Даниел Стийл
Жажда (29)

29.

Дните, които Одри и семейство Розен прекараха в Сан Ремо, бяха леки и приятни и Одри релаксира повече, отколкото по време на последните няколко дни в Антибите, където имаше до себе си Чарли и жена му. Опитите да не предизвика сцена й струваха страшни усилия, а в същото време трябваше да се бори със собствените си чувства. Вайълет и Джеймз й липсваха, но тя се радваше, че не е там, а Сан Ремо не преставаше да бъде весел и приятен, даже сега, в края на лятото.

Одри беше с намерението да остави Карл и Уши там и да продължи за Италия с влак, но те бяха толкова настойчиви в желанието си да бъдат с нея поне до Милано, че най-накрая тя се смили. По-нататък трябваше да продължи до Рим, докато те щяха да поемат за Венеция.

Междувременно, в Милано прекараха фантастично хубаво заедно с приятеля на Карл в един малък замък, подобен на който Одри никога не беше виждала. По стените имаше фрески, невероятни гоблени, собственост на музеи, и картини от всекиго, от Реноар до Гойя и до Да Винчи, заедно с огромна колекция на Делла Роббиа. Мястото беше необикновено, дните, прекарани там, чудни. Техен домакин беше един Principe, принц, и жена му, Principessa, и Одри се забавляваше с тях отлично всяка нощ до настъпването на зората. Всички те пиеха твърде много вино и посещаваха всяко парти в града. Даже дадоха малък бал за тях, който представляваше чиста импровизация за триста най-близки приятели в чест на Карл и Уши. Одри носеше една от вечерните рокли, които беше купила за кораба, и се чувстваше доста обикновена до екстравагантно облечените италианки с техните тежки огърлици от смарагди и рубини, и сапфири, и тиари с диаманти.

На никого не му се тръгваше, когато настъпи времето, най-малко от всички й се тръгваше на Одри и сега, когато седеше на закуска с Моли, планираната й екскурзия до Рим изглеждаше ужасно тъпа. Мислеше си за връщане в Лондон по-рано, отколкото беше решила преди това, и тайничко се оплакваше пред себе си, че няма какво да прави. Може би Вайълет щеше да се присъедини към нея при краткото й пътуване до Париж. Но тази сутрин Уши и Карл отново подновиха темата за пътуване до Венеция и бяха категорични в настояването си тя да бъде с тях. Бяха абсолютно сигурни, че не трябва да бъдат сами и обещаха, че ако вземат друго решение, ще я уведомят.

— Ще се чувстваме самотни без теб, Одри…

Особено много се възхищаваха от Моли. Уши я грабна в ръцете си и изрази съжаление за това, че никога няма да има бебе, което да прилича на Моли, и с това разсмя Карл и Одри.

— Боя се, че имаш право, скъпа — я подразни той.

И за съжаление до този момент двамата нямаха причина да предполагат, че тя е бременна, но опитите им в това отношение бяха много приятни.

— Трябва да дойдеш с нас. Това е всичко!

Той направи опит да се държи като прусак, съдейки по начина, по който произнесе тези думи, но резултатът беше, че заприлича само на сърдито дете. Беше с много приятна външност, макар и доста по-различен от Чарли и Джеймз, но в него имаше нещо много тъмно, екзотично, особено, семитско и за Одри беше лесно да разбере защо Уши го намира красив.

Помисли си дали някога ще намери изобщо някого за себе си. Като че ли всички бяха намерили идеалния партньор, Вайълет в Джеймз, Уши в Карл, и даже домакините им в Милано изглеждаха идеално подходящи един за друг. Вече беше започнала да чувства болката от това, че е сама през цялото време, и вече не беше много на ясно как беше постъпила с живота си преди Моли.

— И така, ще дойдеш ли? — Гледаха я в очакване, а тя вече не можеше да измисли някакво оправдание, с което да им откаже.

— Няма защо въобще да говорим за това. Венеция е най-романтичното място на света и нямам намерение да ви провалям удоволствието.

Уши се засмя закачливо и намигна на Карл, който също се засмя и погледна към Одри, като постави пръст на устните си, сякаш имаше намерение да й повери някаква много важна тайна.

