Даниел Стийл
Жажда (23)

23.

— Одри? — Гласът му я накара да потрепери, устата й пресъхна и й беше и трудно да говори.

— Да. — Като че ли й говореше от съседната стая. — Къде си? — Нямаше защо да пита кой е. Навсякъде можеше да разпознае гласа му. Чуваше го всяка нощ в сънищата си, чуваше го и сега, едва ли по-висок от развълнуваното си сърце.

— В Калифорния. По-точно — Лос Анжелис. — Сега произношението му беше много по-британско и спомените започнаха да я заливат като вълни. — Кога се върна?

Това беше първият им контакт, след като беше получил втората й телеграма от Харбин. Що се отнасяше до него, след като тя отговори с отказ на предложението му за женитба, нямаше какво да се каже. Дълго време се беше колебал дали да й се обади и сега. Бяха му потрябвали два дни, за да се реши. Два мъчителни дни, през които се опитваше да извърши насилие срещу себе си и да не й телефонира. Но накрая не издържа. Втурна се обратно в стаята си, вдигна слушалката с разтреперани ръце и попита оператора за нейния номер. И сега я беше намерил, гласът й беше същият, какъвто го беше запомнил.

— Върнах се през юни.

— Дядо ти е добре?

— Горе-долу. Много е заслабнал през последната година. — Тя въздъхна и добави: — Много ми се зарадва.

Но първата реакция на Чарли се изрази само в кимване… Той мислеше за всички техни разговори за дядо й, за сестра й и за задълженията й в Сан Франциско.

— А сестра ти?

Одри въздъхна отново.

— Докато ме е нямало, не се е случило нищо добро. Всъщност… — Тя се опита да намери подходящи думи. — Тя е променена… Не мисля, че животът й се развива добре. — Това не го изненада. Винаги беше мислил за нея като за разглезена никаквица и може би сега, при новите условия, Одри виждаше това по-ясно. — А ти? За колко време си тук?

— Само няколко дни. Летях до Ню Йорк и след това пристигнах тук. Говорят за филм по една от книгите ми. Доста е ласкателно.

Тя се усмихна и затвори очи, като си представяше красивото лице пред себе си.

— Ти лично ще участваш ли, Чарли?

Той се засмя.

— Боже мой, не! Как го помисли?

— Би се представил чудесно. — Гласът й беше толкова нежен, толкова копринен, че той почувства болка в сърцето си. Отчаяно му се искаше да я види.

— А ти? Как смяташ да уредиш живота си сега? — Това прозвуча странно. Някога, не преди много дълго време, двамата бяха по-близо един до друг, отколкото до всяко друго човешко същество на света. Но сега бяха изминали единадесет месеца.

— Ще правя това, което съм правила винаги. Ще се грижа за дядо и… — За малко да спомене Мей Ли, когато се досети, че той не знае за нея, а и беше трудно да се обяснява по телефона за това. Нещо й попречи да му каже.

— А сестра ти?

— Горе-долу…

Просто беше много трудно за обясняване и последва неочаквано мълчание, като през паузата той мислеше дали да я попита и накрая реши да зареже всяка предпазливост. Беше стигнал дотук, би могъл и…

— Одри?…

— Да? — Тя зачака.

— Искаш ли да дойда?

Тя кимна, имаше чувството, че някой мачка сърцето й. Нямаше сила да каже не. Искаше да го види, ако ще само за миг, колкото и безнадеждно да беше, или колкото и дълбоко да беше потънала като в блато в Сан Франциско.

— Да… искам… повече от всичко. — Не се страхуваше от това, че той ще види колко все още продължаваше да го обича. — Можеш ли?

— Мисля, че да. Утре ще си уредя работите тук. Мога да отлетя утре вечер. Свободна ли си тогава?

Тя се засмя на въпроса му. Беше свободна за цял живот, особено за Чарли.

— Мисля, че ще мога да го уредя. — Гласът й звучеше както винаги, лек хумор, размесен със сексуални обертонове. Тя нямаше суровата чувственост на някоя като Шарлот, но двете бяха напълно различни жени. С Шарлот можеше да играеш, да говориш, да работиш… но Одри… Одри беше част от душата му, част от плътта му, най-важната част от съществото му. — Мога ли да те взема от летището?

— Искаш ли?

— Много ще се радвам.

— Ще ти съобщя в колко часа пристигам.

— Ще бъда там… Чарли?

— Да?

— Благодаря ти.

Сърцето му трепна унесено и той отново окачи слушалката, като се чувстваше ученик, безумно зарадван, че й се бе обадил.

Следващият ден и за двамата беше много бавен и дълъг. Тя слезе в града с дядо си и заведе Мей Ли да я ваксинират. Мина й през ум, преди да го посрещне, да отиде на фризьор, но това беше нещо, което по-скоро е в стила на сестра й, и щеше да го посрещне като непознат. Носеше нова сива вълнена рокля, перлите си, а косата й се спускаше на вълни към раменете, което много й харесваше. Късото палто от лисица бе върху ръката й. Тя паркира колата и влезе в аерогарата.

