Даниел Стийл
Жажда (19)

19.

Одри прекара една нощ в Шанхай в хотел „Шанхай“, преди да се качи на „Президент Кулидж“ на следващия ден. Беше пътувала от Харбин до Пекин, а оттам беше взела един от новите спални вагони пряко за Шанхай. Сега не искаше да губи никакво време. А в Шанхай единственото, за което можеше да мисли, беше Чарлз. Тя си спомни за времето, което бяха прекарали заедно тук, и продължаваше да мисли за това, че не беше получила отговор на телеграмата си, в която му съобщаваше, че не може да дойде през Лондон. Но сега й се налагаше да мисли за други неща. Монахините бяха удържали на думата си и документът, който й бяха дали в Харбин, отнасящ се до произхода на Мей Ли, удовлетвори напълно местните власти. Те не създадоха никакви трудности във връзка с извеждането й вън от страната, японците също. Беше силно учудена от това, колко лесно се уреди всичко, и с въздишка на облекчение се качи на „Президент Кулидж“.

Юни почти беше настъпил и тя беше отсъствала почти точно една година. Беше телеграфирала предварително с какъв кораб ще пристигне и възнамеряваше да се опита да им се обади от Хонолулу, когато корабът пристигне там.

Най-напред пристанаха в Кобе два дни след тръгването от Шанхай и оттам тя продължи до Йокохама, откъдето отплаваха направо за Хонолулу и докато се настаняваше заедно с Мей Ли в кабината си, Одри чувстваше, че си е почти вкъщи. Срещаше се с много малко хора по време на пътуването, като рядко се отделяше от кабината си и прекарваше по-голяма част от времето си с бебето. Разхождаше се по палубите, за да поеме свеж въздух, през което време понякога разменяше някоя и друга дума с някои хора, но получаваше храната си в кабината, за да не оставя Мей Ли сама, а и не искаше при нея да я заместват други хора. Пътуването й харесваше, а през по-голямата част от времето тя потъваше в собствените си мисли. Голяма радост й доставяше добре снабдената корабна библиотека и тя успя да намери в нея много от книгите, които беше пропуснала през последната година, като „Малкото гробище“ от Ърскин Колдуел, „Изгубеният хоризонт“ от Джеймз Хилтън и „Нежна е нощта“ от Ф. Скот Фитцджерълд.

Стигнаха Хавай за по-малко от дванадесет дена, останаха на борда за през нощта и отплаваха отново на следващия ден.

Когато корабът се плъзна в залива на Сан Франциско шест дни по-късно и акостира в „Ембаркадейро“, тя имаше чувството, че вижда мираж. Оглеждаше пристанището с разтуптяно сърце, като се питаше дали ще види там някого. Беше се опитала да се свърже с дядо си от Хонолулу, но без успех, и затова му телеграфира.

Изведнъж тя го забеляза и сълзи рукнаха от очите й. Познатата фигура с бастун със сребърна дръжка. Стоеше на кея сам, загледан в кораба, и ако Одри се намираше по-наблизо, щеше да забележи как по лицето му се стичат сълзи. Но когато се срещнаха, очите му бяха сухи.

Тя слезе бавно на кея с треперещи колене и стиснала здраво, както винаги, Мей Ли, която приличаше на малко кръгло вързопче. Не можеше да се види какво точно представляваше това вързопче. Одри спря и погледна дядо си с разплакани очи. Изглеждаше по-слаб и немощен, отколкото преди една година, но все още стоеше гордо изправен и същият този дядо, когото беше обичала през целия си живот. Искаше й се да се хвърли на врата му, но когато го наближи, я обзе страх. Тя знаеше колко болезнено е преживял дългото й отсъствие и се питаше дали някога щеше да й го прости. И все пак беше дошъл да я посрещне, беше там, което вероятно значеше, че й е простил. В края на краищата тя се беше върнала при него, за разлика от баща й. Остро съзнаваше това и се върна тъкмо защото баща й не се беше върнал. Чувстваше, че му го дължи, и искаше да направи нещо за него, въпреки че връщането й беше струвало нещо много скъпо. Тя можеше само да направи опит да си представи какво е помислил Чарлз, когато е получил телеграмата й, в която му съобщаваше, че отказва да мине през Лондон. Първо беше настояла да остане в Харбин, а след това да се върне при дядо си, без да посети Лондон. Но, докато гледаше дядо си, тя разбираше, че е постъпила правилно. Сега тя вървеше бавно към него, като много внимателно държеше Мей Ли притисната към гърдите си, очите й бяха насочени към неговите, а той я гледаше сърдито и намръщено.

Той не каза нито една дума при приближаването й. Двамата се гледаха дълго време и устните й потрепериха, когато го прегърна с една ръка. В този момент неочаквано бентът се отприщи и тя вече не можеше да не се разплаче на глас, когато той бавно я прегърна. След малко тя се отдели от него и забеляза, че очите му не бяха сухи.

Той я гледаше, излъчвайки обичайното си достойнство, което тя помнеше много добре. Беше същият, какъвто си го представяше по време на самотните нощи в Харбин, но сега беше загубил дарбата си да говори.

— Не очаквах, че ще те видя отново, Одри.

— Съжалявам, че това продължи толкова дълго, дядо.

Той кимна и се опита да се овладее, но тя забеляза, че се обляга тежко върху бастуна си и че погледът му се насочва към вързопа в ръцете й. Мей Ли все още спеше непробудно.

— Какво е това? — И той посочи с бастуна си.

Одри му се усмихна колебливо и почувства как сърцето й подскочи, когато се обърна, за да му даде възможност да види нежното личице, подпряно на гърдите й и едва прикрито от копринените дрешки.

