Даниел Стийл
Жажда (18)

18.

Мей Ли беше вече на два месеца, когато колата, която някога беше довела Одри и Чарлз от гарата, спря пред сиропиталището и от нея слязоха две монахини, облечени в тежки морскосини одежди, с топли черни плащове и колосани бели шапчици. Не бяха дошли от Франция или Япония, или от друг дом в Китай, а от Белгия, и пътуването им беше отнело много дълго време. Един месец преди да тръгнат Одри беше уведомена с телеграма, но само един господ знаеше кога щяха да пристигнат и те бяха повече от учудени, когато намериха Одри, а не сестрите си. Имаше нещо необикновено в подробните обяснения, които получиха, и в развеждането им наоколо и Одри откри, че е под влиянието на известни собственически чувства, свързани с всяко едно от шестнадесетте деца. Сега те бяха нейни деца, особено по-малките, които изцяло зависеха от нея, и Шин Ю, която за всичко разчиташе на нея, също както преди това Лин Хуай, и Мей Ли, която вече непрекъснато раздаваше усмивки, когато Одри или някой друг споменеше името й. Тя беше едно щастливо общително малко бебче, добре нахранена и обичана от всички останали.

Одри разказа на монахините как се беше случило така, че се е озовала тук, а те бяха силно учудени от благородството, което беше причината тя да остане при децата. Тя обясни само, че е пътувала с приятели и че приятелите са се върнали в Англия преди седем месеца, а тя е останала. Каза им, че сега вече е свободна да си върви, но че намира за много болезнено откъсването си от децата. Не можеше да понесе мисълта да ги напусне.

Шин Ю беше започнала да я учи на китайски. Като се запъваше, тя й призна колко й е мъчно, че трябва да замине, и хубавото младо момиче я изгледа тъжно. Беше загубила всички, които беше обичала, родители, братя, сестра, а сега й предстоеше да изгуби Одри, която се беше превърнала в нещо като ангел хранител.

— С теб ще бъде Мей Ли. — Но Шин Ю бързо поклати глава и върху лицето й се изписа грозен израз. Сега вече беше на дванадесет години, а през месеците, прекарани с Одри, беше пораснала значително.

— Мей Ли е лошо бебе… лошо бебе!

— Как можеш да говориш така? — Одри премина на френски, поразена от реакцията на Шин Ю.

— Тя не е китайка и не е дете на бога. Тя е японка. Ето защо Лин Хуай умря. Това беше наказанието й за японското бебе.

— Кой ти каза това? — Одри продължаваше да бъде шокирана от думите на Шин Ю, след като не съществуваше възможност някой да й е повлиял. Но сега Шин Ю посочи очите си.

— Виждам. Мей Ли не прилича на китайка. Тя е японка. И помня момчето с Лин Хуай… — Изглеждаше много тъжна, като че ли опозорена беше самата тя. — Лин Хуай ме излъга. Това дете не е на бога.

— Всички деца са божии деца. А сестра ти те обичаше много, Шин Ю.

Шин Ю не отговори и Одри се замисли върху това, което беше казал генерал Чан, че детето ще бъде мразено, защото не е нито японче, нито китайче. Като мислеше сега за това, сърцето й се късаше. Бебето, което беше обикнала така силно, нямаше да бъде прието от собствения си народ. Одри се натъжаваше все повече, докато опаковаше нещата си за предстоящото пътуване.

През следобеда тя отиде до телеграфния офис, за да изпрати две телеграми. Първата беше до Чарлз, защото искаше да му каже, че е вече свободна и че не след дълго ще се завърне в Сан Франциско. Знаеше, че новината ще го успокои и тя искаше да му спести агонията на чакането на писмо, което би пътувало седмици наред.

Съобщението, което му изпрати, беше просто и ясно.

„МОНАХИНИТЕ НАКРАЯ ТУК. НАПУСКАМ ХАРБИН НАСКОРО, ЗАВРЪЩАНЕ САН ФРАНЦИСКО ПРЕЗ ЙОКОХАМА. ВСИЧКО НАРЕД. ОБИЧАМ ТЕ ВЕЧНО.“

ОДРИ

А до дядо си до голяма степен същото, като го уверяваше, че ще му съобщи точната дата на пристигането си, когато я узнаеше.

Но тя беше изненадана, когато два дни по-късно от телеграфния офис пристигна едно момче, което дойде на бегом, като стискаше в ръката си телеграма за нея. Тя му даде една монета за услугата и момчето си отиде с щастлива усмивка, а тя с треперещи ръце разгъна листа. Обзе я страх, че новината може би засягаше дядо й, а вероятността, че твърде дълго се е застояла в Харбин я ужаси. Очите й бързо се напълниха със сълзи и тя се обърна, за да скрие това от монахините, и тихо отпрати децата по-настрани. Тогава една от сестрите се обърна към нея и я заговори предпазливо:

— Лоша новина ли е, госпожице?

Одри поклати глава и се усмихна през сълзите.

— Не… не… не е… в началото се уплаших, че може би е станало нещо с дядо ми, но не е. Съвсем друго е. Просто бях изненадана. — Тя направи усилие да удържи напиращите нови сълзи. — И много се трогнах.