Несъзнателно чувстваше върху пръста си неговия златен пръстен. Даже дядо й го беше забелязал, но не я попита откъде е. Тя разполагаше с десет минути до пристигането на самолета и единственото, което можеше да прави, беше да се разхожда напред-назад, като си мислеше за последния път, когато го беше видяла. Спомни си как изглеждаше лицето му, когато влакът тръгна в Харбин, сълзите му, погледа му… Мислите й бяха прекъснати от съобщението за полета и Одри почувства как през тялото й премина ток.

Тя се спря на едно място. Хората около нея, които бяха преминали разстоянието от самолета до входа, започнаха да се показват и тя затаи дъх, когато няколко мъже минаха съвсем близо покрай нея… И изведнъж го видя, неговата гарвановочерна коса и дълбоките му очи… устните, които я бяха целували толкова често и на такива деликатни места. Тя го гледаше, без да диша, и преди да разбере какво става, той я взе в прегръдките си и я целуна. Притискаше я така здраво, както и преди една година. Двамата престояха дълго, дълго време, лишени от способност да говорят, като си спомняха всичко, което ги беше свързвало в някакъв предишен живот.

— Здравей. — Най-накрая той погледна към нея с мъничка момчешка усмивка. Хората се въртяха около тях и тя се смееше, като се радваше на погледа в очите му.

— Здравей, Чарли. Добре дошъл…

Но при какво? Към нейния живот? И колко време щеше да остане? Ден? Два? Три? Почти в първия миг на тази им среща тя разбра, че отново ще се разделят и това придаваше на всичко донякъде горчив вкус.

Той я последва в колата й, която беше паркирана навън. Носеше само дъждобран, малка чанта и куфарчето си.

— Как върви филмът?

— Не мога да кажа нищо. Подписахме договор, но тези хора не са много наред и ми е много трудно да повярвам, че намеренията им са сериозни. — Тя се усмихна на думите му. Беше й приятно, че той има такива успехи. Тя се възхищаваше от тази негова особеност, въпреки че у него имаше неща, още повече за обичане. — Развълнувана ли си?

Тя отключи колата и се мушна зад волана, като му отключи неговата врата. Той остави нещата си на задната седалка и седна до нея.

— Да. — Но той беше много по-развълнуван от това, че я вижда. Даже насаме със себе си се беше обвинявал за това, че се беше съгласил да подпише договора за филм, само и само да дойде в Калифорния, не че беше готов да признае това пред Шарлот. Изглеждаше, че тя е в състояние да толерира всичките му слабости, само не беше съгласна да слуша да се говори за Одри. Никога не пропускаше да му напомни, че Одри не се беше отзовала, когато той я беше помолил. В нейните очи това беше неизвиним грях. Сега, докато Одри излизаше с колата от паркинга, преди да потегли към града, той си мислеше отново колко бяха различни тези две жени.

— Не знам какво да кажа, Чарли.

— За какво?

Но той знаеше. Тя винаги беше много пряма с него и сега се досещаше, че ще бъде същото.

— За това, което се случи… телеграмите.

— Какво има тук да се каже? Твоят отговор беше много ясен.

— Но бяха ли ясни причините ми? — Винаги беше чувствала, че той не може да я разбере, и донякъде беше така. — Знаеш ли, че миналата година бях готова на всичко, само да се омъжа за теб? Но не можех просто така да изтичам до Лондон и отново да изоставя дядо. Бях отсъствала една година… и той е толкова стар, Чарли, и толкова безпомощен…

— Не разбирам жертвите, които правиш. — Той погледна навън през прозореца, като си спомни отново за болката, която му беше причинил отказът й. — Тогава ти ме отхвърли за втори път.

Но тя не беше съгласна.

— Първия път предложението не беше сериозно. Ти просто много искаше да ме измъкнеш от Харбин и даже би се оженил за мен, за да постигнеш тази цел.

Тя му се усмихна. Той не можеше да отрече това. Тя го познаваше много добре. Даже по-добре от Шарлот.

Познаваше една по-особена негова страна, по-нежна, която беше недостъпна за Шарлот. Харесваше му начинът, по който Одри вълнуваше чувствата му, благородството й, почтеността, добротата.

Той се обърна към нея с усмивка.

— Ти си най-упоритата жена, която съм срещал, Одри Дрискол.

Тя се усмихна широко и го погледна, преди да обърне очите си отново към пътя.

— Това комплимент ли е или декларация?

Той се засмя и поклати глава.

— Нито едното, нито другото. Това е обвинение. — И той се засмя отново. — Ти си много лошо същество… ужасно. — Той я сграбчи за косата и наклони главата й назад, колкото му беше необходимо да привлече цялото й внимание, и я целуна по шията. — Знаеш ли, че след онази твоя проклета телеграма бях пиян цял месец. Цял месец!

Не й каза, че Шарлот му се беше притекла на помощ, нито по какъв начин. Тя нямаше нищо общо с чувствата му към Одри.

Той пусна косата й. С приближаването на града лицето й ставаше все по-сериозно.

— Не ми беше лесно, Чарли. Нищо не ми е било толкова трудно… Това и престоят ми в Харбин.

— Това не беше толкова трудно. Така бурно защитаваше това, което според теб трябваше да направиш, че не съм мислил, че въобще някога си съжалявала за нещо.

— Сериозно ли говориш? След осем месеца, прекарани там, ти не мислиш, че съм съжалявала за нещо? Ти си луд. Но аз мислех, че постъпвам правилно. И платих дяволски висока цена, нали? — Спряха на червена светлина и тя го погледна право в очите. Беше получила и голяма награда… Мей Ли… Тя погледна Чарли замислено. — Между другото, къде ще отседнеш?