— Вече бяхме там миналата година…

Уши чуруликаше безгрижно и тримата се смееха. В края на краищата беше тридесет и пета, а не деветстотин и дванадесета и всеки от тях си беше имал своите малки лудории. Венеция беше мястото, където беше започнал нейният любовен роман с Чарли, и тя се страхуваше да отиде с тях там. Страхуваше се, че спомените ще бъдат прекалено болезнени.

— Ще дойдеш ли?

Уши я гледаше, като дете, което се надява да получи нещо хубаво и Одри се засмя и вдигна двете си ръце. Не беше възможно да им се противостои, беше й много приятно с тях и вече почти не се чувстваше виновна за това, че им се натрапва по време на медения им месец, въпреки че съзнаваше, че сигурно е така.

— Много добре. Идвам.

Разнесе се ликуващ вик и на следващия ден тръгнаха в прекрасно настроение. Оставиха колата си на гарата и се натовариха на една гондола като щастливи туристи, а гондолиерът им пя през целия път до двореца „Грити“. Попита ги дали са били и по-рано във Венеция в отговор на което и тримата кимнаха, а когато се озоваха под Моста на въздишките, той им каза да си затворят очите и да не дишат и че всичките им желания ще се сбъднат. Уши и Карл се подчиниха със стиснати ръце. Одри само се усмихна на Моли в ръцете си, не й беше останало нищо, към което да отправя пожелания. Само отчаяно се сражаваше срещу спомена за Чарли.

Самият факт, че присъства на това място беше труден, а това, че се намираше така близо до любовта между Уши и Карл, правеше положението й още по-трудно. Но, от друга страна, тя знаеше, че ако можеше да надживее това връщане във Венеция, щеше да надживее всичко, а те бяха много добри с нея и я водеха навсякъде със себе си. И най-после Одри се изповяда пред Уши. Трябваше да сподели чувствата си с някого. Беше й болезнено мъчително да бъде на това място с всичките си спомени, след като знаеше, че всичко е свършило завинаги. Тя разказа на Уши за пътуването до Китай… за оставането си в Харбин… идването му в Сан Франциско… и за отказа си да изостави всичко и да се омъжи за него… И след това за брака му с Шарлот.

— Колко ужасно е било това, че си го видяла на Антибите! — Сега тя разбираше напълно цялата болка, която е преживяла, и даже съжали, че бяха толкова настоявали да дойде с тях във Венеция. Сега, когато знаеше всички подробности, изглеждаше много нелюбезно, че са постъпили така с нея. — Знаеш ли, казах на Карл, че според мен той не я обича. Тя е много умна жена и Карл каза, че му харесва. Но тя не е жена със сърце… нали разбираш, Одри?

Одри се усмихна на нейния английски.

— Така или иначе, той се е оженил за нея. Уви.

— Сигурно и на него не му е лесно. — Одри кимна, но това не променяше нищо. А сега трябваше да го забрави. — Трябва да срещнеш някой друг. — Тя мислеше за един приятел на Карл, преподавател в университета. Беше на четиридесет години и вдовец с две деца и Уши беше много привързана към него, до голяма стенен както Вай беше привързана към Чарлз. — Ще ни дойдеш на посещение.

Тя не добави повече, страхувайки се, че Одри ще окаже съпротива.

През останалата част от престоя си направиха всичко, което нормално се полага — музеи, църкви, посетиха стъклените фабрики и най-накрая Одри престана да си представя, че вижда Чарли на всеки ъгъл. Това, че беше разкрила душата си пред Уши, й помогна. А вечерта преди времето, когато трябваше да тръгват, Карл се обърна към нея с нежна усмивка. Беше се привързал много силно към тяхната американска приятелка, а и двамата бяха направо луди по Моли.

— Защо не дойдеш с нас в Германия?

Одри се засмя.

— Не ви ли омръзнах вече, Карл? Действително цялата работа започва да прилича на menage a trois. — Тя се усмихна на жена му. — Няма как да не мисля, че бихте се зарадвали да се отървете от мен.

Одри щеше да вземе влака за Лондон на следващия ден, а те се връщаха в Берлин в новия си дом, който Уши бързаше да декорира, докато Карл трябваше да се появи вече в университета.

