Даниел Стийл
Жажда (41)

41.

Повторно осъщественият съюз с Моли и Вай и децата беше нещо прекалено хубаво, за да бъде прекъсвано, но щом като вече можеше да се движи сам, Чарлз настоя да вземе влака за Лондон.

— Защо? Нямаш никаква работа там! — Беше почти Коледа и Одри никак не искаше да е без него даже за минута и особено сега. Искаше й се да бъде вечно притисната към него и двамата знаеха, че това е заради състоянието й. Не бяха казали още на Моли. Струваше им се, че е твърде рано и искаха да са сигурни, че Одри няма да загуби бебето, така че тя да не бъде разочарована. — Къде ще ходиш, Чарлз?

— Имам малко работа, това е всичко. — Не искаше да й казва нищо, докато не говори с Шарлот. При деликатното й положение не бързаше да събужда надежди. — Дръж я под око, Вай. Не й позволявай да прави нищо.

— Бъди спокоен.

Това вече се беше случило на Вайълет и сега тя беше готова да направи всичко, но да попречи на повторно нещастие. Тя размаха пръст към приятелката си и Одри се засмя, като все още продължаваше да се чуди къде отиваше Чарли.

Но те бяха заети през целия следобед, а Чарли седна във влака, като си мислеше какво щеше да каже на Шарлот. Пътуването с влак не беше удобно за него, но той беше готов да върви и върху жарава, но да стигне, където трябва.

Влакът спря на гарата точно в четири без пет и той закуцука навън на патериците си и след малко махна с ръка на едно такси. Даде на шофьора адреса на издателя си и седна напрегнато на задната седалка. Даже не чувстваше раната си, толкова много беше зает с мисията си. Благодари на шофьора и му даде голям бакшиш, преди да влезе бързо, колкото му беше възможно с патериците.

Влезе в познатия офис и се спря пред бюрото на секретарката. Беше решил, че ще е най-добре да не иска предварително час за среща, а да я изненада. Момичето го погледна, беше нова, и въпреки че лицето му й беше познато, не знаеше кой е и попита за името му, когато той се поинтересува за Шарлот.

— Моля ви, бъдете любезна да й кажете, че я търси нейният съпруг.

Той се усмихна приятно на момичето, а тя изглеждаше силно изненадана. Никой не й беше казвал, че госпожа Паркър-Скот има съпруг. Беше приела, че е вдовица или разведена, но сега тя се спусна бързо в офиса на Шарлот, за да й каже, че красивият й съпруг се е върнал от войната. Беше развълнувана поради това, че щеше да съобщи добрата новина, още повече, че щеше да я каже направо на Шарлот. Секретарката се появи със зачервено лице и обясни, че госпожа Паркър-Скот е заета и че е помолила да бъде добър и да поиска час за среща.

— Разбира се. — Той й се усмихна и се запъти към офиса на Шарлот пред смаяния поглед на момичето.

— Не… не… не можете!

— Всичко е наред. — Той затвори безшумно вратата след себе си и застана неподвижно загледан в Шарлот.

— Здравей, Чарлз. — Тя седеше несмутена зад бюрото си, като оглеждаше патериците, а след това лицето му. — Ранен?

— Лош късмет за теб. Само леко.

— Никога не съм ти мислила злото. — Както винаги, тя изглеждаше безупречно облечена и гримирана.

— Не съм напълно сигурен, че мога да се съглася с теб по този въпрос. — Той приближи и седна непохватно срещу нея, като продължаваше да не сваля очите си от нейните. — Дошъл съм да поговорим по работа.

За момент по лицето й се изписа досада и тя вдигна рамене.

— Няма да имаш никаква полза, ако имаш предвид това, което аз мисля. Или може би искаш да обсъдим книгите ти?

— Едва ли. Както знаеш, това уреждам с баща ти. Не, имам намерение да говорим за нашия развод.

— Не си губи времето, Чарлз, такова нещо няма да има.

— Няма да има? — Той й се усмихна злобно. — Да не би приятелите ти да са против това, Шарлот? Според мен ще им бъде неприятно, ако си омъжена.

В очите й се появи подозрителен блясък.

— Какво общо имат с това моите приятели?

— Не знам, можеш ти да ми кажеш. Всъщност аз намирам за много интересно, че ти толкова много държиш да прикриеш своята хомосексуалност с наметалото на уважавана омъжена жена.