— От студиото направиха резервация в „Сейнт Франсиз“. Добре ли е?

— Отлично. — И веднага след това, в унисон, и двамата си помислиха за „Грити“ и „Пера Палас“, но не казаха нищо. Вместо това той я погледна замислено.

— Искаш ли да вечеряме заедно, Од?

Тя кимна. Беше странно, че си урежда среща с него след всичките онези месеци от пътуването. Толкова много приличаха на брачна двойка и сега бяха направили крачка назад към дните в Антибите, когато се бяха срещнали за първи път и когато никой от двамата не знаеше какви са мислите на другия. Все пак той беше забелязал пръстена си на ръката й.

— Няма ли първо да дойдеш и да се запознаеш с дядо ми?

— Много бих искал. — Изрече го бавно. Искаше да види човека, заради когото я беше загубил.

А когато се разделяха в хотела, той я целуна нежно по устните и сърцето й литна въпреки всички много разумни неща, които си каза по пътя за вкъщи. Тя не искаше да си позволи отново да се влюби в него… той беше тук само за няколко дни… нямаше смисъл… Но нямаше как да задържи лавината на чувствата си, а тези чувства датираха от първия път, когато го видя.

Дядо й я видя, когато влезе, и вдигна глава от вечерния вестник, който четеше намръщен.

— Къде беше, Одри?

В първия момент тя не знаеше какво да каже, но след това реши да му каже истината или поне част от нея.

— Посрещах на летището.

— О? — Той се намръщи още повече.

— Бяхме се видели в Европа. Той е тук за един-два дни.

— Той? Познавам ли го?

— Не. — Тя се усмихна. — Но скоро ще го видиш. Ще дойде след един час за едно питие. Каза, че ще му бъде приятно да се запознае с теб.

— Очевидно някакъв млад глупак.

Той си даде вид, че изпитва досада, но тя отказа да бъде заблудена. Знаеше, че му харесва от време на време да се вижда с нейни приятели и често й се караше за това, че не излиза много, но малко от хората я интересуваха особено. Никой от тях, дори в най-малка степен, не можеше да се сравни с Чарлз. До него всички бледнееха. А сега той беше тук… Тя погледна часовника си и реши да изтича горе и да види Мей Ли, преди да се облече за вечеря.

Дядо й изглежда разбра мислите й и зад вестника се чу гласът му:

— Днес се появи ново зъбче.

— На бебето?

— Не, на прислужницата.

Одри се засмя.

— За шест месеца доста много зъбчета.

— Напредва. Госпожа Уилиъмз ми каза същото. Нейният внук въобще бил без зъби и без коса, а е почти на една година. Помни ми думата, тя ще проходи преди първия си рожден ден.

Имаше нещо много трогателно в гордостта, която той изпитваше от осиновеното бебе. Много повече се интересуваше от Мей Ли, отколкото от поколението на Анабел и даже, както изглеждаше, не го безпокоеше вече фактът, че тя е китайка. От време на време излизаше с Одри на разходка и й помагаше в бутането на количката.

— Ще сляза след малко, дядо.

И когато слезе отново, носеше рокля за коктейл, която беше купила в „Ранзохоф“ и никога не беше носила. Това беше плътно прилепнала до тялото черна коприна с широки рамене и капковиден процеп на гърба. Кройката беше отлична и роклята й стоеше чудесно. Дядо й забеляза колко добре изглеждаше облечена по този начин и колко грижливо беше оформена косата й и стигна до верния извод, че гостът беше от особено значение… за Одри.

— Кой каза, че е? — попита я той малко преди да се позвъни на вратата.

— Чарлз Паркър-Скот. Той е писател.

— Не съм ли чувал това име?

Той се намръщи замислено. Одри влезе в хола в момента, в който икономът отваряше вратата и влезе Чарлз. Погледите им веднага се срещнаха и беше очевидно, че той е поразен от вида й. Напомняше му за хиляди други мигове, които принадлежаха и на двамата, но не беше съвсем сигурен дали я беше виждал някога толкова прекрасна, колкото тази вечер.

— Здравей, Одри. — Той се чувстваше като малко момче, когато тя се усмихна, целуна го и го въведе във всекидневната, за да го представи на дядо си.

— Чарлз Паркър-Скот, моят дядо Едуърд Дрискол. — Двамата мъже се ръкуваха, като всеки от тях подробно разглеждаше другия. И двамата бяха видимо доволни, въпреки че и единият, и другият се беше надявал, че това няма да е така. Особено Чарлз, който беше искал да изпита веднага чувство на омраза към човека, който й беше попречил да отиде в Лондон.

— Добър вечер, сър. Как сте?

— Много добре. Откъде ми е известно името ви?

Той се питаше дали Одри го беше споменавала по-рано, или мъжът просто беше известен. Не можеше да си спомни. По-точно вярно беше и едното, и другото, но скромността попречи на Чарлз да го каже.

— Чарлз е автор, дядо. Той пише прекрасни книги за пътешествия.

