Даниел Стийл
Жажда (11)

11.

Телефонът иззвъня точно когато Едуърд Дрискол се приготвяше да слуша Уолтър Уинчъл. Прислужницата почука на вратата на библиотеката и когато след малко го приближи, почти потрепери. Той беше много по-сърдит, отколкото само преди месец-два и тя знаеше колко му беше неприятно да го безпокоят.

— Извинете, сър… — Краката й почти се олюляваха и тя почувства как дантелената шапка, която носеше всяка вечер, започна да се плъзга бавно над едното й ухо. Той мразеше да вижда шапката й изкривена почти толкова, колкото мразеше натрапванията. През последните дни фактически мразеше почти всичко и всички. Ходеше насам-натам из къщата като полицай, който се надява да извърши арест преди настъпването на нощта.

— Извинете, сър… — направи тя нов опит. Първия път не беше реагирал.

— Да? Какво има? — излая той на момичето и тя забележимо трепна. — Не скачай така, по дяволите, действаш ми на нервите!

— Търсят ви по телефона, сър.

— Приеми съобщението. По това време на вечерта нямам желание да разговарям с никого. Почти е време за вечеря. Така или иначе не може да е нещо важно. Мен никой не ме търси.

— Операторът каза, че е отдалеко.

Лицето му изведнъж се стегна. Може би я беше сполетяло нещо. Той отново изгледа остро момичето.

— Откъде е?

— Истанбул, Турция, сър.

— Турция? — Той почти запрати думата в лицето й. — Не познавам никого там. Трябва да е грешка… или някаква шега. Затвори телефона. Не си губи времето с разговори с шегаджии. — Ако беше казала Франция, той щеше да изтича до телефона. Или даже Италия или Англия. Беше получил от нея пощенска картичка от Рим. Но Турция… А след това неочаквано го обхвана неспокойно чувство и той се изправи бавно, като даде знак на момичето малко преди то да излезе от стаята.

— Преди да затвориш, разбери от кого е.

— Да, сър.

Тя се върна след по-малко от минута. Очите й бяха широко отворени, а шапката й даже по-изкривена, отколкото преди малко, но този път той не обърна внимание на това.

— Мис Дрискол, сър. От Турция.

Като забрави за бастуна си, той почти на бегом стигна до телефона в стаичката, където го държаха. Стаичката беше малка, с ехо и с тесен неудобен стол. Но той не виждаше защо трябваше да има някакви удобства при разговор по телефона. Телефонът беше за спешна работа, а не, що се отнасяше до него, за бъбрене по цял ден. Беше го казвал достатъчно често на Анабел, не че тя много го слушаше.

— Да? — кресна той в слушалката. — Да? — Имаше толкова много шумове, че почти не можеше да чуе нищо, и беше дотам развълнуван, че забрави да седне. Младото момиче се въртеше наоколо, разтревожена да не би да му стане нещо.

— Господин Дрискол?

— Да! Да!

— Трябва да говорите с Турция.

— Знам, глупако, къде е тя? — Но почти в същото време, докато го изричаше, той чу гласа й и коленете му премаляха.

— Дядо?… Чуваш ли ме?

— Съвсем слабо. Одри, къде си, по дяволите!

— В Истанбул. Взех Ориент Експреса с приятели.

— По дяволите, това място не е за теб. Кога ще се прибереш вкъщи?

Като го слушаше, намираше гласа му толкова отпаднал и толкова страшно далечен, че почти бе готова да се откаже от намерението си да отиде в Китай с Чарли. Но не беше готова и за това. Трябваше да му каже.

— Няма да си бъда вкъщи по-рано от Коледа. — Последва смущаваща тишина и тя се уплаши да не би връзката да се е разпаднала. — Дядо? Дядо?…

Той се отпусна тежко в неудобния стол, а момичето изтича да му донесе чаша вода. Лицето му беше посивяло и тя се надяваше, че новините не са страшни. Беше прекалено възрастен за такова нещо.

— Какво, по дяволите, правиш там? И с кого пътуваш?

— На кораба попаднах на една очарователна двойка. Англичани. Бях с тях в Южна Франция. — Надяваше се, че той ще помисли, че е с тях в Турция.

— Защо, по дяволите, тези хора не те заведат в Англия?

— Евентуално може да стане и така. Но най-напред отивам в Китай.

