Даниел Стийл
Жажда (10)

10.

Появата им в Истанбул беше нещо твърде необикновено и той я събуди рано на следващата сутрин, за да бъде сигурен, че тя няма да пропусне нито един момент от пристигането им.

Когато тя се събуди, се виждаха брегове, които вървяха успоредно с влака, а водата, над която летяха птици, искреше в злато. Самият Истанбул беше заграден от морето, наречено Мармара, от едната страна, и Златния рог, от другата, и Одри си помисли, че никога не беше виждала нищо толкова величествено, колкото джамиите със златните си кубета и минарета, и тогава, най-после, когато заобиколиха Сераглио Пойнт, се показа дворецът „Топ Кат“, който предизвика видения за султани и хареми и невероятни фантазии и вълшебни приказки.

Това беше град, който възпламеняваше всякакво въображение и когато влакът бавно спря на гара Серкеджи, Одри изведнъж почувства силното влияние на Изтока. Това място не приличаше на нищо, познато отпреди, и тя беше очарована, когато Чарлз й насочваше вниманието към различните забележителности по пътя за хотела. „Синята джамия“ и „Света София“, най-прочутата джамия на Истанбул, статуята на Константин на площада, големия пазар и безбройните други джамии и пазари.

Най-накрая скръбта й пред перспективата да го напусне беше замъглена от вълнуващото чувство, че е на това място с него, колкото и за малко време. Постоянно снимаше с камерата си.

Чарлз я заведе направо в хотела, който беше нещо удивително. Беше резервирал стаи в „Пера Палас“, един от любимите му хотели. Дузина носачи свалиха багажа им, докато те влизаха вътре. Беше поискал две стаи, свързани с голяма всекидневна. Навсякъде имаше огромни огледала с позлатени рамки, облицовка с черно дърво, гравюри рококо и златни купидони. Даже фоайето на хотела беше със същия декор, който в известна степен като че ли подхождаше на екзотичната атмосфера наоколо, въпреки че, ако всичко това беше на друго място, щеше да й се вижда неприятно. Но тук нищо не беше неприятно. Всичко беше очарователно и екзотично, докато се движеше след Чарлз към големия пазар и снимаше лента след лента, възхитена от местата, ароматите, криволичещите пътеки и търговците, решени да й продадат всичко, каквото могат.

Чарли следеше реакциите й с удоволствие и сам се забавляваше усилено в тази атмосфера. Заведе я за обяд в един малък ресторант, където даже турската храна не можа да я уплаши. Всичко й харесваше. Сякаш беше родена за живот като този, скитнически живот, както се изрази тя с пламъче в очите, когато се разхождаха по брега уловени за ръце.

Едва когато се върнаха в хотела, тя стана отново тъжна и този път даже половата активност не повдигна духа им. Повече не беше възможно да си затварят очите пред действителността. Сутринта тя заминаваше с влака и краткият им роман, колкото и да беше изпълнен със страст, щеше да е завършил, може би завинаги, ако животът не се окажеше благосклонен към тях. Тя лежеше отпуснато в леглото до него и лениво очертаваше с пръст кръгчета върху гърдите му, а той се опитваше да забрави чувствата си към нея или поне да не ги изпитва чак толкова остро.

— Кога тръгваш за Китай? — Беше безсмислено да се мълчи повече по този въпрос. Рано или късно фактът трябваше да се погледне в очите. А за тях вече беше късно.

— Утре вечер. — Той й отправи нещастен поглед.

— Колко ще трае пътуването ти дотам?

— Няколко седмици. Ще зависи от връзките.

Тя му се усмихна.

— Звучи доста забавно.

Но той се засмя на думите й.

— Само ти си способна да кажеш такова нещо. Повечето жени биха потреперили при самата мисъл… всъщност и повечето мъже. Пътуването не е гладко.

В известен смисъл той се радваше, че тя нямаше да дойде. Въпреки че, егоистично погледнато, това би го зарадвало безкрайно много.

— Само помисли, когато пак се настаниш с всички удобства на „Мавритания“ и пиеш шампанско, и танцуваш с някой ослепително красив мъж — при тази мисъл той почувства, че стомахът му се свива, — аз ще пълзя по някой тибетски връх и ще зъзна от студ.

Тя го погледна, но този път без усмивка.

— Няма да танцувам с никого, Чарлз.

— Ще танцуваш. — Гласът му беше по-скоро шепот, а очите тъжни. — Нямам право да очаквам от теб да не танцуваш.

— Забравяш едно нещо.

— Какво?

— Няма да искам. Обичам те, Чарлз. — Тя го погледна странно. — Бихме могли да бъдем женени. В моето сърце ние сме. — Тя се запита дали той ще се уплаши от думите й, но така или иначе трябваше да го каже.

