Даниел Стийл
Жажда (43)

43.

Последните дни от бременността бяха много тежки за Одри. Можеше да се каже, че Чарли вече е много добре и направо не го свърташе на едно място. Изчезването на Джеймз още повече усилваше желанието му да се включи отново във войната и да извърши нещо полезно. Вайълет изглеждаше много по-напрегната отпреди, въпреки че при много по-спокойни моменти твърдеше, че все още има чувството, че Джеймз е жив някъде и че няма да се откаже от надеждите си, освен ако някой не й каже със сигурност, че съпругът й не е надживял мисията си. Но с всеки изминат ден изглеждаше все по-малко вероятно, че е останал жив след гибелта на самолета му.

Децата бавно се адаптираха към действителността, макар и може би по-малко успешно, отколкото биха могли, ако Вайълет се беше оказала способна да признае, че той е мъртъв, или ако това се знаеше със сигурност. Трудно беше да се настоява, че той отсъства само временно от живота им. Това, че го нямаше, измъчваше жестоко всички и особено Вай и децата.

А Одри беше станала толкова голяма, че почти не можеше да се движи, а на всичко отгоре юни ги изненада с гореща вълна. Тя се чувстваше като планина на крака и нощно време едва дишаше. Беше почти неподвижна, когато бебето риташе и се блъскаше в нея. Все едно, че някой я биеше отвътре, както тя обясни на Чарли и две седмици след определената от лекаря дата тя все още продължаваше да чака. Лекарят каза, че това не е необичайно и настоя тя да прави дълги разходки и да спи колкото може повече. И двете изглеждаха невъзможни за нея, като се имаше предвид колко е тежко положението й, но Чарлз и Вай често я принуждаваха да излиза и да се разхожда.

Седемнадесет дни след определената дата я разхождаха по зелените хълмове, тя се оплакваше, но и тримата се смееха на огромното й туловище. Предстоящата поява на бебето единствено балансираше страшната скръб, която всички изпитваха във връзка с Джеймз.

— Решително отказвам да направя даже още една стъпка. Разбирате ли вие двамата? Ще трябва на връщане да ме носите! Най-напред ме накарахте да преям, а сега ме правите шампион на дълги разстояния! — Всички се смееха, а тя седна на един голям камък, твърдо решена да не помръдне и на сантиметър. — Това е то! Ако искате да ме върнете обратно, ще ви трябва камион. — Тя вдигна поглед към Чарлз и той се засмя.

— Ще е необходим много голям камион… — Изрече го замислено и тя на шега замахна с ръка, като че ли с намерение да го удари.

Но беше истински уморена, когато се прибраха, и гърбът я болеше адски. Вай й предложи грейка, след като тя се оплака, и тогава Одри спомена нещо за това, че има чувството, че се е разболяла от грип.

— Какво те кара да казваш такова нещо? — Вай я погледна подозрително.

— Цял ден съм със страшно разстройство… а гърбът ми направо ме убива.

— Наистина ли? — Вайълет се усмихна победоносно и малко по-късно информира Чарлз, че според нея синът му има намерение да се представи много скоро.

— Искаш да кажеш сега? — Изглеждаше обзет от паника. — Започнала ли е?

— Не, не… — Вайълет му се усмихна, но очите й не се усмихваха както някога… Джеймз вече го нямаше… — Просто забелязвам някои от сигналите. Натам отива.

— Време е. — Изглеждаше успокоен, но го обхвана силно вълнение, когато тази вечер Одри се зае да пренарежда детската стая, вместо да си легне. Твърдеше, че не разполага с всичко необходимо и си легна след един часа, когато Чарлз вече спеше. Тя просто не можеше да се почувства удобно и трябваше да стане и да се поразтъпче. Болката в гърба беше станала още по-лоша и навсякъде изпитваше малки досадни болки. Реши да вземе топла баня, но това също не помогна и в един момент, когато седеше във ваната, почувства силна контракция, от която дишането й спря. Беше очаквала спокойно начало, както пишеше в книгите, а това беше доста грубо. И когато положението се успокои, тя се запита дали не си беше въобразила, че болката е толкова остра. Вече се чувстваше по-добре и лежеше във ваната, като се поклащаше. И тогава, тъкмо когато се канеше да излезе, я удари нова силна болка и тя трябваше да се хване за кранчетата, за да не изпищи или за да не загуби равновесие. По-късно излезе, колкото може по-бързо, уви се в една хавлия и се канеше да отиде при Чарлз, когато водата й се разля по целия под на банята и тя изведнъж се паникьоса. Това беше неочаквано. Трябваше всичко да бъде спокойно и по план, като постепенно наближава едно кресчендо с финал бебе в ръцете й. Това я разтревожи изведнъж и сега вече тя правеше опити да не мисли за паниката от времето на спонтанния аборт.

