Даниел Стийл
Жажда (25)

25.

Дядо й се задържа до началото на юни и малко след това предаде богу дух. В последния си час той имаше до себе си Одри, която държеше ръката му и нежно целуваше пръстите му. И даже когато затвори очите му и усещаше сълзите, които се търкаляха по лицето й, тя съзнаваше, че небето се беше смилило. Някога той беше такъв могъщ мъж, толкова силен и горд, че да живее стегнат като в капан в едно безполезно тяло със слабеещ ум и с уста, която повече не можеше да говори, представляваше най-лошия затвор, за който тя можеше да се досети. А и беше време за него да бъде свободен. Беше на осемдесет и три години и много, много уморен от живота.

С натежало сърце Одри се погрижи за всички формалности. Никога не беше си представяла колко много и ужасни подробности съществуваха, всичко, като се започнеше с избора на ковчег и се свършеше с музиката за погребалната служба. Имаше един свещеник, познат на всички, който прочете надгробното слово. Одри беше седнала на първия ред с черна шапка, с черен воал, облечена бе в строг черен костюм и черни чорапи и обувки. В този ден даже Анабел имаше сериозен вид, въпреки че съвсем не можеше да се твърди същото при церемонията на четене на завещанието, когато тя се усмихна бодро на Одри, кръстоса крака и запали цигара.

Той беше оставил далеч по-огромно състояние, отколкото сестрите бяха предполагали. Имаше къщи в Сан Франциско и Мийкс Бей, на езерото Тахоу, както и много други имоти, от които момичетата можеха да живеят до края на дните си, при условие, че бяха внимателни. Одри беше особено трогната от това, че беше оставил нещо малко и много специфично за Мей Ли и че беше я споменал като моята правнучка Моли Дрискол. Сълзи изпълваха очите на Одри, докато тя слушаше, но Анабел не изглеждаше особено трогната. Имаше клауза, според която всяко от момичетата може да откупи дяла на другата от къщите, но че иначе биха могли да живеят заедно. Одри беше повече от сигурна, че не желае това.

Съвсем тихо през следващите няколко седмици тя си събра нещата и ги нареди в кашони в мазата. Трябваше да се пълнят куфари и чанти и една кутия с дрехи, които вече Мей Ли беше надраснала. Бяха прибрани и албумите на баща й, грижливо увити в хартия, а след това в плат. Щеше да вземе със себе си само няколко куфара и според плана си трябваше да отиде в Европа за няколко месеца, а там щеше да реши какво да прави по-нататък. Искаше да види Вайълет и Джеймз и, което беше по-важно, искаше да види Чарли.

Да се срещне с него за нея беше по-важно от всичко друго. Сега беше свободна, липсваха всички досегашни пречки, като не се смяташе Мей Ли. Не беше получавала никакви вести от него след заминаването му от Сан Франциско през септември. Сърцето й все още я болеше, когато си помислеше за предложението, което тя се беше почувствала задължена да отхвърли. Чудеше се даже дали той изпитва някакво желание да я види. Но се надяваше. Той беше главната причина за отиването й в Европа.

В края на юли тя оформи всички подробности, които задържаха вниманието й. Всичко беше опаковано и сложено настрана. Беше се справила с ангажиментите си и направила всичко необходимо във връзка с имота на дядо си и най-накрая един ден двете с Анабел седнаха една до друга.

Анабел се обличаше за излизане и Одри реши, че си беше сложила прекалено много руж. Върху леглото беше проснат дамски костюм и кремава копринена риза и сега тя сресваше косата си назад и нагоре. В последно време усилено копираше прическата на Марлене Дитрих и предизвикваше почти толкова голяма сензация в Сан Франциско, колкото Дитрих в Европа.

— Твърде си хубава, за да носиш панталони. — Тя се усмихна на по-младата си сестра и седна, а Анабел я погледна подозрително.

След смъртта на дядо им си бяха говорили много малко или почти никак, а във вестника от предишния ден имаше нещо за нея, нещо за флиртуването й със съпруга на някоя си, и й беше любопитно дали Одри има намерение да й прочете една лекция.

— Бързам да изляза, Од. — Думите й бяха нервни и тя избегна погледа на Одри. Върху един розов пепелник на огледалната й тоалетна масичка димеше цигара. От съседната стая се чуваше играта на Уинстън, Хана и Моли, които се боричкаха шумно около играчките си. Хана и Уинстън не бяха чак дотам удобни партньори, но представляваха достатъчно добра компания за Моли и Одри знаеше, че ще й липсват.

