Даниел Стийл
Жажда (36)

36.

„Дъглас DCS“ кацна на аерогарата в Кайро в шест часа на следващата сутрин. На три пъти бяха спирали, за да вземат войници, поща, припаси и за да презаредят с гориво. Одри все още беше изненадана от доброто отношение, проявено към нея от министерството.

Беше с чувството, че има досие и че знаеха коя е, когато се обърнаха към Чарли по време на разследването, преди да му разрешат да стане военен кореспондент. Чудеше се и дали не държаха много на съдействието на американската преса при всеки удобен случай с надеждата да повлияят на Щатите да влязат във войната, не че Рузвелт изглеждаше много склонен да им помогне. Почти цяла година нямаше никакви признаци за американско участие в близкото бъдеще. Самата Одри често се чудеше какво би могло да им повлияе.

Но тя не мислеше за своята страна, когато самолетът се приземи рязко на пистата. Войниците, които пътуваха заедно с нея, бяха заети в приятен разговор, разказваха си вицове, а когато наближи време за разтоварване на самолета, се заеха със снаряжението си.

— Къде смятате да отседнете? — попита един от тях.

Беше й се възхищавал от качването им в Лондон и се чудеше как ли изглеждат краката й, когато е без панталони. Тя беше облечена в сиви панталони от туид, пуловер и едно от кожените якета на Чарли. Даже си бе купила ботуши, тъй като беше на мнение, че ще е много хубаво да бъде с тях, ако им предстоеше да работят в неудобни места.

Сега тя се усмихна на младия мъж, тъй като съзнаваше колко странно изглежда в екипировката си.

— Имам намерение да се опитам да получа стая в „Шепърд“. — Там пребиваваше Чарли и тя не беше напълно сигурна дали хотелът беше резервиран само за военни. Чарли беше говорил със суперлативи за този хотел в писмата си, а и тя знаеше, че той често беше отсядал там при посещенията си в Кайро.

— Ще ви потърся някой път. — Войникът се усмихна, а Одри го погледна приятно усмихната, без обаче да го насърчава по какъвто и да е начин. Беше намислила да си купи халка, но никога не беше прибягвала до такива хитрини и не искаше да опитва и сега. Беше на тридесет и три години и независима. Не й беше необходимо да се чувства омъжена, за да се усеща в безопасност. Освен всичко, беше преживяла изпитанието на спонтанния аборт без удобното положение на омъжена жена. Този спомен все още я вълнуваше силно и тя не знаеше какво да каже на Чарли.

Имаше хиляди неща, които искаше да му съобщи с пристигането си, но най-напред трябваше да го открие. Взе я военен джип и тя се намери притисната между един австралиец с щръкнали мустаци и гръмогласен смях и огромен южноафриканец със светлочервена коса и с подчертан вкус за мръсни вицове. Но сега тя се намираше във военна зона и знаеше, че трябва бързо да свикне с всичко това. Беше по-добре, отколкото да бездейства в Лондон и да прекарва всяка нощ в скривалищата в очакване да чуе сигнала за отбой и да се чуди дали все още има къща, в която да се върне.

— Какво ще правиш тук, драга? — Австралиецът беше първият, който се обърна към нея с някакъв въпрос, а шофьорът му изръмжа да кротува с акцент, който беше шотландски, като в същото време намигна на Одри. — Дошла си да си видиш гаджето? — Шегуваше се, беше видял големия пакет в ръцете й и двете камери, увиснали на врата й, едната заредена с черно-бял филм, другата — с цветен.

— Може и така да е. — Тя се усмихна.

— Или за да намериш някое ново? — подхвърли южноафриканецът. Направи й впечатление, че всички бяха в пустинни униформи, в жълто, кафяво и сиво, които цветове ги прикриваха най-добре тук. — Готов съм да кандидатствам за тази длъжност.

Одри се засмя.

— Имам приятел тук. Той е военен кореспондент.