Когато се почувства достатъчно силна, тя отиде да събуди Чарлз.

Беше след четири часът и той се размърда сънливо, а след това я погледна втренчено.

— Мисля, че започва. — Но видът й не излъчваше радост. Беше уплашена и протегна ръка към него. — Чарли… страх ме е…

— Не се страхувай. — Той се надигна и й се усмихна нежно. — Всичко ще мине много добре, скъпа. Обличам се. Ти само кротувай, а аз ще ти помогна да се облечеш. — Но преди той да успее да направи някакво движение, тя отново почувства болка и се вкопчи за ръцете му, опитвайки се да успокои дишането си, и в същото време да се противопостави на страданието, а той беше шокиран, когато разбра колко силна е болката. — От колко време си така? — Чудеше се защо не го беше събудила по-рано.

— Имах само няколко контракции… но те са… о, боже… Чарли… о!

Тя се държеше здраво за него и не можеше да говори. Той й помогна да заеме отново мястото си в леглото.

— Ще извикам лекар.

— Не ме оставяй… — Вече я обхващаха нови болки. Не беше за вярване. Наближаваше решителната фаза, а всичко беше започнало преди час и половина.

— Позволи ми да извикам лекар, ще се върна веднага. — Той почука на вратата на Вай в движение и й каза какво е положението, после бързо продължи към телефона.

Докторът отговори със сънлив глас и каза, че ще ги приеме веднага в болницата. Гласът му звучеше абсолютно спокойно и Чарли му завидя. Той се върна бързо в стаята, където Одри държеше здраво ръцете на Вай, седнала в леглото с прегънати и широко разтворени крака в истинска битка с болката. Чарли погледна първо нея, после каза на Вай:

— Трябва да я отведем в болницата. — Вай не беше толкова сигурна, но не каза нищо, когато Чарли влезе много бързо в банята с панталоните, ризата и чорапите си и излезе отново достатъчно облечен и готов да я отведе в болницата. Той мушна краката си в обувките и погледна отново Вай. — Ще запаля колата. — Но Одри клатеше глава и жестикулираше към него като обезумяла. Чарлз нямаше сили да я остави. Той се върна до леглото и погледна в очите й. Тя изглеждаше толкова уплашена и изпитваше такава силна болка. — Ще бързам, обещавам…

— Не… не отивай… не мога да отида никъде…

Вай никак не искаше да го плаши.

— Мисля, че може би е късно. Позвъни отново на доктора и му кажи какво е положението. Вероятно той ще може да дойде тук.

— И бебето да се роди вкъщи? — Чарлз изглеждаше ужасен. Ами ако се случеше нещо лошо? Държеше Одри да бъде в болницата, но нещо в погледа на Вай му говореше, че е най-добре да се вслуша в нея.

Само час след като болките бяха започнали, Одри се разкрещя. Писъците й почти го лишиха от сила и той го усещаше, като тичаше към телефона. Успя да се свърже с доктора. Докторът беше на мнението на Вай и каза, че веднага ще дойде с колата си в дома на Хоторн.

Така и направи.

След петнадесет минути вече беше пристигнал. А дотогава лицето на Одри беше плувнало в пот, тя самата продължаваше да стиска с всички сили ръцете на Чарлз и Вай, без да може да бъде контролирана. Изпаднала бе в истерия поради болката, когато главата на бебето я притисна и тя изведнъж започна да се тресе.

Докторът влезе тихо в стаята, погледна я, а след това приближи леглото и се вгледа в очите на Одри с много строг вид. Говореше й много високо, но гласът му не беше нелюбезен.

— Слушай ме. Бебето ти ще се роди много скоро. Слушай ме! Искам да поемеш дълбоко въздух… — Той наблюдаваше очите й, които придобиваха див израз при наближаващата контракция. — Сега! Дишай!… — Той измъкна ръцете й от Вай и Чарлз. — Дишай! Дишай дълбоко… дълбоко… като куче… Ето, това е!

Той й крещеше и Чарлз беше като хипнотизиран, но Одри правеше каквото й казват и когато този път контракцията приключи, тя изглеждаше доволна от себе си. Докторът я накара да поеме още веднъж дълбоко въздух и след това да затвори очи и когато почувства под ръката си, която беше отпусната леко върху стомаха й, че контракцията започва, той отново издаде същата заповед. Положението й отново беше под контрол.

Чарлз стоеше до нея и следеше напрегнато какво става.

— Сега, Одри, трябва да те видя — обяви докторът и отново я накара да диша дълбоко, като помоли Чарлз да държи раменете й. Но този път тя отново загуби контрол поради болката, причинена от прегледа му. — Няма да продължи дълго — каза той тихо на Чарлз и пак започна да дава заповеди на Одри.