Старецът се намръщи, а след това кимна бавно. Това му напомняше нещо, но не можеше да разбере какво точно и Одри изпита облекчение поради това, че той не можеше да се сети. Беше сигурна, че Мюриел Браун е споменала името му след срещата в Шанхай и сега не искаше да напомня за това на дядо си, защото той би могъл да оцени съвсем точно значението на Чарлз. Дядо й не беше глупак и тя знаеше за подозренията му за това, че е била обвързана с някого по време на пътуването й в чужбина, въпреки че отдавна беше спрял да й задава въпроси.

— Той току-що продаде правата на една от книгите си, за да направят по нея филм и по тази причина сега е в Калифорния.

Икономът им донесе питиета. Чарлз бъбреше непринудено с господин Дрискол. Правеха му впечатление острият поглед и елегантните ръце, които малко потреперваха, докато държаха чашата, но когато той стана от мястото си, за да покаже на Чарлз библиотеката си, съвсем не изглеждаше толкова немощен, колкото го беше изкарвала Одри, и даже за момент си помисли дали тя не го беше използвала като оправдание. Може би тя просто не искаше да се омъжи. Но много добре знаеше, че не е така. Той последва господин Дрискол до лавиците със старите му книги и първи издания и прекрасни подвързани с кожа томове, които беше събирал цял живот. Огромно впечатление му направи качеството на колекцията. Цялата къща беше много приятна и пълна с красиви антики и съкровища, много от които бяха колекционирани от бащата на Одри по време на неговите пътувания, а други се дължаха на дядо й и баба й или на техните родители. Той никога не беше подозирал, че тя произхожда от толкова изискана фамилия, тъй като винаги се беше показвала толкова тиха, възпитана и скромна.

— Имате прекрасна колекция, сър.

Те седнаха отново и Чарлз се усмихна. Против волята си, той трябваше да признае пред себе си, че старецът му харесва. Господин Дрискол беше в добро настроение и сега съжаляваше, че Одри не беше посещавана от повече мъже. Беше приятно да вижда от време на време някой такъв човек. Това му напомняше за Роулънд в младите му години… толкова отдавна. Като гледаше Чарлз, в един момент реши, че двамата удивително си приличат и го каза.

— Знаете ли, много приличате на моя син. Одри казвала ли ви го е?

— Не знам, по-скоро не… само това, че и двамата сме обичали пътешествията.

— Проклет глупак… — Лицето на Едуърд Дрискол потъмня и Чарлз се уплаши да не би да е споменал нещо прекалено болезнено. В този момент старецът вдигна глава и погледна Одри с облекчение. — Тя поне се вразуми малко. Знаете ли, че беше отишла в Китай? — Чарлз потисна усмивката си и кимна. — Прекара близо година в Манджурия, някакво място, наречено Харбин… и даже се върна с бебе. — На Одри й се стори, че Чарлз ще падне от стола. Той така побледня, че Одри отчаяно се втурна да обяснява, но дядо й й попречи. — Сладко малко създание. Наричаме я Моли.

— Разбирам. — Устните на Чарлз бяха съвсем бели и Одри изпита желание да го докосне с ръка, но можеше само да се опита да предложи някакво обяснение, колкото и малко да зависеше от това.

— Тя е от сирачетата там, където бях… или по-точно едно от децата… едно по-голямо… я роди… но умря при раждането.

— Одри! — Дядо й беше поразен. — Няма защо да досаждаш на госта си с подробности.

Сега, след като не можеше да каже нищо по-добро, тя погледна с отчаяние към Чарли.

— Искаш ли да я видиш? — Беше й ясно, че той се готви да откаже, но очите й го помолиха да не прави това и той се изправи малко несръчно.

— Добре. — Последва я мълчаливо по стълбите. На втория етаж той се обърна към Одри шепнешком: — Значи това е било… защо по дяволите не ми каза, вместо да ме караш да се правя на глупак. Каква е тя? Полукитайка?

— Да.

— Той е прав. — Говореше й през стиснати зъби, а когато стигнаха вратата на спалнята, я улови грубо за рамото. — Ти си проклета глупачка. Как си могла да направиш такова нещо? Защо не се отърва от нея преди да се прибереш?

Очите й се изпълниха със сълзи. Знаеше какво мисли и не искаше да се защитава.

— А ти какво предлагаш? Да я убия? Доведох я, защото я обичам, и не аз съм проклетата глупачка… Глупакът си ти.

Тя направи няколко крачки и взе детето в ръце, а през това време младото момиче, което й помагаше за Мей Ли, дискретно напусна стаята. В същия момент, когато Одри пое бебето в ръцете си, беше приветствана с широка усмивка и гърлен звук. Малката имаше красиво ориенталско лице и не беше лесно да се каже дали е китайка или японка или просто, че е много, много хубава. Но Чарлз изглеждаше силно озадачен и поглеждаше ту към Одри, ту към бебето.

— Тя не е… — Той изведнъж се почувства много глупаво и много засрамен от предположението, което беше направил… но така щеше да му е по-лесно да преглътне отказа й да дойде в Лондон. Искаше да повярва на всичко, само не на това, че го е пожертвала заради чувството й за дълг. — Одри… съжалявам… Тя не е твое бебе, нали така? Искам да кажа, не в смисъла, в който помислих.

Одри тъжно поклати глава, пожелавайки си, както често й се случваше, бебето да беше нейно.

— На Лин Хуай е, която умря при раждането и преди моето заминаване. Бащата бил японец… войник… а аз просто не можех да я оставя там. Знаеш какво би се случило.