— Няма да отнема много от времето ти, Ани. — Тя носеше семпла черна копринена рокля и изглеждаше по-възрастна от годините си до по-младата си сестра. Черното беше заради траура, но Анабел като че ли беше забравила за това. — След няколко дни тръгвам за Европа. Реших, че трябва да ти съобщя това.

— Ти какво? — Тя изглеждаше ужасена, което на Одри се стори много чудно. Те отдавна почти не се виждаха, а когато се виждаха, срещите им не бяха от приятните. — Кога го реши? — Тя се завъртя върху седалката до тоалетната масичка и се загледа втренчено в сестра си. Едната й вежда беше гримирана, но само едната, и Одри се усмихна.

— Взех решението преди няколко седмици. Къщата не е достатъчно голяма за двете ни, Ани. И не виждам причина да остана тук повече. Бях тук заради дядо, но него вече го няма.

— А аз? — Одри я погледна печално, положително не би могла да очаква от Одри да остане и да се грижи за нея. — А децата ми! Кой ще гледа къщата?

И така, значи беше това. Одри едва не се засмя, като забеляза изписания върху лицето й ужас.

— Предполагам, че сега всичко зависи само от теб, Ани. Твой ред е. Правила съм това осемнадесет години. — Сега тя беше на двадесет и девет, а беше управлявала всичко в къщата на дядо си от единадесетата си година. И не само това, беше се грижела за децата на Анабел след нанасянето й десет месеца преди това и беше крайно време Анабел да поеме грижата по тях сама. — Сега всичко е твое. — Тя се изправи със сдържана студена усмивка. Продължаваше да чувства празнотата, която беше останала след загубата и всеки път, когато се движеше из хола, усещаше болезнено отсъствието на дядо си. Даже не можеше вече и да слиза долу за закуска. Задавяше се, когато поглеждаше опразненото място и го чакаше да пристигне за спор относно прочетеното във вестника.

— Къде отиваш? — Анабел беше в явна паника.

— В Англия. После Южна Франция, а после ще видя.

— Кога ще се върнеш?

— Още не съм решила. Вероятно след няколко месеца, но не и по-рано. Нямам причина да бързам.

— Как ли пък не! — Тя тръшна четката си за коса на масата и се изправи. — Не можеш да постъпиш така жестоко с мен.

Одри стана от мястото си и насочи поглед към значително по-дребната си сестра. Тя беше по-дребна и на ръст, и по дух.

— Не помислих, че това има някакво значение за теб.

— Как трябва да разбирам това?

— Ние вече не сме близки, Ани, нали? — Гласът й беше кротък, а очите тъжни. Не би трябвало да се очаква такъв край, но беше така. Помежду им вече нямаше нищо, нищо, освен неприятните и неудобни чувства и взаимното неодобрение.

— Защо ми правиш това? — Анабел взе да плаче и гримът й започна да се стича в черни рекички по лицето й. Имаше ужасен вид, когато седна и вдигна поглед към Одри. — Мразиш ме, нали?

— Не.

— Завиждаш ми, защото никога не си имала съпруг.

Одри само се засмя. Смехът й изпълни наситената от парфюм и цигарен дим стая. Никога не беше искала съпруг като Харкърт, а единственият мъж, когото беше обичала, беше Чарли.

— Надявам се, че не вярваш в това, което казваш, Ани. Не ти завиждам за това, което си имала, и се надявам, че един ден може бе ще се омъжиш малко по-умно. — Въпреки че това не изглеждаше вероятно, като се имаше предвид вкусът и безогледното й поведение. — Вече е време да тръгвам. Струва ми се, че много приличам на татко. Необходимо ми е движение.

Тя не й каза за Чарли.

— Какво да правя с децата? — проплака Анабел.

— Вземи им бавачка.

— Никоя не се застоява. — Одри изпитваше съжаление към нея, но тя също не искаше да остане и може би просто така, за разнообразие, за Анабел щеше да е добре, ако поемеше сама грижата по децата. Одри изпитваше дива радост поради перспективата да бъде сама с Моли. Сега вече тя започваше да говори и всеки момент, прекаран с нея, представляваше несъмнено удоволствие.

Одри остана права продължително време, загледана в сестра си.