Джипът бързо се втурна напред, като шофьорът внимаваше да не удари някоя жена, дете или камила. Всички се развикаха и почнаха да свирят. Навсякъде имаше овце и кози. Жените носеха покривала на лицата си, както в Турция и Афганистан преди години, когато беше пътувала през тези страни на път за Китай. Много нещо сега й напомняше за онова пътуване, въпреки че атмосферата в Египет беше изцяло различна. Но тук владееше някакво чувство на екзотична възбуда, просто заради самия факт, че мястото е далече от Лондон. По улиците се виждаха множество европейски физиономии, като повечето от тях бяха британски, имаше и се чувстваше невероятно военно присъствие. Можеше да се види всичко, от индуси до новозеландци, австралийци, южноафриканци, свободни французи, гръцки командоси и даже югославяни и поляци, много от които бяха избягали от немците и дошли тук, за да се присъединят към британците. Австралийците и новозеландците носеха кожени военни якета без ръкави, които да ги предпазват от студа на пустинните нощи. Навсякъде около тях ечеше какофония от звуци и миризми. Нищо не липсваше от чудното състояние на възбуда, което познаваше от голямото си пътешествие от преди седем години, и за миг й се видя чудно това, че през всичките тези години й беше толкова приятно в Сан Франциско и Лондон. Ето какво обичаше тя толкова много, далечното и екзотичното, с всички негови вълшебни видения и парфюми и обещания, ето какво можеше да задоволи нейната неутолима жажда.

— Искаш ли да ме фотографираш, любима? — Двама мъже се втурнаха към нея от улицата, когато спряха, за да дадат възможност на две камили да минат, и Одри се засмя и бързо се изви и отдръпна, когато единият от мъжете се опита да я целуне.

— Ти си американка, нали? — попита южноафриканецът, когато тръгнаха отново.

— Да.

— Някога да си била преди това далеч от родината? — Той й се усмихна покровителствено и тя се засмя. Това място не беше за любители пътешественици и тя не беше такава.

— Преди няколко години живях в Китай една година, а сега от пет години живея в Лондон.

Изведнъж той стана много сериозен и тя забеляза, че останалите ги слушат с подновен интерес.

— Къде в Китай?

— Манджурия. Харбин. Грижех се за едно сиропиталище по време на японската окупация.

Шофьорът шотландец подсвирна, а другите изглеждаха много заинтригувани, когато австралиецът поднови разговора, отправяйки заедно с това осъдителен поглед към приятеля си.

— Сигурно никак не е било лесно. — Очевидно Одри не беше обикновена жена. — Какво каза мъжът ти за всичко това?

Това беше въпрос, в отговора на който всички искаха да бъдат сигурни, особено ако тя смяташе да остане известно време в Кайро. Не беше лошо да се знае статусът на една жена и тя се засмя на въпроса.

— Боя се, че нямам такъв. — А след това тя реши да ги шокира. Това бяха хората, с които отсега нататък щеше да живее, мъже, също като тези тук, ден след ден… ако Чарли й разрешеше да остане… Не можеше да се избяга от това препятствие… но каквото и да кажеше той, тя нямаше да се върне обратно. Вече беше взела решение по този въпрос в самолета. Беше готова да води сражение с него. — Но въпреки това имам чудна дъщеричка китайка.

Всички се оживиха, но шотландецът улови погледа й в огледалото и се ухили.

— Някое от сирачетата в Харбин? — Тя кимна в отговор. — Добро момиче. На колко е сега?

— На шест. — Одри се усмихна, готова при първия повод да им покаже снимката й, и извади една фотография, която сама беше направила, където се виждаше Моли, разцъфнала в беззъба усмивка, с поглед към обектива. Мъжете бързо се реваншираха. Излезе, че въпреки интереса, който проявяваха към нея, две трети от тях бяха женени и общо имаха седем деца. От ръка на ръка преминаха много снимки, всички се ръкуваха и се представиха един на друг, а когато пристигнаха в хотела, вече бяха стари приятели. Имаше нещо удивително приятелско между другари във военно време и тя изведнъж изпита радост от това, че беше дошла. Искаше й се да направи нещо полезно тук, вместо просто да маркира времето в Лондон.

Всички слязоха и Одри ги последва до рецепцията, където попита за Чарли. Администраторът провери за неговия ключ, погледна бележките си и я информира, че господин Паркър-Скот е излязъл.