Той кимна. Разбира се, че знаеше.

— Сега разбирам. Защо не си ми казала?

— Щях да ти кажа, но след телеграмата ти не отговори на писмата ми и не знаех как ще го приемеш.

Той се усмихна на явно много щастливото дете, сгушено в ръцете на Одри.

— Много е сладка. Колко е голяма?

— Шест месеца. Дядо я нарича Моли. — Двамата се усмихнаха. Това беше като подарък, който да им напомня за прекараното заедно време в Китай. Той погали внимателно гушката й с пръст, а тя се опитваше да го захапе. Той се смееше и я гъделичкаше, а тя му отговаряше с бебешкия си смях. — Искаш ли да я подържиш?

Отначало той като че ли се поколеба, но тя му подаде бебето. Моли изписука от удоволствие, а след това, когато той притисна малката й копринена бузка към лицето си, загука. Миришеше на сапун и бебешка пудра. Всичко в нея беше чисто и хубаво и сега той разбра с какво се беше занимавала Одри след завръщането си. Когато оглеждаше детската стая, той видя десетки снимки, които очевидно беше направила с лайката.

— Нали е прекрасна, Чарли?

Изведнъж отново бяха станали приятели. Той остави бебето в леглото, след което двамата седнаха загледани в движенията на детето, което се опитваше да стигне пръстите на краката си и не преставаше да издава щастливи звуци. Двамата се смееха и разменяха същите нежни погледи, както някога, а Одри се осмели да му каже, че чувствата й са същите и даже по-силни от всякога.

— Аз все още искам тя да беше твоя, Чарли…

— Аз също.

Погледът му срещна нейния, той я обичаше силно, както и преди, сега може би повече, а гледката, която тя представляваше заедно с бебето, му подейства по особен начин. Обзе го болезнено желание и двамата с голяма мъка се откъснаха един от друг, преди да се присъединят отново към компанията на дядо й.

Предложиха му пълен отчет за лудориите на Моли и той посрещна това с приятна усмивка, а след това започна да хвали пред Чарли забележителните й постижения. Човек никога не би заподозрял, че е бил така силно шокиран при първото й появяване. Слушайки го, човек би могъл да помисли, че това бебе е гордият връх на цялото му родословно дърво.

— Тя е най-хубавото момиченце на света. — И се усмихна на Одри. — И това тук не беше лошо, но това беше само до определен момент… — Той я погледна с обич.

След малко тримата станаха и Чарли му каза, че е много щастлив от това, че се познават. Имаха резервация за вечеря в „Синята лисица“, но, както изглежда, никой от тях не се интересуваше чак толкова от менюто.

По едно време тя се зае да го информира по всички въпроси, за последните й дни в Харбин, раждането на Моли, даже за външния вид на монголския генерал.

— Боже мой, можели са да те изнасилят. — Или да те убият. Но не го каза.

— Като гледам назад към тези осем месеца, мисля, че е можело да ми се случат много неща… но не знам, Чарли… Струваше ми се, че постъпвам правилно. И измъкнах Моли от там.

Той се усмихна. Това, че я вижда с дете, го беше трогнало и резултатът беше, че изпита жажда за всичко онова, свързано с нея, за което някога беше мечтал.

— А сега, Од? Как смяташ да уредиш живота си по-нататък?

— Не знам. Ще остана тук. Поне докато дядо е жив.

— Той е чудесен човек.

Каза го почти скръбно и тя се усмихна.

— Знам… Затова се и върнах при него. Дължа му всичко.

— Даже бъдещето си, Одри? Някак си това не ми се вижда правилно.

— Във всеки случай настоящето си.

— А Анабел? Тя какво мисли, че му дължи?

— Боя се, че тя не разсъждава по този начин.

Чарли й се усмихна с тъга.

— Такъв ми е бил късметът, влюбил съм се в добрата сестра. — И тогава, докато се занимаваха с десерта, той почувства прилив на смелост. — Мога ли да те открадна за малко, Од?

— За колко? Една седмица в Кармел или година в Далечния изток?

Двамата се усмихнаха. Тук се съдържаше контрастът между тях. Тя би искала да отиде с него до края на света, но не беше възможно. Не можеше да отсъства повече от няколко дни.

— Току-що пристигнах от Индия, където търсих материал за следващата книга.

— Звучи интересно.

Но тя знаеше, че не беше само това.

— … А след това отивам в Египет. — Той замълча и протегна ръка към нея. — Ще дойдеш ли с мен?

Сърцето й замря при тези негови думи. Искаше да отиде повече от всичко друго. Би отишла навсякъде с него. Но Египет би бил нещо фантастично.

— Кога тръгваш?

— Преди края на годината или може би през пролетта. Има ли някакво значение кога тръгвам?

Тя въздъхна.

— Вероятно не. Не мога да си представя как дядо ще изчака спокойно края на още едно пътуване, особено след всичко, което се случи миналия път, когато удължих отсъствието си с осем месеца в Харбин. — Тук той отново изпита раздразнение заради постъпката й, след като това означаваше, че тя не може да отиде с него. — Не знам, Чарлз… Просто не виждам как бих могла… А трябва да мисля и за Моли.

— Вземи я със себе си. — Гласът му прозвуча така, сякаш действително мислеше това, което каза, и Одри се усмихна.

