляваше. Знаеше колко много го обичаше. Знаеше това по-добре от всеки друг. Но тя само кимна. И тогава й зададе въпроса, от който се беше страхувал най-много. — Защо дойде тук?

Тя затаи дъх и отговори:

— За да видя… Джеймз и Вай. — Колебанието продължи само частица от секундата. Той обърна глава и се загледа далече към морето, което представляваше потопено в лунната светлина сребро.

— Когато миналата година се върнах от Америка, бях полуобезумял…

Тя поклати глава, тъй като не искаше да чуе това, което той щеше да каже. Беше безнадеждно късно. Пък и вече нямаше значение. Беше много, прекалено много късно.

— Не ми дължиш никакви обяснения.

— Така ли? — Той беше леко пийнал, но не много, за да не съзнава какво чувства, не много, за да помисли, че е по-малко прекрасна, отколкото беше… не много, за да остане безчувствен и да не изпита същия трепет, когато погледнеше сините й очи. — Може би е необходимо да го кажа. Когато се върнах, имах желание да не те виждам никога повече. Мисля даже, че известно време те мразих. А Шарлот беше много внимателна с мен. Тя покри с балсам раните… помогна ми в работата, грижеше се да изтрезнея, когато се напивах… беше покрай мен и заради мен… постоянно… точно по този начин, по който ти отказа да бъдеш… Тя дойде с мен в Индия… а после в Египет. Там бях шест месеца, като работех върху следващата си книга. — На Одри й се стори, че в очите му има сълзи, но не можеше да бъде сигурна при слабата лунна светлина. — Тя беше чудесна… — В гласа му звучеше извинение, но Одри не можеше да каже дали той се извиняваше на нея или на Шарлот. — И на мене тя ми харесваше. Много. — Той се обърна с лице към нея и тя разбра, че той е малко повече от леко пиян. Но това не беше важно. — Бедата, Одри, е там, че не я обичам. — Одри беше шокирана от тези думи и се вдърви в стола си. Не искаше да чуе това, което той се канеше да каже… той нямаше право да има и двете… но преди да може да изрече нещо, за да го спре, той продължи: — Казах й това, преди да се оженя за нея. Не съм паднал толкова ниско, за да се преструвам, че обичам някого… — Гласът му като че се разтопи и Одри почувства в гърлото си бучка. — … Или достатъчно храбър, за да се преструвам, че не… Тя каза, че това няма значение. Не очакваше велики страсти или възвишеност, само лоялност и приятелство. И ние сме приятели. Добри приятели. Тя ми харесва… — Той се повтаряше и Одри продължаваше да бъде шокирана от думите му… от постъпката му… това беше безумие. Защо се беше оженил за нея? Но след миг той отговори на въпроса й: — Не бих се оженил за нея. Това не е достатъчно, каквото и да си мисли тя. Ти и аз достатъчно добре знаем това, нали? — За миг гласът му прозвуча горчиво и Одри се изправи. Не искаше да седи и да слуша за това, че не обича жена си, това правеше фактът, че се беше оженил, още по-жесток. — Най-голямата трудност е в това, че тя забременя, когато бяхме в Египет. Трябва да е било в самия край на престоя там. — Погледът му беше тъжен и тя се запита дали сърцето й не иска да се пръсне, или да остане с тъпа болка, докато е жива. — Сега е само на два и половина месеца… още не знае със сигурност… кой знае… отказа да направи аборт. — Очите му бяха толкова изпълнени с болка, докато гледаше жената, която обичаше, че за Одри вече беше невъзможно да сдържа сълзите си. — Така че ще имаме бебе. И ще бъдем приятели. И ще бъдем много лоялни. — Когато се обръщаше с гръб към нея, изглеждаше сломен и празен. — И тя ще осигурява успеха на книгите ми, не че това въобще ме интересува… — Гласът му отново загуби силата си. — Предполагам, че ще е хубаво, че ще имаме дете… — Мислеше в този момент за Шон. Сега неочаквано се обърна и стигна с две крачки до Одри и докосна рамото й с върха на пръстите си… Цялото й тяло потрепери. — Исках да знаеш защо. Колкото и да бях зъл, исках да знаеш, че те обичам. Много…

По лицето му бавно се търкулнаха няколко сълзи, той се надвеси над нея и я целуна и, без да каже дума повече, се върна и се присъедини към компанията.