— По такъв начин Уши ще се чувства щастлива, докато аз съм на работа. Джеймз и Вайълет така или иначе все още няма да са се прибрали в Лондон. — Той знаеше, че тя ще остане у тях. — Ще се чувстваш много самотна там без тях.

Винаги беше загрижен за нея и двамата се държаха чудно по време на цялото пътешествие. И Одри трябваше да признае, че изкушението да бъде с тях е непреодолимо.

— Аз наистина не искам да се натрапвам… — Колебанието й беше неподправено, но те толкова много настояваха да бъде с тях в Берлин за една-две седмици, че тя се смили. А когато на следващата сутрин тръгнаха, настроението им беше повече от прекрасно. Венеция беше чудесно място, но Одри я напусна с радост.

Влакът, който взеха, следваше същия маршрут като този, на който бяха преди години с Чарли, преди да се прехвърлят на Ориент Експреса, но този път, когато стигнаха Залцбург, вместо на изток те се отправиха към Мюнхен с едно спиране на границата в Розенхайм.

Уши съжаляваше, че не беше имала време да предупреди семейството си, че щяха да спират в Мюнхен за един час. Времето не беше достатъчно, за да посетят къщата на родителите й, но тя реши, че поне ще им телефонира, при условие, че става дума за приличен час, или може би даже щеше да ги предупреди от Розенхайм, ако можеше да се свърже чрез телеграфния офис там. Разговаряха и се смееха тихо, докато Моли спеше на една от кадифените седалки, докато най-накрая напуснаха Италия, прекосиха Австрия и наближиха Германия.

Когато поръчваха още една бутилка шампанско и малко хайвер, почувстваха, че влакът намали скоростта си и тогава на перона навън забелязаха войници и униформени чиновници, които говореха нещо с кондуктора и други лица от персонала на влака. Най-накрая кондукторът вдигна рамене и им направи знак с ръка, че могат да влязат.

Уши се намръщи и погледна Карл.

— За какво мислиш, че става дума?

— Хора на фюрера — каза той с презрителна насмешка, но тихо. Не беше обръщал голямо внимание на първите прояви на Хитлер и не му харесваха кресливите му речи за арийците, но беше достатъчно умен и пазеше политическите си възгледи за себе си. Други хора от университета бяха имали неприятности предната година и нацистите като че ли никога не закъсняваха да обвинят интелектуалците, че са комунисти, ако те не споделяха убежденията им. И така той обикновено си кротуваше, освен, разбира се, когато беше с Уши, а във Франция с Чарлз и Джеймз съвсем не си държеше устата затворена.

Но сега изглеждаше доста безгрижен, когато стюардът донесе хайвера, като точно зад него стоеше един войник.

— Паспортите, моля — нареди войникът, оглеждайки с неодобрение луксозното купе. Карл подаде трите паспорта и войникът най-напред огледа американския.

— Amerikanisch? — обърна се той към Одри с присвита усмивка.

— Да. — Тя се почувства неудобно от това, че точно в този момент размазваше хайвер върху филия с препечен хляб. Усмихна му се и войникът погледна спящото дете.

— На кого е това момиче?

— Това е дъщеря ми — побърза да отговори Одри. Тя винаги носеше със себе си документите по осиновяването на Мей Ли, но изглежда, че войникът не се интересуваше от това. Той й връчи обратно паспорта с леко кимване и бързо се зае с другите два паспорта.

— Имената ви са различни. Приятели? — В очите му имаше някаква враждебност и Карл побърза да обясни.

— Връщаме се от сватбеното си пътешествие. Не ни остана време да си сменим паспортите, преди да тръгнем. — Войникът се усмихна, сякаш това го забавляваше, но на Одри не й хареса начинът, по който той погледна към Карл.

Загледа се продължително в очите му.

— Евреин, нали?

Одри беше шокирана от грубото отношение и погледна приятеля си. Мускулите на лицето на Карл се стегнаха, но погледът му не издаде нищо.

— Да. — Не се поколеба нито за момент.

— А съпругата не е еврейка. Правилно? — Той беше забелязал онова фон в моминското й име и това го беше ориентирало, но само взе паспортите със себе си и бързо напусна купето, без да каже нещо повече.