Телеграмата беше от Чарлз и тя се прибра в стаята си, за да я прочете отново сама, след което излезе на дълга разходка. Знаеше, че ще трябва да му отговори бързо, и че едно писмо не може да стигне до него достатъчно бързо. Той заслужаваше по-бърз отговор. Телеграмата я беше заварила напълно неподготвена.

„СЛАВА БОГУ. ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕШ ЛИ ПРЕЗ ЛОНДОН. ИМАМ СЕРИОЗНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ, КОЕТО ТРЯБВА ДА ОБСЪДИМ. ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН? ОБИЧАМ ТЕ.“

ЧАРЛЗ

Беше казано всичко, което искаше да чуе, и все пак знаеше, че не може да го направи. Поне не сега. Беше чела между редовете писмата от дядо си. С всеки изминат ден ръката му явно трепереше все повече и изведнъж тонът му започна да издава безпомощност. Явно беше силно потиснат и вече не вярваше в завръщането й. По никакъв начин не можеше да се прибере през Лондон. Но да съобщи това в телеграма би било много грубо и нелюбезно, и твърде трудно можеше да се обясни. Само да можеше да й позволи да се прибере колкото може по-бързо, а след това там да оцени ситуацията. Тя вече знаеше, че Анабел й е обидена и разярена за това, че не беше дошла до раждането на дъщеря й, която беше кръстена на майка им Хана. Но тя си имаше мъж и прислуга и даже свекърва, която би могла да й помогне в случай на необходимост, въпреки че от майката на Харкърт нямаше кой знае каква полза, а децата, с които беше обвързана Одри, си нямаха никого. Само че Анабел едва ли би разбрала това.

Така или иначе не я беше много грижа за Анабел. Безпокоеше се за дядо си и се опита да обясни това на Чарлз в мъчителната телеграма, която му изпрати следващата сутрин.

„СКЪПИ, БИХ ИСКАЛА ДА СЕ ПРИБЕРА ПРЕЗ ЛОНДОН, НО НЕ МОГА. ДЯДО СЕ НУЖДАЕ ОТ МЕН ВЕДНАГА. ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРНА БЪРЗО В САН ФРАНЦИСКО. МОЖЕШ ЛИ ДА МИ ПРОСТИШ? ЩЕ ТИ СЕ ОБАДЯ НЕЗАБАВНО, ЗА ДА ОБСЪДИМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ТИ. ТОВА ИЗГЛЕЖДА ПРЕКРАСНО. МОЖЕШ ЛИ ДА ДОЙДЕШ В САН ФРАНЦИСКО, ЗА ДА МЕ ВИДИШ? ОБИЧАМ ТЕ.“

ОДРИ

Отговорът изглеждаше несполучлив и тя се страхуваше, че той можеше да се почувства засегнат поради това, че нямаше да мине през Лондон, но просто нямаше друго решение… В близкото бъдеще не виждаше лесен начин да изостави дядо си, за да се омъжи. Беше реалистично да се очаква, че тя ще се задържи вкъщи поне за още известно време. И въпреки че не искаше на този свят нищо повече от това да бъде жена на Чарлз, беше много болезнено, че трябва да стои изправена пред такъв мъчителен избор. А съществуваха и други дилеми, също така болезнени, ако не и повече.

Думите на генерал Чан, изговорени относно бебето, което бяха акуширали заедно, не преставаха да звучат в ушите й. Вземи я със себе си, госпожице. Но тя не виждаше как би могла сега. Беше мислила и за това, да вземе със себе си и Шин Ю, но когато спомена за това, Шин Ю се уплаши. Тя не искаше да напуска Китай. Не познаваше нищо друго, освен Харбин и околностите му. Искаше да бъде там с хората като нея. Вече даже беше свикнала със сиропиталището, както много от децата. Животът им там не беше лош. Единствено нямаха родители.

Одри беше се държала прекрасно с тях през дългите месеци на пребиваването си. Монахините я увериха, че мястото й в рая е осигурено, след всичко, което беше направила за децата.

Тя телеграфира до Шанхай за резервация в хотел „Шанхай“ и за кабина на кораба „Президент Кулидж“, който трябваше да отплава за Йокохама. Сега нямаше време за губене и две седмици след пристигането на монахините белгийки тя беше приготвила целия си багаж и й оставаше само една нощ при децата.

— Ще се молим за теб, госпожице Дрискол.

Имаха празнична вечеря и всички деца пяха песнички. Много им харесваше по-младата монахиня, но не се чувстваха твърде спокойни с другата, която като че ли беше доста строга с тях, а Одри, с която отдавна бяха свикнали, направо обожаваха. Предстоеше сърцераздирателна раздяла на гарата следващия ден, но всички обещаха да я изпратят.