— Винаги ще те обичам, Чарлз. Знаеш ли го?

— Понякога е трудно да се вярва. — Той се отпусна в стола си и я погледна. — Не държа да ми отговаряш тази вечер. Само помисли… помисли за Египет през пролетта. Може ли да ти дойде наум нещо по-романтично?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Няма защо да ми споменаваш за това, Чарлз. Не за това става дума. С теб бих била щастлива и в най-загубеното село на Оклахома.

— Ето това е забележителна мисъл. — Той се засмя, настроението им изведнъж се повиши и той предложи да отидат да потанцуват в хотела му.

В момента, в който телата им се срещнаха, тя почувства как цялата съвсем съща магия оживява отново. Устните им се срещнаха, телата им се докоснаха и тя го пожела със същата сила, както преди. Трудно й беше да устои отново на близостта му. Двамата се погледнаха усмихнати.

— Не мисля, че някога бих могла да ти противостоя, Чарлз. Би било много неестествено, ако някой ден се ожениш за някоя друга.

— Има начини да се попречи на това — й прошепна той много сериозно, а след това я изведе тихо от салона.

Поговориха съвсем за малко в един коридор. Той не искаше да си позволи някаква глупост с нея и все пак сърцата им, както винаги, туптяха в унисон. Когато тя кимна, той мушна ключа от стаята си в ръката й, а след това приближи рецепцията, където помоли за друг ключ, докато тя вземаше асансьора за горния етаж с ужасно спокоен вид и грееше така приятно, че операторът беше принуден да й се възхити. Никога не би му минало през ум, че тя не е нечия съпруга и тя му благодари при излизането си, когато сърцето й отново затуптя силно, и влезе в стаята на Чарлз точно когато той стигна етажа и я последва в стаята. Той отвори вратата и я видя там, застанала права в елегантната си черна рокля и смутено усмихната.

— Представи си някой да ме видеше да правя това! Щяха да ме намажат с катран, да ме овъргалят в перушина и да ме изхвърлят от града!

— Предполагам, че няма да си първата. Но, както вече казах, има начини да се попречи на това…

От датата, в която се бяха срещнали, беше изминал един живот плюс година и няколко океана и континента и сега вече тя не можеше да си спомни как беше съумяла да остане жива без него през всичкото това време. А той знаеше прекрасно колко празен е бил животът му без нея.

Беше четири часът, когато най-после тя се отдръпна отново от него, и като погледна часовника си на масичката до леглото, промърмори с нещастен глас:

— По дяволите… трябва да се прибирам…

Не беше като в Китай, където в продължение на месеци съществуваха като мъж и жена. Сегашното представляваше преструвка, поведение за пред хората и благоразумно приличие и това им се струваше чуждо и странно.

Докато тя се обличаше, той пушеше цигара, а след това забързано се облече, за да я отведе у тях с такси.

А когато пристигнаха, той я целуна в таксито и след това я изпрати с поглед, докато тя влезе в къщата. После той забеляза как стаята й на горния етаж светна и как тя отдръпна дантелената завеса, за да му махне с ръка. По обратния път за хотела се чувстваше отчаяно самотен, след като тя не беше до него.

Леглото все още ухаеше на нейния парфюм и на нейната плът и той намери кичур дълга червена коса, залепнала върху възглавницата като подарък, оставен от нея. Изпита желание да й се обади, да я доведе при себе си, да легне отново до нея, но това не се случи до следващия следобед, когато отново се срещнаха и отидоха в хотелската му стая колкото се може по-дискретно.

Тази вечер лежаха един до друг до десет часа, когато той поръча рум сървиз. Тя беше загърната в неговия халат и двамата пушеха от една цигара. Беше много хубаво, че е с него, но тази вечер в погледа му имаше нещо много сериозно и когато, след като келнерът беше напуснал стаята, той се обърна към нея, тя вече знаеше, че нещо не е наред. Познаваше го твърде добре и затова не беше възможно да я държи дълго време в заблуда.

— Какво има, Чарлз? — Гласът й беше нежен, както винаги.

— Има нещо, което съм длъжен да ти кажа.

— Не може да бъде нещо особено лошо. — Тя протегна ръка към неговата, но той беше твърде неспокоен, за да остави ръката си в нейната, и в този момент неочаквано се изправи, започна да се разхожда из стаята с поглед, отправен към нея, докато най-накрая седна и се загледа в сините очи, които толкова дълго време го бяха преследвали.

— Утре следобед трябва да отида в Ню Йорк. — Думите му я прерязаха като нож.

— Разбирам.

— Трябва да присъствам на среща с един американски издател, преместили са я с една седмица напред. — Тя се запита дали той нямаше да я помоли да го придружи, но работата беше много по-лоша. — И мисля, че и двамата трябва да знаем къде се намираме. Не мога да продължавам по този начин, Од… Миналата година без теб беше най-трудната година в живота ми, като не смятам годината, в която умря Шон. — Той се държеше почтено с нея. — И сега, като те оставям, няма да бъде лесно. Не можем да продължаваме така. — Тя поиска да го попита защо, защо да не могат просто да си продължават както досега известно време, докато стане възможно да напусне дядо си… докато… Докато какво, питаше се тя. Нямаше лесен отговор. — Искам да се оженя за теб. Искам да дойдеш в Англия с мен. Разбирам, че за това може би трябва известно време… месец, може би два. Мога да се примиря с това. Но аз искам да се оженя за теб, Од. Обичам те и съм готов да дам всичко за теб. — Това беше всичко, за което винаги беше мечтала, и знаеше, че той е единственият мъж, когото щеше да обича винаги. Но не можеше да направи това, което той искаше… не можеше… Защо не можеше той да разбере това и за известно време да остави нещата такива, каквито са?