Ако се беше осмелил, той щеше да се изсмее. Видът й беше такъв, че можеше да се помисли, че щеше да се задави, както седеше на стола си. Тя се полуизправи. Лицето й беше бяло, а в следващия момент червено, когато отново се отпусна тежко.

— Как се осмеляваш да намекваш такова нещо? Как се осмеляваш! Ти и онази ужасна жена, с която живееш през всичките тези години, как смеете да се опитвате да ме цапате по този начин… — Изглеждаше невероятно изнервена.

— Съвсем не. — Той остана спокоен. — Не мисля, че това е толкова шокиращо нещо. Изненадва ме това, че не си по-честна относно това. И още нещо, честността никога не е била твоя силна черта, скъпа моя, нали така?

— Вън от офиса ми! — Тя се изправи и посочи вратата, но той не помръдна от мястото си.

— Боя се, че не съм съгласен, скъпа Шарлот. Няма да си отида, докато не уредим това.

— Нямаш никакви доказателства… — Тя започваше да пелтечи и той се приготви да нанесе решителен удар с лъжа, даже по-голяма от нейните.

— Боя се, че имам. Следих те последната година и… ами ти знаеш останалото…

Той надникна в очите й. Те бяха твърди като стомана, когато се наведе над бюрото, като че ли с намерение да го сграбчи, но той парира с лекота атаката й и хвана здраво ръката й.

— Свиня! — Тя плачеше, но той не изпитваше никакво съжаление. Беше се опитала да опропасти живота му и сега той нямаше намерение да й позволи да опропасти и живота на Одри.

— Защо не преминем на въпроса, Шарлот? Това не ми доставя повече удоволствие, отколкото на теб. Искам развод. Сега!

— Защо?

— Съвсем не е твоя работа. Но ти рискуваш много. И ако не се съгласиш, ще започна с това, че ще кажа на баща ти, по-точно ще бъда особено щастлив да му покажа всичко това, с което разполагам. — При тези думи тя побледня. — И тогава ще омърся цял Лондон с твоята биография.

— Това е клевета!

— Само ако е лъжа… а лъжа не е.

Изведнъж тя се сви като пробит балон и го изгледа от бюрото си с омраза.

— Ти си един вонящ кучи син… — Гласът й я напусна, а той поклати глава.

— Мисля, че години наред бях толерантен повече, отколкото трябва, но сега играта свърши, Шарлот. — Той се изправи, взе си патериците и я изгледа хладно. — Ясни ли сме? Мога ли да поискам от адвокатите си да ти се обадят?

— Ще помисля за това. — Но тя блъфираше и двамата го знаеха.

— Ще ти дам срок до утре сутринта. След това ще дойда да се видя с баща ти… с моите съобщения.

— Вън от офиса ми! — Трепереше цялата.

Той наклони главата си към нея с горчива усмивка.

— С удоволствие.

Той се усмихна на секретарката при напускането си и се върна в собствената си празна къща, която не беше виждал година и половина.

Същата вечер се обади на Одри и обеща, че ще се върне следващия следобед. И спа добре през нощта до началото на сирените.

По това време въздушните атаки бяха особено зли и той научи, че няколко жилищни блока са били унищожени и че загубите на човешки живот са високи. А когато се прибра в къщата си, намери няколко прозореца счупени. Запуши ги с дъски.

Сутринта се окъпа, облече се и отиде да види Шарлот.

Същата секретарка беше там с вцепенен вид. Когато го видя, че идва, тя отправи към него нещастен поглед. Един господ знаеше какво й беше наредила Шарлот да му каже. Сега той знаеше всичките й хитрини.

— Госпожа Паркър-Скот ме очаква. — Това беше истина само наполовина, но момичето само поклати глава с ужасен вид.

— Тя не може да ви приеме.

— Сигурен съм. — Той тръгна към вратата, също както беше направил предния ден, а тя изтича към него, поклащайки глава.

— Не можете да влезете там. Там е господин Биърдзли…

— Много добре. Той ми е тъст. — Отправи й най-топлата си усмивка и влезе, като куцукаше върху патериците си, мъчейки се да се движи възможно най-бързо. Знаеше, че присъствието на баща й ще я омаломощи още повече и че тя ще се съгласи с искането му даже по-бързо. Носеше под едната си мишница малко куфарче, за да я убеди, че действително разполага със сведенията, за които беше споменал.

