Даниел Стийл
Жажда (7)

7.

Следващата седмица премина особено бързо. Чарлз замина и пристигна братът на Джеймз, а няколко дни по-късно и братът на лейди Вай, а когато август напредна, започна да се налага чувството, че всичко щеше да свърши много скоро. Одри реши, че е настъпило времето да започне пътуването си. Тя никога не спомена пред Вайълет или Джеймз за предложението на Чарлз при заминаването му. Все още се чудеше дали да не се оттегли, ако това, което правеше, е пълна лудост, но не можеше да понесе мисълта за завръщане в Щатите, без да го е видяла пак. Трябваше да го види във Венеция, макар и само за да му каже последно сбогом и да му даде албума, който беше приготвила за него.

Сбогуването с Вайълет и Джеймз не мина без сълзи, а раздялата с децата изглеждаше даже още по-тежка. Беше купила на Александра голяма много красива кукла в Кан, а на малкия Джеймз чудесен моряшки костюм и играчка платноходка. На Вайълет подари хубава брошка от кристал и оникс, а на Джеймз солидно количество шампанско „Дом Периньон“. Но най-добрият й подарък бяха снимките, които им беше направила — Вайълет в различни костюми и невероятни шапки, Джеймз както скита по брега или се разхожда спокойно с Чарлз, и още една снимка, където при залез-слънце гледаше нежно в очите лейди Вай. Когато Одри видя последната снимка увеличена, очите й се просълзиха. Снимките бяха великолепен сувенир от едно лято, което никой от тях нямаше да забрави, и Одри се опита да изрази това с думи, когато стояха край наетата от нея кола, но не й беше възможно да изрази всичко, което чувстваше. Чувствата й бяха особено силни.

— Да кажа благодаря ми се струва смешно малко, като имам предвид колко много… — Тя прегърна топло лейди Вай и двете се разплакаха, когато Вайълет отново се отдръпна.

— Трябва да пишеш! Обеща ми!

— Ще пиша! Обещавам ти… — И тогава тя прегърна Джеймз. Нямаше да бъдат още в Лондон, когато тя щеше да тръгне на борда на „Мавритания“. Джеймз изглеждаше като по-голям брат, когато я целуна сърдечно по двете бузи. В този момент Одри не можеше да не съжалява, че Анабел не се беше омъжила за човек като него. Тя целуна за последен път децата и още веднъж Вайълет, а след това, като плачеше, без да прави усилия да се прикрива, влезе в колата и се мушна зад волана, като през това време Вайълет отново поклати глава и изтри очите си с дантелена кърпичка.

Тя се опита да се усмихне през сълзи.

— Не бях се чувствала толкова нещастна от времето, когато миналата година умря леля Хати. — Тя се засмя и издуха носа си. Същото направи и Одри в колата. Лейди Вай й се скара. — Не би трябвало да караш сама. Опасно е.

— Няма страшно.

— Прекалено си независима! — Тя скърбеше за това, че от контакта с Чарлз не беше излязло нищо сериозно. Той трябваше да остане и след това да я заведе в Италия, но много бързаше да тръгне и да си напише статиите. Може би Джеймз беше прав, така реши тя, докато махаха на Одри, която бавно се отдалечаваше. Наистина Чарлз не ставаше за брак. — Това е направо ужасно — почти изкрещя тя на Джеймз, когато Одри вече не се виждаше.

— Но почакай, аз не съм я пращал никъде, скъпа. Не ми викай. — Той стисна раменете й, а тя отново издуха носа си и поклати глава.

— Нямах предвид това. Имах предвид Чарлз.

— Какво Чарлз? — Джеймз изглеждаше объркан.

— Ужасно е, че му липсва достатъчно разум и не може да забележи идеалната съпруга.

— Казах ти. Той не става за това.

— Точно това имах предвид! — Тя беше толкова ядосана, че той се засмя.

— О, това имаш предвид… ами, той не става за брак… затова не измъчвай нито себе си, нито бедната Од. За бога, в живота му няма място за жена. Коя жена ще поиска да се събере с човек, който никога не се спира на едно място, който живее с бедуински племена и камили и Бог знае какво още, освен може би някоя бедуинка. — Но думите му не забавляваха Вайълет и тя го гледаше страшно.

— Той е един проклет глупак.