— Сме. — Изрече го така тържествено, че тя трепна и беше особено развълнувана, когато той свали пръстена от ръката си. Беше гравиран с неговата буква и той го сложи на лявата й ръка, на пръста, където се носи сватбеният пръстен. — Искам да пазиш това, Одри. Винаги.

Нямаше думи за това, което тя чувстваше, тя плачеше в прегръдките му и следващият им полов контакт имаше горчиво-сладък вкус, като през цялото време тя стискаше затворена ръката, на която беше пръстенът. Знаеше, че никога няма да свали този пръстен. Беше малко големичък, но не дотам, че да може лесно да го загуби.

Когато станаха от леглото в полумрака, Чарлз предложи да излязат за вечеря, но тя само поклати глава и се обърна с лице към него.

— Не съм гладна.

— Трябва да се храниш.

Тя поклати глава. Толкова много мисли имаше в главата си и дълго време стоя с гръб към него, загледана навън през прозореца към минаретата, пазарите и джамиите. Изглеждаше очарована от Истанбул, но в действителност не виждаше нищо. Вглеждаше се в собственото си сърце и се мъчеше да вземе важно решение, което засягаше двамата.

Той я остави на спокойствие за дълго време, а после я приближи и нежно докосна рамото й. Беше шокиран от измъченото й лице, което тя обърна към него.

— О, скъпа… — Протегна ръце към нея, но тя замръзна неподвижна. Пред нея нямаше повече избор. Трябваше да разбере това във Венеция. Още тогава всичко беше решено за тях. Или може би още по-рано.

— Аз не заминавам. — Отрони го с такъв глас, сякаш произнасяше доживотна присъда и фактически тя правеше тъкмо това. Своята собствена присъда. Но тя не беше прокълната с такъв живот. Сама го беше избрала. Съжаляваше само за болката, която щеше да причини с решението си на други хора.

Чарлз също стоеше неподвижен, не беше сигурен дали я е разбрал правилно.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че тръгвам с теб. — Фигурата й като че ли за момент се смали, като че ли последният час я беше стопил.

— В Китай? — Тя кимна и това го развълнува силно. — Сигурна ли си, Од? — В миг го обзе страх, че по-късно тя ще съжалява. Започнеха ли пътуването, нямаше връщане. Щеше да й се наложи да премине целия път до Шанхай с него, а това нямаше да е лесно, както й беше казвал много пъти.

— Напълно сигурна съм.

— А какво ще кажеш за дядо си? — За момент тя се запита дали в края на краищата не беше против това тя да го придружи и той забеляза болка в очите й и веднага я прегърна. — Не искам да промениш мнението си по средата на пътя.

— Искаш да кажеш, когато съм на някой планински връх в Тибет?

Тя се усмихна през сълзи и той трябваше да й се усмихне в отговор, когато тя кимна.

— Точно така.

— Няма да си променя мнението. Ще телеграфирам на дядо, че ще се върна преди Коледа. Има ли докъде да ми пише?

Чарлз помисли и поклати глава.

— Не, докато не стигнем Нанкин. Може да ти пише до там. Или Шанхай. Ще ти дам имената на хотелите, където отсядам. Писмата може да бъдат адресирани до мен. — И в същия момент разбра, че това едва ли е много умно, затова се засмя, когато му дойде друга идея. — Кажи му, че аз съм жена, която си срещнала по пътя.

Тя се усмихна малко тъжно.

— Не се смей. Може да ми се наложи.

Но той взе ръцете й в своите и я погледна в очите.

— Одри, наистина ли си сигурна? Това ли е желанието ти? Готов съм да отида до края на земята с теб, но аз нямам какво да губя. А ти имаш. Знам какво означават за тебе задълженията ти… семейството ти… дядо ти… Анабел…

— Може би сега е моят ред. Само сега. Точно сега. Може би мога да направя това, а те няма да ме мразят вечно.

Той се поколеба за момент и продължи:

— А после? Какво ще стане с нас тогава? — Ако тя не можеше да го изостави сега, какво ли щеше да бъде след Китай?

— Мога да отговоря на този въпрос. Не знам. Рано или късно ще трябва да се върна при тях.

Той се усмихна тъжно.

— Понякога това е като да си влюбен в омъжена жена.

Тя се усмихна на аналогията, но не можеше да изрази несъгласие.

— Както ти изтъкна преди известно време, аз не съм толкова блажено необвързана, колкото си ти.

— Може би затова те обичам. Може би нямаше да те обичам толкова, ако ти беше същата свободна птица, каквато съм аз. — Той й се усмихна и погали косата й, а тя се държеше здраво за него, като чувстваше пръстена на ръката си. Сега се беше обвързала с него и все пак в същото време се чувстваше свободна, по-свободна от всякога и с изненада откри колко щастлива я правеше това.