Но Чарлз не беше подготвен за сцената, която го очакваше в офиса на Шарлот. Тя не се виждаше никъде, а Биърдзли седеше зад бюрото, обхванал главата си с ръце. Чарлз веднага се запита дали тя не му е казала от страх, че той самият ще го направи.

Биърдзли вдигна глава. Очите му представляваха бездънни локви от отчаяние и за миг Чарли изпита чувство на съжаление към него.

— Здравей. — Чарли не знаеше какво друго да каже, когато погледите им се срещнаха и Биърдзли кимна.

— Не знаех, че тя има среща с теб. — Той погледна календара й, като че ли това имаше някакво значение. — На всички останали съм позвънил.

— Болна ли е? — Чарли беше изненадан.

— Искаш да кажеш, че не си знаел? — Той поклати мълчаливо глава. — Тя загина снощи по време на бомбардировката. Проклетото й куче избягало от къщата и тя отишла да го търси… И една греда я смазала.

Той започна да плаче и Чарли го съжали. Колкото и да се беше показала долна към Чарли, баща й я обожаваше.

— Отведоха я в болницата с най-голяма бързина, но… — Той отправи към Чарли нещастен поглед. — Умря тази сутрин.

— Много съжалявам.

Биърдзли кимна.

— Какво си искал от нея? Доколкото знам, вие отдавна не си говорехте.

— Сега това не е важно. — Той изведнъж изпита затруднение. Няма нищо, просто дойдох да изнудя дъщеря ви, сър… Почувства се крайно неудобно и най-голямото му желание беше да се махне. Но той беше искал да прекрати връзките си с нея. Сега това изглеждаше толкова грозно и толкова лишено от значение. Не беше изпитвал привързаност към нея, но някога я беше харесвал, много отдавна, и споменът тъкмо за това го навести в този момент. — Съжалявам, сър, мога ли да помогна с нещо?

Биърдзли поклати глава, а след това го погледна замислено с все още мокро от сълзи лице.

— Никога не разбрах какво се е случило помежду ви. В началото ме беше много яд на теб, но тя винаги казваше, че вината не у теб. Мисля, че това беше почтено от нейна страна.

— Много — съгласи се Чарлз, като почти се задави, произнасяйки думата, но все пак изговаряйки я заради нея. — Това просто беше нещо помежду ни. — Баща й кимна. — Моля те да ми съобщиш, ако има нещо, което мога да направя, за да бъда от помощ. Ще оставя номера си на момичето на бюрото.

Биърдзли кимна отново и Чарлз напусна стаята побледнял. Погледът му срещна този на секретарката.

— Опитах се да обясня…

— Всичко е наред. — Той надраска телефонния номер на лорд Хоторн на едно листче, взе такси до гарата и привечер беше вече в имението.

Тихо влезе в голямата аристократическа всекидневна, като се чудеше защо няма никой. Пътуването му с влака беше дълго, спокойно, беше мислил за времето, когато се ожени за нея, и за това как го бе излъгала за бебето. След толкова много години, през които я беше мразил, сега той откри, че не изпитва никаква злоба. Искаше само да остави всичко това зад себе си и да се ожени за Одри. Изпитваше също така и голямо съчувствие към стария човек Биърдзли.

— Чарлз, ти ли си? — Лейди Вай излезе от библиотеката, като носеше престилка и държеше в едната си ръка коледно украшение. — Децата украсяват елхата, изглежда чудесна.

Тогава тя забеляза умората в очите му.

— Нещо лошо? — Винаги се тревожеше за Джеймз, винаги се страхуваше, че някой ще научи нещо преди нея. Но Чарли побърза да поклати глава.

— Просто пътуването от Лондон беше дълго и досадно.

Тя кимна с облекчение и му предложи чаша чай.

— Да, благодаря. Как е Одри?

— Чувства се прекрасно. Този следобед си дремна. След като я заплаших, че иначе ще я издам пред теб.

Той я последва в кухнята и там намери Одри, а когато тя се вгледа в очите му, разбра, че нещо се е случило.

— Какво има?

— Нищо. Защо?

— Изглеждаш уморен.

— Уморен съм. — Той избута встрани патериците си и седна. — Тези неща ме затрудняват.

За двамата беше ясно, че щяха да му служат още месеци наред. Шрапнелът беше засегнал седалищния му нерв, не фатално, както беше казано, но лечението щеше да отнеме много време. Донякъде тя се радваше. Искаше го при себе си до раждането на бебето.

Но докато той пиеше чая си, тя не преставаше да го оглежда изпитателно.