— Може би. Или може би познава себе си много добре, скъпа. — Погледна жена си и изведнъж се смути. — Предполагаш ли, че Одри очаква да излезе нещо от това? Знаеш, че нищо няма да стане.

— Мисля, че тя знае това по-добре от нас. А между другото, тя съвсем не е по-малко упорита от него. Не мисли за нищо, освен за дядо си и за ужасната си сестра. Всеки път, когато получеше писмо от нея, Одри биваше потисната цял ден. Изглежда, че сестра й плаче непрекъснато. Малко е трудно човек да си представи такова нещо, нали? А Одри е съвсем друга. Решително съм на мнение, че не е очаквала нищо от Чарлз, но твърдя, че отношенията им са по-дълбоки, отколкото сме си мислили.

— Защо си на това мнение? — Джеймз винаги се беше удивлявал от способността на жена си да долавя нещата. Често пъти тя се ориентираше за неща, за които той даже не се досещаше, и сега Джеймз се чудеше какво ли е забелязала или почувствала относно Чарлз и Одри. Чарлз си оставаше неговият най-скъп приятел, беше се привързал силно и към Одри. — Каза ли ти тя нещо, преди да замине?

— Не. — Лейди Вай поклати глава. — Нито той. И това ме кара да мисля, че работата е по-сериозна, отколкото ни се струва. И двамата упорито не желаеха да ни кажат каквото и да е.

Джеймз я погледна така, сякаш напълно си беше загубила ума.

— Понякога наистина ми е трудно да те разбера. — Той се наклони към нея и я целуна нежно по устните. — Но при всички случаи много те обичам.

— Благодаря ти, Джеймз. — Тя се усмихна и се отпусна назад в любимото си кресло, докато двамата се радваха на последните лъчи на лятното слънце.

* * *

Одри пътуваше по крайбрежната ивица с колата към Сан Ремо, Рапало, Порто Фино и Веареджо, докато накрая изостави крайбрежието, за да се отправи навътре в сушата към Пиза и Емполи и после на юг към Сиена, Перуджия, Сполето, Витербо и най-накрая Рим. Но когато стигна там, тя откри, че едва ли е в състояние да мисли за нещата, които трябваше да види. Можеше да мисли само за Вайълет и Джеймз, децата, приятелите им и, разбира се, Чарлз. Но тя се чувстваше като загубена душа през цялото време, докато се движеше между църкви и музеи, Колизеума, катакомбите и Ватикан. Някак си се чувстваше глупаво, като се движеше из Рим сама и вече не й се струваше чак толкова добра идеята да дойде на това място.

Почувства облекчение, когато върна наетата кола и се качи на влака за Флоренция, но и там не беше много по-различно. Умът й не беше насочен към красотата, която виждаше, и всичките църкви и музеи започнаха да й изглеждат еднакви. Вече можеше да мисли единствено за това, как много скоро щеше да бъде във Венеция, където щеше да види отново Чарлз. И когато най-после беше на влака за Венеция, тя почти изпита желание да слезе и да побегне.

Влакът спря хиляда пъти или така изглеждаше. Истински тълпи от хора се качваха и слизаха и на всяка спирка влакът закъсняваше допълнително, а когато следобедът напредна, Одри изпадна в паника. Явно беше, че нямаше да пристигне навреме и изведнъж й стана ясна цялата глупост на решението да се срещнат на обществен площад. Когато се бяха споразумели за това, идеята изглеждаше много романтична и на никого от двамата не беше минало през ум колко беше непрактична, а освен това, това беше Италия, където никога нищо не става навреме.

Влакът навлезе в гарата малко след осем часа, когато слънцето залязваше с брилянтни оранжеви отблясъци, които осветяваха небето като огън. Беше закъсняла с повече от два часа и поради това очите й бяха насълзени. Кой знае къде е Чарлз. До това време той можеше вече и да си е заминал. Не им беше стигнал умът да изберат хотел, въпреки че тя самата беше направила от Рим резервация в „Грит ти“, но нямаше никаква представа къде щеше да отиде Чарлз и дали изобщо щяха да се срещнат. Никога през живота си не беше се чувствала толкова съкрушена, както когато гледаше как гондолиерът поставяше багажа й в гондолата, докато тя му казваше името на хотела. И тогава тя изведнъж реши, че така или иначе трябва да опита.