По едно време тя не беше в състояние да се владее и през последните пет минути само се опитваше да поеме въздух, да се напряга и да крещи, но изведнъж докторът се приближи съвсем до нея и в края на нейния най-ужасяващ писък измърмори нещо с доволен глас и съвсем за кратко хвърли поглед към лицето на Чарлз, който всеки момент беше готов да се разплаче. Главата на бебето се беше появила и се чу високо проплакване, докато Одри гледаше измъчено към Чарлз, който, от своя страна, не сваляше изумен поглед от нея и бебето между краката й.

— О, боже… о, скъпа… ето го… много е красив! — Чарли беше поразен, когато докторът обърна сините малки раменца и изтегли цялото бебе, което малко след това лежеше върху стомаха на майка си с отворени очи, насочени към нея.

Чарли докосна сина си, за който беше копнял толкова дълго. Вай едновременно плачеше и се смееше заедно с майката и таткото. Това беше най-прекрасното нещо, което беше виждала. И каза това на доктора, който се беше оттеглил малко назад с безкрайно доволен вид.

— Нови методи, всичко това… а изкуството е много древно. — Той се усмихна на Одри и сина й. — Държахте се чудесно, госпожо Паркър-Скот. Доктор Дик Рийд много ще се гордее с вас.

Беше използвал неговите методи с огромен успех, а Одри никога не беше изглеждала толкова грейнала, както когато Чарли й помагаше да нагласи сина си до гърдата й и той засмука спокойно.

Един час по-късно тя лежеше чиста и сресана и прилично облечена в леглото си, като държеше сина си. Чарли седеше отстрани, загледан в чудото, което им се беше родило. Малкият имаше мека червеникава коса, много подобна на нейната, и големи очи, но общо взето по-скоро приличаше на Чарлз и сцената беше толкова разнежваща, че Вай помисли, че ще е най-добре да ги остави сами. Почти й беше невъзможно да издържи гледката, която представляваха… след като Джеймз… Тя изпита срам от това, че е толкова щастлива заради тях.

Беше шест часът и слънцето тъкмо се беше вдигнало и възвестило началото на прекрасен синьо-златен юлски ден. Чуваше се песента на птици от дърветата навън.

Вай се показа от кухненската врата и видя, че докторът се отдалечава с колата си, а след това да приближава друга кола, стара и очукана, и непозната, с някакъв мъж зад волана. Запита се кой ли е той, без да може да си даде отговор, а след това изведнъж сърцето й спря… Не можеше да бъде… не можеше да бъде… Тя нададе вик, който Чарлз и Одри чуха… и Чарлз бързо напусна стаята, за да разбере какво й се беше случило.

Той забеляза отворената врата на кухнята и застаналата навън Вай като закована на мястото си, с ръка, притисната върху устата си, когато Джеймз излезе от колата и застана там достатъчно дълго време, за да види тази прелест… жената, за която беше бленувал три месеца, докато пълзешком се беше измъквал от Франция, подпомогнат от Съпротивата… и изведнъж я виждаше жива и реална.

Той се развика и бавно закуцука към нея. Беше загубил едната си ръка, но това като че ли не беше чак толкова важно, той беше жив… жив!…

Чарли ги наблюдава известно време и се обърна. Върна се при Одри с мокро от сълзи лице и все още смаяна физиономия и тя веднага се досети, че се е случило още нещо. Изправи се в леглото и го погледна.

— Чарли, какво има?

Той не можа да се досети за никакви подходящи думи и се разхълца… двамата се бяха появили в един и същи ден, почти едновременно, синът му и най-старият и най-скъп приятел…

— Джеймз… той е тук. — Тя отпусна главата си върху възглавницата, като продължаваше да държи бебето, и взе да плаче. След всичко молитвите им бяха чути и се оказа, че Вай е имала право. Той е бил жив… и вече си беше вкъщи.

— Слава богу. — Тя протегна ръка към Чарли и двамата останаха така, изпълнени с признателност заради благословията, която небето им беше дарило.

Мина доста време, преди Джеймз да влезе и да ги види тримата. Нямаше думи, които да изразят чувствата им. Имаше смях и сълзи, а малко след това децата надаваха радостни викове и плачеха. Джеймз и Александра не можеха да се откъснат от него, а Моли танцуваше около тях, а след това се залови да разглежда подробно братчето си, което най-после беше дошло.

Този ден щеше да остане незабравим за всички и Чарлз и Одри без всякакви спорове постигнаха споразумение да прибавят още едно име към първородния си син. Той беше именуван Джеймз Едуърд Антъни Чарлз Паркър-Скот… и беше едно безкрайно красиво бебе.