— Отиваш къде! — Момичето му поднесе чашата с вода, а той с още по-бързо движение отблъсна ръката й. — Луда ли си? Японците вече са нахлули в Манджурия. Прибираш се веднага!

— Дядо, обещавам ти, че ще бъда в пълна безопасност. Отивам в Шанхай и Пекин. — Тя мислеше, че е най-добре да не му казва, че отиваше в Нанкин, за да види Чан Кай Ши, за да не би от това да се разтревожи дори още повече. — Мога да се прибера оттам директно.

— Можеш също така сега да вземеш Ориент Експреса за Париж и да вземеш кораб, след което ще си бъдеш вкъщи до две седмици. Това ми изглежда много по-разумно. — Проклета глупачка, промърмори той, но не много високо, за да не го чуе Одри. Тя беше съвсем като баща си.

— Дядо, моля те… просто искам да направя това. А след това ще се върна. Кълна се!

Въпреки че се бореше с това, очите му се навлажниха.

— Ти си като загубения си баща. Никакъв ум няма под червената ти коса. Китай не е място за жена! По-точно за никого не е, освен за китайците. Все пак как ще стигнеш дотам? — Цялото й намерение от начало до край за него представляваше пълна лудост, но съвсем същото щеше да направи и Роулънд, да го вземат дяволите…

— Ще пътуваме с влак.

— От Истанбул чак до Китай? Имаш ли представа колко е далече?

— Да… Всичко ще бъде наред.

— Тези твои спътници прилични хора ли са? Ще бъдеш ли в безопасност с тях?

— Много прилични. Обещавам ти, че няма да ми се случи нищо.

— Задръж глупавите си обещания за себе си. — Беше побеснял, но му беше и трудно да изрази яростта си при всичките тези смущения по линията и невероятното разстояние. Тя беше чакала осем часа, за да се свърже.

— Добре ли си?

— Много добре, ако това те засяга.

— Как е Ани?

— Ще има още едно бебе. През март.

— Знам. Ще си бъда вкъщи много преди това.

— Най-добре е да бъдеш, ако това те интересува.

— Дядо… съжалявам…

— Не, не съжаляваш. Същата си като баща си. Знам, че си глупачка, но поне не бъди лъжкиня. Изобщо не съжаляваш. Просто си луда и това е.

— Обичам те! — Тя плачеше, но той не беше сигурен. Плачеше и той. Но тя не можеше да чуе.

— Какво?

— Обичам те!

— Не те чувам.

Тя разбираше много добре играта му.

— Чуваш ме. Аз казах обичам те. И ще се върна скоро. Сега трябва да привършваме, дядо. Ще ти пиша и ще имаш адреса ми в Китай.

— Не очаквай да ти пиша.

— Просто искам да знаеш къде съм.

Той изръмжа нещо неразбираемо в слушалката и добави:

— Чудесно.

— Предай на Ани поздравите ми.

— Много внимавай, Одри! Кажи на тези хора и те да внимават.

— Ще внимавам. Пази се, дядо!

— Налага ми се. Няма кой друг да прави това вместо мене. — Тя се усмихна през сълзи на думите му и след малко му каза довиждане.

Чарлз стоеше до нея по време на разговора. Той я прегърна и я задържа така, докато се наплаче след края на разговора. Чувстваше се много виновна за това, че беше причинила болка на дядо си, и щеше да се чувства даже по-зле, ако беше видяла лицето му, след като беше затворил телефона.

Той седеше, загледан втренчено в стената в малката стаичка с телефона, а след това, най-после, се изправи с усилие, като изглеждаше с двадесет години по-стар, отколкото беше изглеждал двадесет минути по-рано и тъкмо когато се беше добрал до креслото си в библиотеката, треперейки целият, се чу звънецът на вратата и той едва ли не изскочи от кожата си. Но само кресна ядно на момичето:

— Сега какво, по дяволите, е това? — Имаше такъв вид, сякаш беше видял призрак, беше съвсем побледнял.

Икономката се отправи бързо към вратата, за да отвори на Анабел и Харкърт. Бяха поканени за вечеря.

— Какво правите тук? — излая той срещу тях, от което Анабел изпита силна досада. През цялото лято се беше чувствала ужасно и когато той й крещеше, ставаше много раздразнителна.

— Не ми викай, дядо! Ти ни покани на вечеря. Не си ли спомняш?