— Някъде далече ли е или просто е излязъл? — Беше й любопитно дали може да й отговори. Човекът беше с гладка кожа с маслинов цвят и красиви черни очи и тя беше изненадана от това, че толкова много от египтяните, които виждаше, бяха много приятни хора.

— Предполагам, че е отишъл някъде наблизо, мадам. — Той говореше с безупречна британска интонация, можеше да се помисли, че е учил в „Итън“.

Одри му благодари и излезе на терасата, за да огледа наоколо. Гледката беше невероятно романтична и всички дълго време задържаха погледите си върху хубостите на града. Всичко под тях беше пълно с живот. Навсякъде се движеха мъже в най-различни униформи, подвикваха си един на друг и всеки бързаше според задачите си. Кайро беше центърът на цялата активност, главна квартира за операциите в Близкия изток и Африка.

Одри престоя очарована на терасата дълги часове, докато очакваше Чарли, и най-накрая заспа. Когато слънцето залязваше на хоризонта, тя се събуди сепната, когато някой я сграбчи за ръката и я разтърси грубо. В първия момент тя не можа да си спомни къде се намира и стоеше загледана в едно лице с познати очи. След това изведнъж се засмя, когато разбра кой беше.

— Боже мой, ти си си оставил брада! — Но сега не брадата беше това, което тя забелязваше. Очите му играеха от ярост.

— Какво, по дяволите, правиш тук!

Администраторът му беше казал само, че го очаква някаква дама на терасата и сега той я беше намерил в някакъв ъгъл отпусната, чантата й на пода до нея, камерата й на коленете й, със спусната ниско над очите шапка. Носеше това, което според него беше смехотворна екипировка. За миг той изпита удоволствие от гледката, която тя представляваше, но след това го заля вълна от гняв. Не я искаше тук. Това беше военна зона и не й беше тук мястото. Държеше да бъде в Лондон, където щеше да се намира в относителна безопасност.

— Дойдох да те видя, Чарли. — Тя протегна ръце, като се изправи и му се усмихна ангелски.

Знаеше, че ще бъде ядосан, но знаеше и че ще успее да се справи. Нямаше да мине много време и той щеше да се укроти. Освен това знаеше и че беше постъпила правилно. Не би могла да чака в Лондон края на войната, докато той се развява по света.

— Няма ли да кажеш едно здравей? — Тя правеше отчаяни усилия да не се засмее на неговия разярен вид. — Брадата ми харесва.

Той стоеше изправен пред нея, почти разтреперан от ярост.

— Въобще не мисли да си разопаковаш багажа, Од. Тръгваш с първия самолет утре сутринта. Как си могла да ги измамиш и да ги накараш да те пуснат?

— Казах им, че съм фотограф на свободна практика. — И тя му се усмихна, толкова силен беше аргументът й. — И че винаги работим заедно.

— Какво? И те ти повярваха! Проклети глупаци…

Той захвърли шапката си на земята и закрачи насам-натам из терасата. Хората, които се намираха наблизо, се усмихнаха, а Одри го почака да се върне. Рано или късно щеше да се успокои, а когато се върна при нея, тя предложи да се почерпят. Но сега вече в очите му се забелязваше нещо друго.

— Тъй като ще остана тук само за една нощ, бихме могли да отпразнуваме случая. — Тя го погледна по начина, по който винаги успяваше да разтопи сърцето му, но той само изръмжа и се настани тромаво в едно кресло. Знаеше, че е най-добре да не се оставя да го води. Не можеше да се разчита прекалено много на смирения й характер и ако беше казала, че ще си тръгне на следващия ден, той не трябваше да й вярва. — Моли ти изпраща целувки.

— Как е тя? — Погледът му мъничко се смекчи, но нямаше намерение да сваля гарда и си го каза.

— Чувства се прекрасно. Намира се заедно с Александра и Джеймз в къщата на бащата на Джеймз в провинцията и, както изглежда, всичко там много й харесва. Той отглежда кучета порода „Сен Бернар“ и Моли е особено силно пристрастена към едно от тях. Иска да го вземе със себе си, когато се върне в Лондон.

Одри и Чарли размениха усмивки, първите истински усмивки, откакто я беше открил заспала на терасата.

— Ще ни се наложи да намерим апартамент специално за кучето.