Одри искаше да попита защо не върна паспортите, но се страхуваше да изрече каквото и да е.

— Както изглежда, през последните два месеца са станали даже още по-очарователни. — Карл изглеждаше ядосан и Уши побърза да докосне ръката му.

— Не казвай нищо, Schatz. Харесва им да се правят на важни. Вероятно се е раздразнил от хайвера и шампанското.

Карл само вдигна рамене и се усмихна.

— Завистливи селяндури, да вървят по дяволите. — Четиримата се засмяха и в този момент войникът се появи отново, този път придружен от двама офицери. Те не казаха нищо, а направо приближиха Карл, който седеше до Уши.

— Запознат ли сте с нюрнбергските закони? — обърна се към Карл по-високият от офицерите и Одри видя, че той имаше тънък като от бръснач белег, който се спускаше надолу по бузата му, и се запита дали не го е спечелил в дуел. Носеше отличителните знаци на „SS“ на реверите си, а когато ги огледа подробно, очите му бяха студени като стомана.

Карл като че ли продължаваше да бъде много спокоен.

— Не съм запознат с нюрнбергските закони.

Поведението му беше сериозно, но в гласа му нямаше напрежение и той продължаваше да държи нежно ръката на Уши. Дланта й беше мокра от пот, а неговата леко трепереше.

— Преди една седмица в Нюрнберг имаше конгрес и на петнадесети септември законът влезе в сила и според този закон връзките на евреин с ариец се наказват със смърт. — Той бързо погледна към Уши, отново към Карл и групата от трима замръзна в мълчание.

Карл като че ли беше в шок.

— Не е възможно да казвате това сериозно.

Офицерът го изгледа с омраза.

— Фюрерът е винаги сериозен, господине. Това е крайно сериозно нарушение.

Лицето на Карл беше побеляло.

— Тази жена е моя съпруга.

— Това не значи, че не е налице престъпление. — Той чукна токовете си един към друг и го изгледа продължително. — Сега ще дойдеш с нас. Арестуван си, хер Розен. — Той умишлено пропусна титлата Doktor.

За известно време никой не направи никакво движение, бяха напълно шокирани, а когато се появиха двама войници и сграбчиха Карл. Уши нададе ужасен писък и се вкопчи в него. Той я погледна с отчаяние, а след това погледна и Одри, като я молеше с очи да се погрижи за Уши. Не можеше да направи нищо. Трябваше да тръгне с войниците.

Одри стискаше здраво ръката на Уши, когато отведоха Карл, изпратен от изпълнените с ужас погледи на двете жени. След това, когато като че ли бързо дойдоха на себе си, Одри помоли стюарда да им свали чантите. Трябваше да слязат веднага и да се опитат да разберат къде са отвели Карл.

Уши беше изпаднала в истерия, но Одри се опитваше да изглежда спокойна, когато помоли стюарда с нейния крайно неубедителен немски да направи необходимото, за да могат да отидат с такси в града. Положението беше невъзможно. Одри непрекъснато караше Уши да седне върху една от чантите и се опитваше да не я изпуска от погледа си, докато мислеше трескаво, а Уши плачеше, а вече плачеше и Мей Ли, уплашена от напрежението, което беше почувствала около себе си. Сърцето на Одри туптеше напрегнато, когато влакът тръгна и те останаха сами на гарата. Бяха видели, че Карл беше отведен в зловеща черна кола и сега Уши плачеше неудържимо.

— Къде го отведоха?… О, боже… къде го отведоха?

— Ще разберем.

Беше невъзможно. Това беше някакъв лош сън… връзките с ариец се наказват със смърт? Те бяха луди.

Одри проведе разговор по най-добрия възможен начин с началник-гарата и след известно време пристигна кола, която да ги отведе до някакъв хотел, където Одри свали чантите във фоайето, поиска стая, все едно каква стая, и незабавно помоли за телефонна връзка с бащата на Уши. Докато чакаше да влезе във връзка, Уши се поуспокои, но когато се свърза, стана отново истерична и се наложи Одри да обяснява какво се беше случило. Беше истински кошмар.

— Боже мой… направиха какво?… О, боже мой, къде е той?

— Не знаем. Мисля да се обърна към полицията след този разговор.