— Можем ли да спрем по пътя на „Сан Марко“?

— Площад „Сан Марко“? — Тя кимна, все още отчаяна. — Si, signorina. — Усмихна й се добродушно. Половината му зъби липсваха, на главата си носеше класическата за гондолиерите шапка. Стоеше здраво на силните си крака, докато направляваше грациозната лодка, а Одри през това време се оглеждаше и наблюдаваше как други хора в гондоли пътуват по каналите.

Залезът блестеше по златните мозайки на многобройни величествени сгради. Това беше най-прекрасното място, което беше виждала, и никога през целия си живот не се беше чувствала толкова сама, както, когато слезе от лодката и се затича към площада. Погледът й се плъзна из огромното пространство, обхващайки тълпите от хора, които се скитаха насам-натам около кафенетата. Тя се заглеждаше във всички и се движеше тичешком от едно кафене към следващото, когато в един момент забеляза тъмната коса, британски дъждобран, тила на позната глава. Изтърча и застана до него, като го погледна така, сякаш й беше дарено най-блаженото облекчение… само за да открие, че човекът е съвсем друг. Отдръпна се опечалена и засрамена. Час и половина по-късно тя се видя принудена да се признае за победена. Нямаше го никъде. Може би даже не беше дошъл или, ако беше дошъл, беше заминал, убеден, че го е измамила.

През целия път до хотела тя трябваше да се съпротивлява на сълзите, а когато носачите и гондолиерът сваляха багажа й, тя влезе тихо в хотела с горчивината на поражението в сърцето си и с болка, която се четеше в очите й. Беше ясно за всички, че й се е случило нещо ужасно.

Апартаментът, който беше резервиран за нея, надминаваше във всяко отношение всички хотелски стаи, които познаваше до този момент. Имаше голямо ренесансово легло с балдахин, чудно хубави антики в стаята, мраморни масички, гоблени. Сцената беше грандиозна и й се стори, че е много глупава, седнала там сама. Но нямаше какво друго да се прави. Часът вече минаваше девет и беше напълно безсмислено да го търси по улиците. Попитала бе портиера дали господин Паркър-Скот също има резервация и беше получила отрицателен отговор. Повече не можеше да направи абсолютно нищо, за да го намери. Единственото, което й оставаше, беше на следващия ден да провери по-хубавите хотели и да се надява, че ще го открие някъде, и, ако не друго, можеше да го потърси на гарата на трети септември. Може би щеше да го открие там преди качването му на влака, който правеше връзка с Ориент Експреса в Австрия на следващия ден. Беше истински позор да се прахосат два дни във Венеция, но, докато опитваше неохотно вечерята, която беше поискала да й изпратят в стаята й, тя се чудеше дали това не беше нейното наказание… Дали не беше голяма грешка да се съгласи да се срещне с него тук. Знаеше, че не е трябвало да постъпва така, но не е била в състояние да откаже и сега всичко беше загубено. Седеше потънала в мисли и плачеше, чу само второто почукване на вратата и изрече със слаб безрадостен глас:

— Влезте.

Очакваше, че е човек от прислугата, който се е върнал да вземе обратно подноса. Почти не повдигна глава при отварянето на вратата и в следващия момент ахна и стана на крака. Вратата не беше заключена и той беше влязъл в стаята й.

— Боже мой… ти как… — Сърцето й биеше лудо, тя влетя в ръцете му, изпълнена с благодарност към провидението. Той я притисна към себе си, все едно, че тя беше някакво загубено дете… както някога беше притискал брат си Шон… Държеше я толкова близко до себе си и толкова здраво, че тя дишаше с голям труд. — О, Чарлз! — Тя плачеше като малко момиче, което беше съвсем нехарактерно за нея. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

Той й говореше нещо много тихо и неразбрано и я люлееше в ръцете си.

— Няма да се измъкнеш от мен толкова лесно, любов моя! Малко се бях поуплашил, когато ти не се появи, а след това направих справка с хотелите и открих, че имаш резервация тук. — Тя вдигна глава и отправи към него поглед, изпълнен с боготворене, а той й се усмихна.