Той се засмя тихо. Но погледът му съвсем не беше спокоен. Не можеше повече да я държи в неведение и това беше част от причината, поради която не я искаше в Кайро. Според него тя трябваше да не се вълнува. Въпреки че фактически пътуването до Кайро беше най-хубавото нещо, което й се беше случило след нещастието.

— Има нещо, за което не си ми казала, Од… преди да замина…

Сърцето й затуптя бурно, тя се питаше как е научил и много бързо се досети… Джеймз…

— О? — Тя направи опит да изглежда несмутена, като се обърна настрана и поръча още пиене. — Всъщност не.

— Всъщност да. — Той я хвана здраво за ръката и почака, докато погледите им се срещнат отново. — Защо не ми каза?

Въпреки че не искаше, очите й се изпълниха със сълзи.

— Не исках да те вълнувам. — Гласът й едва ли беше по-висок от шепот. Без да каже и дума, той я взе в прегръдките си и я задържа, а тя започна да плаче. — Толкова много съжалявам. Сгреших. Непрекъснато мисля, че ако не бях направила това или онова… може би…

Не можеше повече да продължи, но на него му стана ясно всичко.

— Не можеш така да постъпваш със себе си, любов моя. Случило се е… и много ми е мъчно… но ще имаме и по-добри времена, обещавам ти. — Той й се усмихна нежно, собствените му очи бяха влажни. — Надявам се, че следващия път ще ми кажеш.

Тя кимна, усмихна се и издуха носа си в кърпичката, която той й подаде. Сега челото му отново се намръщи. В известен смисъл беше облекчение, че я вижда. Много беше се тревожил за нея още от срещата си с Джеймз.

— Джеймз каза, че е било доста страшно. Добре ли си?

Тя не отрече.

— Чувствам се прекрасно. А Вай беше чудесна.

— Мога да си го представя. — Той докосна лицето й с дългите си пръсти и нежно целуна устните й, почувствал се изведнъж по-щастлив от това, че я вижда, отколкото би признал пред някого. — Много съжалявам, Од… Съжалявам, че не бях там.

— Не би могъл да направиш нищо. — Тя пое дълбоко дъх и отново попи очите си. — Беше страшно трудно… след като двамата с Моли ви нямаше… Това беше всичко, за което можех да мисля. — Тя обърна към него тъжните си очи и той видя, че нещастието беше взело своя данък.

— Трябваше да дойда.

Той кимна. Разбираше, и може би тя не беше сгрешила.

Той се погрижи за сметката, а след това двамата се качиха горе. Носеше чантите й и когато стигнаха неговата стая, я пренесе и положи върху леглото.

— Добре дошла вкъщи на бъдещата госпожа Паркър-Скот. — Той се ухили, а тя повдигна едната си вежда.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам? Обаждала ли се е Шарлот? — Тя даже не се осмеляваше да се надява и той поклати глава.

— Не. Но Джеймз е научил нещичко твърде интересно. Казвал ли ти е? — Тя поклати глава. — Изглежда, че моята чаровна съпруга има любопитна тайна.

— О? — Одри беше заинтригувана и той се ухили по-широко. Откакто Джеймз му беше казал, като не се смяташе загрижеността му относно Одри, той винаги беше в приповдигнато настроение. Но би било прекрасно, ако, след като подложеше Шарлот на известен натиск, можеха да се оженят.

— Както изглежда, милата дама има особени вкусове. Предпочита жени.

— Лесбийка? — Одри не беше толкова свенлива, колкото лейди Вай и тя погледна Чарли силно учудена. — Сигурен ли си?

— Доста. Както разбирам, Вай я е забелязала да целува някаква жена в някаква забутана уличка. Изненадан съм, че не ти е казала.

— Може би моментът не е бил подходящ. — Което, разбира се, беше точно така. — Това е изумително. А сега какво?

— Ще я заплаша, че ще напиша нещо в лондонския „Таймз“, ако кучката не ми даде развод. Ти какво мислиш? — Двамата се засмяха и Чарлз се разположи на леглото до нея с усмивка, а миг по-късно те забравиха за всичко и за всички… Шарлот и Джеймз… и лейди Вай… Помнеха само себе си и това, какво щастие беше да са заедно отново.