— Не! Сигурни ли сте, че не сте натъкмили цялата работа, за да изкопчите от мен безплатна вечеря? — Гледаше я сърдито, а тя имаше такъв вид, че можеше да се помисли, че е готова да се завърти на токчето си и да излезе, но Харкърт побърза да я успокои, като измърмори нещо в смисъл на… всъщност той не го мисли… знаеш го какъв е… на тази възраст… — Не говори зад гърба ми! Това е дяволски невъзпитано! Анабел — изкрещя той. — Току-що разговарях със сестра ти. Няма да си дойде преди Коледа. — Довърши го, докато те се отправяха към трапезарията и той не беше съгласен да поднови разговора, докато не си заемеха местата.

— Но тя трябваше да си бъде вкъщи след няколко седмици… какво се е случило? — Анабел изведнъж беше обзета от ужас при мисълта, че Одри е срещнала някакъв мъж и че й предстоеше да се омъжи. Много бе разчитала на връщането й вкъщи. Домакинството й беше в отчаяно състояние и двамата с Харкърт се надяваха, че ще си позволят ваканция. Одри й трябваше, за да стои край малкия Уинстън, а освен това беше нужно да наеме нова бавачка, и нова готвачка, и нов шофьор. Все не можеше да попадне на прилични хора, а когато попаднеше, те не се застояваха. Положително беше време Одри да се върне. — Какво прави тя там? Къде е? В Париж или в Лондон?

За миг по лицето му се появи маска на обреченост, но истината беше, че му бе приятно да ядоса Анабел с новината си.

— Не, в Турция е.

Харкърт изглеждаше изумен.

— Какво, за бога, прави там!

— Взела е Ориент Експреса с някакви приятели и сега ще ходи в Китай.

— Ще ходи къде! — Анабел почти изпищя, а Харкърт гледаше дядо й със зяпнала уста и побърза да добави своето мнение.

Твърде бързо, според Едуърд Дрискол.

— Това момиче е много, прекалено много независимо. Представете си какво ще си помислят хората — момиче на нейната възраст да ходи само в Китай. Това е най-идиотското нещо, което съм чувал през последните години!

— Не е! — Едуърд Дрискол стовари юмрук върху масата. — Начинът, по който говориш за внучката ми под моя покрив, е нещо много по-идиотско, ако ме питаш. А освен това за в бъдеще ще ти бъда много благодарен, ако пазиш мненията си за себе си. Това момиче в големия пръст на крака си има повече дух, отколкото имаш ти в цялото си тяло. А Анабел, тази тук, няма изобщо никакъв дух, никога не е имала и никога няма да има. Има куража на една мъртва мишка, макар че ми е внучка. Така че не ми говори за Одри! Между нас казано, не си давай труд и да вечеряш с мен. Като ти гледам физиономията и като слушам нейното хленчене — той посочи Анабел, която го гледаше с отворена уста, — ми се поврежда храносмилането. — Той стана от масата, грабна си бастуна, влезе в библиотеката и тръшна вратата.

Анабел се разплака и се втурна да събира нещата си, след което излетя навън, почти преди Харкърт да успее да я настигне. Тя плака през целия път до Бърлингейм, като обвиняваше Харкърт, че се е показал като слабак и не я защитил срещу дядо й, и като хленчеше за това, че Одри не си идва, за да й помогне.

— Тази егоистична кучка, която се е застояла там… и Китай?… Китай! Тя знае много добре, че ми трябва помощ, когато съм бременна… прави го нарочно… няма какво друго да прави… опитва се да се измъкне от отговорност… завижда ми от години, висока грозна клечка…

Ушите на Харкърт се пълнеха с думи през целия път. Но му беше все едно. Щом като я оставеше вкъщи, щеше да излезе и да посети приятеля си в Пало Алто. Там си отглеждаше едно свежо маце, истинска страстна сладурана. Беше се виждал с нея през цялото лято, а Анабел нямаше никаква представа за игричките му.

Едуърд Дрискол още по-малко. Нито пък го интересуваше. До времето, когато Харкърт и Анабел пристигнаха вкъщи, той все още седеше сам в библиотеката си. Продължаваше да стои там и няколко часа по-късно, като мислеше за Одри… и някак си я объркваше в мислите си с Роулънд… Тя беше в Китай… помнеше го… Китай… но с Роулънд ли беше там или сама?… Вече не можеше да си спомни подробностите. Знаеше само колко много му липсва.