— Съжалявам, Ани.

— Махни се от стаята ми! — изкрещя Анабел срещу нея, захвърляйки четката към вратата. — Махни се от къщата ми.

Одри затвори тихо вратата зад себе си и малко след това чу звук от счупване на стъкло.

Четири дни по-късно тя затвори последната от чантите си и се огледа наоколо в стаята си. Не съжаляваше за нищо. Изгаряше от нетърпение да тръгне, въпреки че Анабел беше дошла при нея разплакана предната нощ, като я молеше да не заминава.

Когато научиха, че Одри тръгва, две от момичетата веднага напуснаха, а и готвачката, и икономът се бяха оттеглили предния месец, малко след смъртта на дядо й. Беше настанало време за нов старт, и за Анабел и за Одри и за първи път в нейния живот тя се виждаше принудена да застане на собствените си два крака.

Когато остави чантата си с въздишка в хола, Одри се запита как ще съумее да се справи. А като се огледа около себе си, се запита кога отново щеше да види тази къща, ако изобщо я видеше. Тя положително нямаше да бъде същата. След като веднъж Анабел свикнеше да бъде самостоятелна, вероятно щеше да се развилнее и да продаде всичко в нея или щеше да изхвърли всичко и да промени целия декор. Беше крайно невероятно, че ще има достатъчно приличие да поиска разрешение от Одри.

Анабел не стана, за да се сбогува, а децата все още спяха. Одри мълчаливо облече Мей Ли и двете закусиха в кухнята, а шофьорът ги заведе до аерогарата с целия им багаж. Одри беше решила, за да спести време, да лети до Ню Йорк, вместо да вземе влак, а по-нататък щяха да се качат на „Нормандия“, най-новия и най-прекрасен френски кораб. Надяваше се да види и Чарли, имаше намерение да му телефонира при пристигането си в Лондон. Може би той й се сърдеше много и злото не би могло да се поправи, но трябваше да се опита. Дължеше го на себе си. Той беше единственият мъж, когото някога беше обичала, и си струваше още един опит да стигне до него.

Тя се ръкува с цялата прислуга преди излизането си, взе Моли в ръце и слезе по предните стъпала с детето в едната си ръка и с тоалетната си чанта в другата. Беше същата тоалетна чанта, която беше взела със себе си в Китай, и сега се усмихна вътрешно, когато си спомни за безкрайното пътуване по влаковете, когато не изпускаше безполезната вещ върху скута, докато Чарлз заплашваше да я изхвърли или да я размени срещу няколко угоени кокошки. Нямаше търпение да го види.

А дългият полет до Ню Йорк като че ли продължи само минути, тъй като тя беше заета отново и отново с мисъл за последната си спирка. Не съжаляваше никак, че напуска Сан Франциско, и при излитането на самолета можа да почувства учестения пулс на сърцето си. Имаше нещо толкова ликуващо в заминаването… в пътуването, където и да е… Беше изпитала същото чувство при качването на кораба в Ню Йорк и тя си спомни срещата с Вайълет и Джеймз на „Мавритания“ само преди две години.

Но този път нямаше никой, който да привлича особено вниманието й върху себе си, и въпреки че „Нормандия“ беше във всяко отношение нещо изключително, тя прекара по-голямата част от времето си с Мей Ли или в четене, излетната в шезлонг, докато Мей Ли си играеше наблизо. Консумираше по-голямата част от храната си в кабината. Не искаше да оставя детето с непознати, когато трябваше да отиде на вечеря, и беше напълно удовлетворена от самотния си стил на поведение. Най-често носеше черно и обикновено биваше погълната от мислите си.

Изгаряше от нетърпение да види Чарли. Не беше го виждала откакто я бе оставил на тротоара и се беше отдалечил с таксито, след като тя беше отхвърлила предложението му. Самата тази мисъл отново докосна сърцето й и тя почувства същата тъпа болка, която винаги чувстваше, щом помислеше за него.

Но приставането в Саутхамптън повдигна духа й. Сега от него я деляха само часове, а пътуването до Лондон стана много бързо. Тя се регистрира отново в „Кларидж“, където беше отседнала и преди, и помоли операторът да я свърже с номера на Чарлз. Случи се така, че беше излязъл, но все още беше само средата на следобеда. Възможно беше да отсъства за няколко дни. Ако тя не успееше да се свърже с него до следващия ден, би могла да изпрати съобщение до апартамента му или да помоли Вайълет и Джеймз, ако те знаеха къде се намира, когато им се обадеше в Антибите, което най-накрая и направи късно на следващия ден.