Преди лягане Одри информира монахините за генерал Чан, защото той можеше да се върне, като им каза, че не трябва да се страхуват от него. За първи път тя сложи кошницата на Мей Ли в една стая с няколко от другите деца. Ако се събудеше през нощта, монахините щяха да я чуят и да я нахранят с козето мляко, което толкова й харесваше. Но за Одри беше дошло времето да се раздели с тази грижа. Трябваше да се бори със себе си и да не отговаря на плача, който чуваше, а знаеше, че бебето плаче за нея. Два месеца го беше държала в ръце, едва ли не денонощно, и Одри беше единствената майка, която то познаваше, а сега щеше да остане без нея.

Тази мисъл измъчваше сърцето на Одри през цялата нощ. Тя лежеше будна и копнееше за детето с копринената черна коса и големи тъмни очи, нежното лице, което разцъфтяваше в беззъби усмивки всеки път, когато видеше Одри.

На следващия ден тя събра всичкия си кураж и влезе на пръсти в стаята, за да я види. Бебето я гледаше с широко отворени питащи очи и това дойде на Одри много. Тя го взе от кошницата и го притисна в ръцете си, като му пееше тихо с мокро от сълзи лице. Единственото, за което можеше да мисли, беше сладкото дете, което беше дало живота си, за да роди това бебе. Одри никога не беше обичала друго човешко същество, както обичаше това крехко създание. Беше толкова увлечена, че не чу сестрата, която тихо влезе в стаята зад нея. Сестрата почака малко, а след това приближи и я обгърна с едната си ръка.

— Вземи я със себе си, госпожице… вземи я… не можеш да я изоставиш.

— Знам. — С тези, изпълнени с болка думи, Одри се обърна с лице към по-възрастната от двете монахини. Одри забеляза, че и нейните очи са влажни.

— Не трябва да изоставяш някого, когото обичаш толкова много. Тук няма живот за нея. След време всички ще й обръщат гръб. Нито е японка, нито китайка. Но е твоя, твоя в сърцето ти и само това е от значение.

— А в Сан Франциско? — Този въпрос тя отправи повече към себе си, отколкото към монахинята. Сега чуваше само думите на генерала: Вземи я със себе си, госпожице… вземи я… — Как ще се отнасят с нея там?

— Ще бъдеш с нея и ще я защитаваш.

А дядо? А Анабел?… А Харкърт?… А Чарлз? Дали той щеше да разбере?

Но сега тя можеше да мисли само за това малко бебе, което обичаше толкова много. Имаха право. Не можеше да я изостави. Не можеше. Тя погледна монахинята. Лицето й беше обляно от сълзи, а ръцете й притискаха малката Мей Ли.

— Какво да направя? Как да я взема със себе си?

Монахинята се усмихна през сълзи. За нея Одри беше най-удивителната жена, която беше срещала, и това наистина беше така.

— Опаковаме дрехите й и ти я взимаш с кошницата й, с достатъчно количество козе мляко и с твоята любов.

— Не ми ли трябват документи за нея? Паспорт? — Одри тръгваше след два часа и не беше се сетила за нищо от тези неща, а сега изведнъж поиска да вземе и Шин Ю, и всички останали, но знаеше, че не може. Но Мей Ли беше нещо по-различно, Мей Ли беше нейна от самото начало и ако я оставеше тук, никой нямаше да я обича. Монахинята ясно виждаше как сърцето на Одри се разкъсва от болка.

— Ще получиш от нас документ, от който е видно, че тя е сираче от това сиропиталище, и ще представиш този документ на чиновниците в Шанхай при заминаването ти. Няма да те спрат. Тя не им е необходима. А в твоята страна, ако тя се ползва с твоята протекция и обещаеш да я осиновиш, няма да имаш проблем. Ще ти бъде по-лесно да се прибереш по начина, по който си решила, отколкото ако повториш обратния път и трябва да пресичаш толкова много граници.

Всичко изглеждаше съвсем просто и ръцете на Одри направо хвърчаха, когато приготвяше багажа.

След по-малко от час всички бяха на гарата и нямаше сухи очи. Тя беше дала на монахините чек на огромна сума, който можеше да се осребрява в американската банка в Харбин, като искаше тези пари да се използват за децата. Обясни на Шин Ю, че, ако промени решението си и пожелае да замине с нея, ще я вземе, или ще уреди това по всяко време, когато Шин Ю пожелае. Но момичето поклати глава разплакана и се притисна към ръката на младата монахиня. Не искаше да отива никъде. Отказа да целуне Мей Ли. Всички деца разцелуваха за довиждане разплаканата Одри, а най-накрая същото направи и Шин Ю.

Одри продължаваше да хълца, когато влакът потегли.

Знаеше, че никога повече няма да се върне тук, поне това беше крайно невероятно и сега тя напускаше всички… всички тези деца, които беше обичала, и за които се беше грижила осем месеца. Отнасяше със себе си спомена за тях… за Лин Хуай и генерал Чан… Докато мислеше за тях всички, тя погледна спящото бебе и затвори очи. Най-после, след всичко преживяно, завръщането у дома започваше. Мей Ли беше на сигурно място в ръцете й. Мислите на Одри бяха заети с хората, които оставяше след себе си, и тези, при които се връщаше, и се чудеше как ли в рамките на един човешки живот ще прокара мост между тези два свята.