— Не правете нищо! — Гласът му беше уплашен и той обеща да проведе някакви разговори и да й се обади.

Докато чакаха Одри настояваше Уши да легне. След малко тя лежеше, без да спира да плаче, и Одри й донесе чаша вода, от която тя отпи с благодарност, загледана в Одри с големи, изразяващи болка очи, докато Одри се опитваше да успокои и Моли, и Уши.

— О, боже мой… ами ако го убият?… О, боже мой…

Уши се държеше за нея като уплашено дете и като че ли на баща й му трябваше цяла вечност, за да им се обади. Но най-после телефонът иззвъня и операторът съобщи за обаждане от Мюнхен.

Но Манфред фон Ман искаше да говори с Одри, а не с Уши. Той й обясни, че се страхува, че не знае какво да каже на дъщеря си.

— Миналата седмица убиха дванадесет души в Мюнхен за същото престъпление. Мислехме да им се обадим и да им кажем да не се прибират. Но другите бяха работници, търговци, някакви бедняци, около които комунистите бяха вдигнали голям шум. Между тези хора, разбира се, нямаше нито един с положението на Карл. Не мислехме, че това може да му се случи.

Но се беше случило. И сега Одри се ужаси при мисълта, че може би няма да го измъкнат. Трудно беше да се повярва на това, което казваше бащата на Уши.

— Казаха ли ви къде е?

— Не още. Но мой познат от върховното командване ще ми се обади. Как е Уши?

Изглежда този човек беше много свестен и Одри погледна над рамото си към Уши. Тя трепереше на леглото с невиждащ поглед. Шокът не беше отминал и Одри изпита силна тревога за нея.

— Боя се, че не е много добре. — Това беше единственият отговор, който можеше да даде.

— Ще дойда в Розенхайм.

— Мисля, че идеята е добра.

Но когато той пристигна, Уши беше истерична, а цял ден нямаше никакви новини. Беше настояла, че тя самата трябва да се обади в местната полиция, а след това и да се яви там лично, но й отказаха свиждане с Карл въпреки всичките й молби. Казаха й, че не могат да се съгласят и че той е обречен и че не може да се говори с него. Бил извършил престъпление срещу райха и сега тя дължала на своя народ да се омъжи за ариец и да роди деца за райха. Докато водеше разговора, тя все повече изпадаше в истерия и малко остана да удари единия от тях и щеше да го удари, ако Одри не я беше дръпнала и принудила да се върне в хотела с нея.

Одри не беше на себе си след всичко, което ставаше с тях, и когато барон фон Ман пристигна, тя проведе разговор насаме с него и го попита какво според него щеше да стане с Карл. Докато й отговаряше, видът му беше мрачен, той мислеше за хората, които бяха убити по същата причина само преди седмица.

— Не знам. Може да го пратят в лагер. Сега пращат по лагери много хора. Евреи като Карл. Бях я предупредил. — Той беше в агония поради собствената си безпомощност. — Те са способни на всичко.

И бяха. Генералите, с които се познаваше барон фон Ман, твърдяха, че не могат да помогнат с нищо. Според нюрнбергския закон от петнадесети септември същата година Карл Розен беше виновен в престъпление, наказуемо със смърт. Одри мразеше думите, които чуваше много, много пъти, а когато баронът късно вечерта се върна към двете очакващи го жени, не донесе никакви добри новини.

— Довечера ще го отведат някъде другаде. Не знам къде, но дежурният офицер обеща да ми каже утре. Най-напред ще отида там.

— Ще го отведат някъде? — Погледът на Уши беше безумен, не беше останал помен от смеещото се момиче отпреди само няколко часа по-рано. Беше неузнаваема. Косата й беше разчорлена, гримът й размазан, лицето й на петна от сълзи и даже върху роклята й имаше грим от сълзите, които я бяха накапали, но тя не мислеше за всичко това, мислеше само за Карл. — Къде ще го откарат?

— Обещавам ти, скъпа! Ще разберем при първа възможност. — Тя хлипаше, прегърнала баща си, а той плачеше заради собственото си безсилие и ужасната съдба на зет си. Сега, при тази нейна скръб, той даже съжаляваше за това, че й беше разрешил да се омъжи за него.