— Какво е това, което не искаш да ми кажеш, Чарлз? — Опасяваше се, че може би му предстои още някоя шпионска мисия, въпреки че след като беше ранен, това не изглеждаше вероятно.

Упоритостта й го накара да се засмее. Мата Хари, помисли си той. И реши да й каже. Вай отново беше заета с децата и можеха да й кажат по-късно.

— Снощи е загинала Шарлот.

В първия миг Одри изглеждаше като зашеметена, не можеше да осмисли напълно съобщението.

— Откъде знаеш?

— Вчера ходих да я видя.

— За какво?

— За същото, за което говорихме преди. Нека го кажа направо. Отидох, за да я изнудя и да я принудя да ми даде развод. Излъгах, че съм я следял през последната година.

Сега той не се гордееше с хрумването си, но ако тя беше жива, това щеше да бъде единственият му начин да се измъкне от този брак.

— Какво каза тя? — Одри говореше тихо, шокът от новината още не беше изчезнал.

— Беше побледняла и, разбира се, щеше да се съгласи на развод. Каза, че й е необходимо да помисли, което беше блъф, а когато днес отидох отново, намерих баща й в нейния офис и той ми каза… — Одри протегна ръка и хвана неговата. Беше разбрала правилно, че той се чувства ужасно поради постъпката си, но все пак не беше имал друг избор. Нещата изглеждаха различни само когато се погледнеше назад. Кой можеше да знае, че тя ще загине тази нощ? — Той беше ужасно разстроен, а аз се чувствах престъпник.

Тя кимна.

— Всичко е наред, Чарлз… не си можел да направиш нищо. За това ли отиде в Лондон?

— Да. — Той въздъхна. — Във всеки случай крайният резултат е същият. И колкото и ужасно да звучи това, така е по-добре. По-бързо. Искам да се оженя за теб незабавно. — Той се усмихна, усмихна се и тя.

— Разумно ли е?

— Сериозно ли говориш? При сегашните обстоятелства би било смешно да си давам вид, че съм в траур. Почти не съм я познавал, а тя направи всичко възможно да опропасти живота ми. Едва ли й дължа дори един ден траур. — Въпреки че все пак изпитваше известна скръб за нея или поне към баща й. Той се загледа дълбоко в очите на Одри. — Ще се омъжиш ли за мен, Од?

— Знаеш, че да.

— Кога? — Той не искаше да чака нито миг повече.

— Сега… утре… следващата седмица, винаги, когато искаш. — Тя се усмихна.

Изчакаха връщането на Джеймз и се ожениха в деня след Коледа. Лорд Хоторн и Джеймз стояха до Чарлз, а Вай беше главната шаферка. Беше отредена и роля на Моли, а Александра и Джеймз също участваха в церемонията.

Беше една много хубава сватба за студения слънчев ден. Одри беше взела от Вай прекрасна бяла рокля, която й беше малко големичка и покриваше отлично издутината на растящия й корем.

Тази нощ Одри и Чарлз лежаха един до друг и си мислеха колко много бяха преживели и колко силно се обичаха един друг.

Дълго си шепнеха в тъмното, а след като я облада, Чарли я прегърна с една ръка и двамата дълго гледаха луната, радостни, че са далече от бомбардировките в Лондон.

— Искам да останеш тук до появата на бебето. — Не й харесваше начинът, по който той говореше за войната, и тя го погледна загрижено.

— Ти няма ли да останеш също?

— Ще остана, доколкото ми е възможно. Но рано или късно ще искат да ме изпратят обратно в Кайро или някъде другаде.

— Кажи им да почакат шест месеца.

— Ти само не се вълнувай. Каквото и да се случи, ще бъда тук. — Това беше обещание, което той се надяваше, че ще може да изпълни. Не му се щеше тя отново да се справя с каквото и да е без него и при добър късмет бебето щеше да дойде точно в края на отпуската му по болест. Той не искаше да си бъде вкъщи прекалено дълго. — Между другото, как ще го наречем?

— Как ти изглежда Едуърд, на името на дядо ми?

Името му прозвуча добре и той я притегли по-близо до себе си.

— Харесва ми. А какво ще кажеш за Антъни, на името на моя дядо? Едуърд Антъни Паркър-Скот.

— Едуърд Антъни Чарлз… — добави тя с усмивка и се унесе в сън в ръцете му.

Беше толкова хубаво човек да е женен.