Лейди Вай вдигна слушалката. Връзката беше невъзможна.

— Вайълет?… Чуваш ли ме?… Одри е… Одри Дрискол… Какво?… Какво каза?…

— Казах… къде… си? — Връзката ту се засилваше, ту отслабваше и Одри почти не я чуваше.

— В Лондон.

— Къде си отседнала?

— В Кларидж.

— Къде?… Няма… значение… Кога ще… дойдеш? — Намираха се на Антибите от юни и Одри си представяше, че всичко е все така празнично, както винаги.

— Може би в края на тази седмица.

— Какво?

— Този уикенд.

— Чудесно, прекрасно. Как си?

— Отлично. — Беше искала да й разкаже за Моли, все още не беше го направила, а сега това трябваше да почака. Темата беше невъзможна при такава лоша телефонна връзка. — Как сте с Джеймз, как са децата?

— Повече от добре… — Връзката се загуби напълно и всичко, което Одри можеше да чуе, беше нещо като нитба.

— Какво каза?… Тази връзка… е ужасна.

— Да… ужасна е… Аз казах… тъкмо се връщаме… от… — Връзката отново се подобри и Одри почти простена от раздразнение.

— Откъде?

Изведнъж, също както облаците се разделят, за да разкрият слънцето, връзката се подобри и Одри едва не припадна, когато ясно чу думите: женитбата на Чарли.

— Какво? — Тя седна като вцепенена на леглото, сякаш някой я беше ударил.

— Казах… тъкмо се връщаме от женитбата… на Чарли… Беше чудесно…

О, боже. О, не… не… Господи… Не, Чарли…

— Аз… о… — Беше почти като физически удар и за момент думите отказаха да й служат.

— Там ли си?… Одри, чуваш ли ме?

— Да, едва… За коя се ожени?… — Не че това имаше някакво значение.

— Шарлот Биърдзли… дъщерята на издателя му… — Нямаше никакъв смисъл да се обяснява, че момичето го беше преследвало две години и че го беше последвало в Египет и че в най-буквалния смисъл на думата беше лагерувало в краката му. Джеймз бе казал, че този брак няма да просъществува. Че става дума за някаква идея фикс, от която тя скоро ще се почувства уморена, след като опознае по-добре Чарлз. И че в края на краищата не може да си обясни защо Чарлз е отстъпил пред нея, освен ако по някакъв начин Вай е успяла да усети някаква причина.

— Те се ожениха в Хампшиър… току-що се върнахме.

Одри все още беше болезнено спокойна и правеше каквото може, за да удържи сълзите, които я задавяха.

— Това е много хубаво… — Гласът й беше твърде слаб, за да може да бъде чут от Вайълет и този път връзката нямаше никаква вина.

— Кога ще дойдеш?

— Не знам… аз… — Одри изведнъж си спомни за какво беше дошла в Лондон. Сега вече нямаше никакъв смисъл да остане. Ето защо телефонът му не отговаряше. Тя потрепери при мисълта, какво щеше да бъде, ако беше й отговорила Шарлот, сега Шарлот Паркър-Скот. И изведнъж Одри разбра, че има само едно желание и то е да се махне от Лондон. — А утре? Много ли е рано? — Тя погледна към Мей Ли, която си играеше наблизо, и реши, че е по-добре да каже нещо.

— Това е чудесно, Одри! Ще летиш ли?

Сега не бързаше.

— Ще взема влака. И, Вайълет… водя със себе си моята дъщеря.

— Твоята какво? — По линията отново започваше да се чува пращене.

— Моята дъщеря! — изкрещя Одри.

— Кажи ми кога пристигаш. Всичко, каквото носиш, е прекрасно. Имаме обилно пространство за теб.

— Благодаря… — Когато казваше довиждане, устните й се разтрепериха. — Довиждане до утре.

— Au revoir. Ще те чакаме на гарата.

— Прекрасно.

Разговорът приключи. Одри остана загледана в празното пространство пред себе си дълго, дълго време, като не преставаше да мисли за това, което беше чула от старата си приятелка. Някак си беше съвсем за невярване. Чарли, когото беше обичала толкова много, когото беше дошла да види, сега беше женен за някаква жена на име Шарлот.