— Това е Мей Ли, дядо. — Той се отдръпна назад при думите й и я изгледа ужасен.

— Имала си право да не се прибереш. — Гласът му едва ли беше по-висок от шепот и за миг Одри изпита страх, че ще получи удар. — Ти си позор за семейството си! Мюриел Браун беше права… Аз не й повярвах, когато ми каза… и всички онези глупости за убитите монахини и изоставените сирачета! — Одри не беше виждала такава ярост, като тази, която се съдържаше в очите му, и само поклащаше глава, изумена от това, което чуваше. Никога не й беше минавало през ум, че той би могъл да помисли, че Мей Ли е нейна. Но тя беше уловила думите „Мюриел Браун“ и това никак не й хареса.

— Какво точно ти каза госпожа Браун? — Сега нейните очи също блестяха.

— Че пътуваш с някакъв мъж. — Той изгледа Одри с нескрита ярост. — Казах й, че греши. Ти нямаш никакво приличие и никакъв срам, Одри. И да дойдеш вкъщи с това… с това копеле. — Той запелтечи, неспособен да се изкаже докрай. — Как смееш!

— Как смея какво? Да обичам това дете, дядо? Грях ли е? Не, тя не е моя. Тя е едно от сирачетата и ако бях я оставила в Китай, вероятно някой щеше да я убие или да я остави да умре от болест или глад, или щяха да я продадат като наложница, ако би доживяла толкова дълго. Тя е наполовина китайка и наполовина японка и я доведох вкъщи, защото я обичам.

Тя отново се разплака и се отдръпна назад, шокирана от това, което той й беше казал.

— Не знаех… помислих… — В очите му бавно се насъбраха сълзи, когато забеляза в лицето й нещо, което не беше виждал преди, една сляпа любов, бушуваща страст, любов към детето, което му напомняше за чувствата му към нея, които беше изпитал при идването й от Хавай, за да живее при него. — Аз… — Той се извърна бавно от нея, изпълнен със скръб, но в душата си почувства облекчение. Беше толкова хубаво, че я вижда пак. Беше мислил, че я е загубил завинаги, но сега тя се беше върнала с това дете, а той беше помислил… Обърна се отново с лице към нея и я видя толкова млада и горда с бебето в ръцете си и сърцето му, както винаги, тръгна към нея. Вгледа се дълбоко в очите й. — Радвам се, че си тук, Одри.

Тя се усмихна през сълзи и бавно пристъпи към него.

— Аз също, дядо… също…

Той я прегърна с една ръка и я поведе към колата си. Тя влезе първа, а той я последва. Беше дошъл с ролса. Шофьорът пое грижата за багажа й. Митническата проверка беше минала на кораба и сега оставаше само да й се вземат нещата. Нямаше проблеми около Мей Ли с имиграционните власти и Одри въздъхна, като се отпусна върху луксозната кожена седалка и погледна дядо си. Като че ли беше изминал цял човешки живот, откакто за последен път е била тук, и тя забеляза, че той я гледа така, сякаш се страхува да повярва, че е седнала до него.

— Всичко ли е наред с детето? — Той погледна спящата Мей Ли, опитвайки се да зърне лицето й. Одри се почувства трогната от интереса му.

— Много е добре. — Тя му се усмихна и се наведе да го целуне и усети афтършейва, който винаги й напомняше за него, а той почувства нежната коприна на кожата й до своята и почти затвори очи от облекчение.

— Как ти щукна да доведеш вкъщи бебе?

— Вече ти казах, дядо. Не можех да я изоставя. Щяха да я убият в Китай. — Думите й го ужасиха и накараха да замълчи. В този момент бебето се размърда и издаде тих заглушен звук и Одри я обърна към него, за да я види. Мей Ли имаше хубави нежни черти и той я погледна очарован, след което прехвърли погледа си върху внучката си.

— Сигурна си, че не е твоя, Одри? — Одри беше отсъствала достатъчно дълго време, за да може да й е майка, а Мюриел Браун беше казала…

Одри се усмихна.

— Разбира се. Бих искала да е. — Той явно се шокира и тя се засмя. — Само и само за да дам възможност на госпожа Браун да говори за нещо.

Той не възрази веднага, а само въздъхна, поглеждайки през прозореца на колата към кораба, който я беше върнал вкъщи, а след това се обърна към нея.

— Известно време мислех, че е права. Тя каза, че той е прочут писател. — Погледът му потърси нейния и намери нещо, което го накара да се учуди.

— Тя е имала предвид един приятел на моите английски приятели. Чарлз Паркър-Скот. — Сърцето й се обърна, когато изговаряше името му. Дядо й внимателно следеше очите й, но тя не издаде нищо. Поне засега. Само въздъхна и се отпусна отново на седалката, докато в същото време дядо й отново погледна бебето.

— Какво каза, че е името й? — Мей Ли го беше очаровала, и то много повече, отколкото дъщеричката на Анабел, която беше на същата възраст и изглеждаше точно като Харкърт и винаги плачеше.

Одри му се усмихна.

— Името й е Мей Ли, дядо. — Изглеждаше толкова удивително, че отново седи до него, и още по-удивително, след като държеше в ръце бебето на Лин Хуай.

— Моли? — Той погледна намръщено Одри. — Моли?

— Не е лошо. — Двамата се изгледаха продължително и изведнъж той протегна ръка и обхвана силната млада ръка на Одри. Неговата не беше като нейната, той беше вече на осемдесет и две години.

— Вече не ме лишавай от себе си, Одри. — Беше искал да каже това със сила, даже с гняв, но думите се откъснаха от сърцето му като молба.

Одри се просълзи и го целуна.

— Обещавам, дядо… обещавам…

Докато го изричаше, трябваше да се насили и да не мисли за Чарлз.