Очите й бързо се напълниха със сълзи. Косата й се разлюля и тя докосна нежно лицето му с върха на пръстите си.

— Не знаеш ли колко много те обичам, Чарлз!… Колко страшно ми липсват същите неща, които липсват и на теб… но не мога… Не мога! — Тя се изправи и направи няколко крачки, загледана с невиждащ поглед под прозореца към „Юниън скуеър“. — Не мога да изоставя дядо, не разбираш ли това?

— Наистина ли мислиш, че той очаква това от теб? Той не е толкова неразумен, Од! А и ти не можеш да се откажеш от живота си заради него.

— Това би сломило сърцето му.

— А моето! — Гласът на Чарлз беше тих, очите му блестяха поради непролетите сълзи. Тя не можеше да му отговори.

— Обичам те! — Очите й го молеха да разбере, докато устните й изговаряха думите, но той само поклати глава.

— Това не е достатъчно. Това ще убие и двама ни. Ще се омъжиш ли за мен? — Нямаше начин да му избяга, а и не можеше да му даде желания от него отговор. Това беше жертва, която беше длъжна да направи… както направи, когато остана осем месеца в Харбин, само че много по-голяма… — Одри, отговори ми. — Той стоеше изправен, загледан в нея с ужасяващ израз на лицето си. Това беше израз, който недвусмислено показваше, че въпросът му е много сериозен, че друг шанс няма да се представи… Че сега е последната възможност… — Одри?

Сега двамата стояха на разстояние един от друг, помежду им лежеше цяла вселена или нещо приблизително такова.

— Чарли, не мога… Не точно в този момент…

— Тогава кога? Следващия месец? Догодина? Никога не съм имал желание да се оженя за никоя… до теб… и сега ще ти предложа всичко, което мога да дам… живота си… дома си… сърцето си… всичките си богатства… хонорарите… всичко, което мога да дам, е твое… Но не съм съгласен да чакам още десет години… няма да погубя живота си и твоя в очакване старецът да умре. Сигурен съм, че той желае за тебе нещо по-добро. Искаш ли аз самият да го попитам? Ще ми е приятно да направя и това.

Но тя поклати глава.

— Не мога да му причиня това, Чарлз. Той ще ми каже да отида с теб. А след това ще умре. Аз съм всичко, което си има.

— Ти си всичко, което аз имам.

— И ти си единственият мъж, който ще съм обичала.

— Тогава омъжи се за мен.

Тя стоеше изправена, като го гледаше с нетрепкащ поглед, но все пак само поклати глава, мълчаливо седна и взе да плаче.

— Чарли, не мога.

Той отвърна главата си от нея и се застоя край прозореца, загледан към „Юниън скуеър“.

— Тогава всичко за нас ще е свършено, когато замина. Не искам да те видя никога повече. Излизам от тази игра.

— Не е игра, Чарли. Това е моят живот… и твоят… Помисли малко, преди да се отречеш от мен по този начин. — Тя говореше на гърба му, а той само клатеше глава, а когато след малко се обърна, за да я погледне отново, видя в очите й само скръб.

— Да остана без теб, и то сега, с цялата тази мъка, и какво ще ни остане тогава? Празнота… обещания… лъжи… Ти каза, че би желала Моли да е моя, е, добре, аз искам същото… А искам един ден да имам мои собствени деца, същото, което искаш и ти… По този начин няма да ги имаме. Трябва ми истински живот, с реално съществуваща жена и деца… също както Джеймз и Вай.

Всичко това тя разбираше прекрасно.

— Тогава ела да живееш с мен в Сан Франциско.

— И да правя какво? Да работя в местния вестник? Да продавам обувки? Аз съм пътуващ писател, Одри! Знаеш какво представлява животът ми. Не мога да правя това, което правя, ако живея тук. Единият от нас ще трябва да направи жертва и този път това трябва да си ти. Трябва да дойдеш с мен.

— Чарли, не мога.

Одри говореше с усилие, тя плачеше толкова силно.

— Помисли. Ще бъда тук до четири часът. Самолетът ми излита в шест.

Оставаха по-малко от двадесет и четири часа, а за двадесет и четири часа не можеше да настъпи никаква решителна промяна.

— Това няма да промени нищо. Държиш се неразумно.

— Правя най-доброто за двама ни. Ти трябва да вземеш решение.

— Действаш така, като че ли става дума за избор, който е мой, когато аз не… като че ли аз съм капризна или несериозна… когато всичко онова, което правя, е това, че изпълнявам задълженията си тук.

— Какво ще кажеш за задълженията си към мен?… Към себе си… Даже към това дете? Не ни ли дължиш нещо повече, смелостта да протегнеш ръка към това, което ти трябва… ако наистина това ти трябва.

— Знаеш, че е така.

— Тогава ела с мен. Или поне обещай, че ще дойдеш скоро.