— Бях ужасена… помислих си, че…

— Най-малкото, че съм умрял? — Той забеляза зачервените й очи и я прегърна отново, като оправяше малко разчорлената й червена коса и я гледаше влюбено. — Трудно може да ми се случи нещо лошо, Од. Ти наред ли си? — Той огледа разкошния апартамент. — Я виж, я виж…

Сега за първи път тя се разсмя. И в един момент му заприлича на малко момиченце.

— Много е хубаво, нали?

— Без съмнение. — Той се отдръпна назад, за да може да й се възхищава. Радваше се, че беше успял да я намери толкова бързо. Също както Одри, си беше мислил за пропилени дни и безплодни опити да я намери. — Съжалявам, че си изпитала такава уплаха, любов моя. Трябваше да те посрещна в Рим, но имах дяволски много работа. — Той захвърли сакото си върху едно кресло и седна до нея, като я гледаше сериозно, докато тя се опитваше да възвърне обичайната си увереност. — Искам да знаеш, че нямаше да тръгна за Истанбул, без да съм те видял.

Тя се усмихна през новопоявилите се сълзи, а гласът й потрепери, когато се опита да говори. Беше изпитала такова облекчение и спокойствие, след като го видя.

— Мислех същото… Вече се опитвах да се ориентирам кога беше следващият кораб… опитвах се да си спомня дали не съм разбрала погрешно деня… да не съм чула нещо неправилно… — Тя се засмя през сълзи и го прегърна с радост. — О, Чарлз… толкова много те обичам…

Трябваше да го каже, трябваше да даде воля на чувствата си. Той означаваше толкова много за нея! И той продължаваше да я държи притисната към себе си, докато намери устните й със своите и вече нищо не можеше да ги спре, никакви условности, гости, съобразяване с приятели… Забравиха всичко. Досега не беше изпитвал такава жажда за нея, не по-малко силно се стремеше и тя към него.

— О, Чарлз…

Най-после той я погледна съсредоточено, двамата бяха престанали да дишат, и той внимателно се отдръпна.

— Може би вече трябва да си вървя, Од… — Очите му търсеха някакъв знак в нейните очи, но за разлика от всички други случаи на Антибите, този път тя поклати глава и отново задържа дишането си, без да се отклонява от погледа му. — Не искам да направя нищо, за което би могла да съжаляваш.

За двамата това беше една емоционална вечер, един труден ден в очакване да се срещнат пак. Всъщност и двамата не бяха в състояние да мислят нормално след раздялата им на Антибите. Одри беше чакала това и сега, когато го погледна отново, разбра как е чакала. Знаеше защо беше дошла. В началото се беше страхувала да го признае пред себе си, но трябваше да го направи и знаеше, че няма да има никакви съжаления. От този ден нататък тя беше негова.

— Не искам да си вървиш. — Гласът й прозвуча леко пресипнало, тихо и чувствено, той беше взел ръката й и целуваше връхчетата на пръстите й. Точно това накара цялото й тяло да пропее от желание. — Обичам те, Чарлз! — Накрая всичко беше много просто, просто като тези няколко думи, които изразяваха толкова много.

— Никога не съм обичал толкова — прошепна той, а после се изправи и я вдигна в ръцете си и отиде в съседната стая.

Там проникваха меки светлини и когато той затвори вратата, се виждаха само лунни лъчи. Можеше да види лицето, очите и устните й. Зацелува я нежно и я съблече в тъмнината, като се възхищаваше от среброто на плътта й, докато ръцете му се плъзгаха по нея. Тя знаеше вън от всяко съмнение, че му принадлежи, и потрепери, когато се мушна между хладните чаршафи и се загледа в него, докато той се събличаше обърнат с гръб към нея.

Той се появи в леглото от другата страна и се присъедини към нея. Тя бързо намери място в разтворените му за нея ръце и му подари себе си по всички възможни начини. Тялото й потреперваше от неговото докосване, внушенията му бяха нежни и силни и той я обсеби едва тогава, когато тя беше готова за него.

И още веднъж, когато след малко тя отново го пожела. Даде й възможност да диктува темпото, а също и всичко, което имаше — тяло, ум, душа и сърце. И от този момент нататък сърцата им бяха завинаги преплетени едно в друго.

Тя спеше в ръцете му и този път нито той, нито тя видяха изгрева. А когато градският часовник отброяваше поредния час, те продължаваха като две деца да спят, изтощени от любов.