Но не изпитваше лоши чувства към Карл и на следващия ден отиде пак в полицейския участък, където му казаха, че Карл е откаран някъде в Унтерахинг.

Пътуването дотам беше дълго и мълчаливо, чуваха се само хълцанията на Уши. Даже малката Моли не издаваше звук в ръцете на Одри. Когато пристигнаха, даже не се спряха в някой хотел, а направо отидоха до полицейския участък, уплашени за живота на Карл, и се случи така, че още със самото пристигане го видяха как го товарят на камион, носеше вериги. Уши нададе сърцераздирателен писък и се втурна към него, като в същото време Моли започна да плаче, а Одри инстинктивно я притисна към себе си и сложи ръка на очите й, докато барон фон Ман застана между тях и войниците наоколо. Уши беше почти стигнала до Карл, когато баща й я догони и дръпна назад. Тя му се съпротивляваше свирепо, когато войниците, които водеха Карл, го ръгаха злобно с щиковете си и той извика, когато го напъхваха в камиона.

— Добре съм… добре съм… Ich bin…

Затръшнаха шумно вратата пред широко отворените ужасени очи на Уши. Той едва ли приличаше на себе си. Дрехите му бяха разкъсани, а по лицето и главата му се виждаха буци съсирена кръв. Уши плачеше неистово, а баща й я държеше с две ръце. Миг по-късно камионът вече беше заминал и единственият отговор на тяхното търсене беше, че въпросът беше решен.

Баронът настояваше, че единственото, което им оставаше, беше да се прибират в Мюнхен. Там той можеше да получи повече информация и вече нямаше смисъл да се стои в Унтерахинг, така че се качиха в колата и пропътуваха разстоянието до Мюнхен, без да спират никъде по пътя.

Тогава той повери дъщеря си в ръцете на майка й, а Одри нахрани Моли и я сложи в леглото след топла баня, оставайки сама в стаята си в очакване на новини от Карл. Всички бяха в шоково състояние. Кошмарът си оставаше кошмар и по всичко личеше, че нямаше начин, по който да го спасят.

По-късно тази вечер, след като забеляза светлина под вратата й, баронът я покани в библиотеката, за да пийнат. Говориха за безумието на новите закони, но даже тук баронът не се чувстваше напълно свободен. Говореха шепнешком до пращящия огън, зад плътно затворени врати. В Германия никой нямаше доверие на никого, даже и в собствената си къща.

Вечерта той проведе няколко телефонни разговора, но без всякаква полза и едва два дни по-късно най-после новината дойде. С голяма мъка той се беше обадил на родителите на Карл, за да ги информира, и те изразиха благодарността си за всичко, което той се опитваше да направи. Но в края на краищата нито едно от усилията му не беше дало резултат.

Той затвори телефона и се разплака тихо в ръцете си, преди да изкачи стълбите, за да съобщи на жена си и дъщеря си. Първо каза на жена си и двамата заедно влязоха при Уршула, която беше заключена в стаята си и която вече изглеждаше почти като луда.

Тя ги посрещна с втренчен поглед и веднага почувства какво щяха да й кажат. Одри чу жалния й писък от стаята си и изтича навън в коридора. Зачака, като че ли нещо щеше да се промени, някой щеше да дойде… но с Карл беше свършено. Той беше мъртъв, убит от хитлеристите и сега, когато Одри стоеше права на течението в дългия коридор, тя си спомни за звучния му смях, за топлината на очите му и за първи път през живота си разбра какъв рядък дар е любовта… колко е ефимерна… колко бързо отлита… Изведнъж Уши вече не беше невеста… а вдовица… Карл го нямаше… и това можеше да се случи на всекиго.

Тя изведнъж разбра колко им беше провървяло на нея и на Чарли и колко глупаво беше постъпил той, погубвайки собствения си живот с жена, която не обича и която го беше уловила в капан.

Минаха много часове, преди Одри да успее да види отново Уши тази нощ, и когато я видя, нямаше какво да й каже. Само я задържа в прегръдките си и я остави да си поплаче на воля. Като че ли сърцето на това момиче щеше да се пръсне, а когато Одри отново се загледа в очите й, вече знаеше, че Уршула фон Ман Розен никога вече няма да бъде същата.