— Не мога да обещая това. — Тя покри лицето си с ръце и се замисли върху дилемата, която стоеше пред нея. — Не мога да ти обещая нищо.

Той кимна. Беше разбрал риска при идването си. Но поне сега всичко щеше да бъде приключено. Тя или щеше да се съгласи да се омъжи за него, или той щеше да затвори вратата пред всички чувства, които изпитваше към нея. Нямаше намерение повече да си играе с нея или със себе си. Това дължеше пред себе си.

В таксито, когато я изпращаше до тях, двамата мълчаха. Преди да я целуне за лека нощ, той докосна много внимателно лицето й.

— Не правя това, за да бъда жесток… но ще трябва да прекратим отношенията си напълно, ако това е, което ни очаква… заради нас самите.

— Защо? — Тя не го разбираше. — Защо сега! Съществува ли някоя друга?

До този момент за такава възможност тя даже не се беше досещала, но той поклати глава.

— Правя това, защото не мога да живея без теб, а ако трябва да живея без теб, така по-лесно ще свикна. Започвайки от днес.

— Не е честно. — Но тя беше мислила това, когато той не й писа, след като тя беше отклонила предложението му в телеграмата до Харбин. — Помисли за моите отговорности.

— Винаги ще има нещо, Од. Трябва да направиш избор сега.

Тя поклати глава. Беше съсипана от скръб, когато той я последва вън от таксито и я целуна пред стълбите.

— Обичам те!

— Аз също те обичам…

Но тя не можеше да направи нищо. А когато влезе в стаята си, взе спящото бебе в ръцете си, почувства топлината му и се заслуша в тихата музика на дишането му. Мислеше за всичко, казано от него, за желанието му да се ожени за нея… за децата, които искаше да има… просто беше лош късмет това, че искаше всичко точно сега.

На следващата сутрин Одри седеше на масата за закуска, загледана безчувствено в чинията си, едва ли беше спала, а дядо й я наблюдаваше със свирепа гримаса, с която целеше да прикрие собственото си безпокойство. Той се досещаше, че тя е много нещастна.

— Много ли пи снощи? — Тя поклати глава и направи опит да му се усмихне. — Изглеждаш ужасно. Болна ли си?

— Само уморена.

Сега неочаквано в гласа му се появи странен тон, като че ли изведнъж го беше обзел страх, и тя го съжали.

— Много ли си привързана към него?

— Ние сме само приятели.

— И какво означава това?

— Всъщност — тя се усмихна слабо, опитвайки се да го отклони от темата, — всъщност бих предпочела да не говоря за това.

— А защо?

Защото болката е голяма. Но не му го каза.

— Ние сме само приятели, дядо.

— Мисля, че има нещо повече от това, поне погледнато от неговата страна. И проклет да бъда, ако не е и от твоята.

— Какво те кара да казваш това?

— Това не е живот за едно порядъчно момиче да тича по целия свят по този начин с един мъж и да гони камили и слонове… помисли само за вонята! — Той изглеждаше ужасен и тя се засмя на въображението му.

— Никога не бях мислила за това точно по такъв начин.

— Освен всичко няма да е добре и за детето.

… Или за него. Тя знаеше, че той мислеше и за това. И имаше право. Сега беше вече почти на осемдесет и три години и се нуждаеше от нея. Тя прекрасно го съзнаваше.

— Не е сериозно, дядо. Не се тревожи за това.

Но той така или иначе се тревожеше. Тя виждаше тревогата в очите му и почувства оловна тежест в сърцето си, когато по обед телефонира на Чарлз. Беше му обещала да се срещнат в града за обяд и когато се видяха, тя откри, че той, също като нея, беше мрачен. Много нещо тежеше в умовете на двамата. Много накратко си поговориха за незначителни неща, след което той я погледна. Даже не бяха поръчали още.

— И?

Тя го погледна, имаше желание да отложи разговора, но нямаше как да избяга.

— Знаеш отговора, Чарлз. Обичам те. Но не мога да се оженя за теб. Не сега. — Той кимна, загубил способността си да говори, и я погледна със сухи очи.

— Имах чувството, че ще избереш това. Заради дядо си? — Тя кимна мълчаливо. — Съжалявам, Од. — Той протегна ръка, за да докосне нейната и бързо се изправи. — Не мисля, че е важно да обядваме. Вероятно и ти си на това мнение? Ако побързам, мога да хвана един по-ранен самолет.

В този момент събитията се развиваха прекалено бързо за нея и тя виждаше неизречен гняв в очите му и ярост, и болка, и отмъщение. Когато вървеше след него на излизане от ресторанта, тя имаше чувството, че рикошира от стените, а после едва ли не с изненада откри, че е в такси и отново всичко започна да се движи прекалено бързо и не след дълго тя стоеше пред къщата.

Чарлз я гледаше изправен встрани от таксито, гледаше я с тази бушуваща болка в очите си, а тя раздвижи устни, за да го целуне за сбогом, но той направи крачка назад и вдигна ръка, като че ли в желание да се предпази от нея, поклати глава и изчезна отново в таксито, като едва промърмори нещо за довиждане.

Тя остана, за да го изпрати с поглед, таксито полетя напред и изведнъж, след всичкото това време, всички тези моменти, всички тези мили и толкова много любов… той изчезна.

Завинаги.