Даниел Стийл
Жажда (3)

3.

Типично за нея, въпреки прекараните три седмици край езерото Тахоу в лятната къща на Дрискол, Одри успя да приведе в ред всичко необходимо за Анабел и Харкърт до завръщането им в края на септември. В кокетната каменна къщичка, която Харкърт беше купил, имаше не голяма, но достатъчна прислуга. Стаите бяха боядисани в цветове, избрани от Анабел, мебелите бяха на мястото си, даже колата им беше минала ремонт и Одри се беше погрижила лично да бъде припалвана редовно, за да не би акумулаторът да се разреди, докато ги няма.

— Сестра ти положително знае как се върти къща, нали? — отбеляза Харкърт по време на закуската след първата им нощ след завръщането и Анабел му се усмихна. Беше щастлива от това, че е доволен. Беше се страхувала, че ще й се сърди за това, че е предоставила всичко на Одри, но тя се бе справила с всичко толкова добре, защо да не й гласува доверие? Харкърт изглежда беше на същото мнение.

Все пак точно в този момент на „Калифорния стрийт“ никой не възхваляваше домакинските й умения. Дядо й беснееше поради това, че яйцата са прекалено твърди и че чаят му не се приготвя както трябва и на всичко отгоре за това, че от седмици не е имал прилична закуска. И гласът му гърмеше. Имаха нова готвачка и той вадеше душата на Одри за това, че готвачката не е добра като предишната.

— Не можеш ли да намериш една прилична готвачка за тази къща? Трябва ли до края на дните си да ям такава храна или може би се опитваш да ме убиеш!

Одри успя да не се усмихне при тази тирада, той повтаряше едно и също нещо дни наред и тя вече търсеше някоя друга, с която да замени крайно неудобната му нова готвачка. Беше свикнала с това и тази сутрин вниманието й беше много повече привлечено от това, което беше чела във вестниците. Средното седмично възнаграждение беше слязло до седемнадесет долара от двадесет и осем долара отпреди само три години и навсякъде имаше опашки за хляб. Около пет хиляди банки бяха фалирали, повече от осемдесет хиляди бизнеса бяха гръмнали, а толкова много хора бяха извършили самоубийство. Състоянието на нацията ставаше все по-бедствено. А статистиката в сутрешния вестник беше ужасяваща. Брутният национален продукт беше паднал до средата на нивото си отпреди три години. Ситуацията беше действително невъзможна и тя пиеше кафето си с намръщено чело.

— Не знам как можеш да продължаваш да игнорираш това, което става, дядо. — Тя го наричаше по този начин, само когато му се ядосваше, а сега тя беше сърдита заради съдбата на страната и неговата непрекъсната подкрепа за Хърбърт Хувър.

— Ако употребяваше повече време, като обръщаш внимание на нещата, които стават в тази къща, и по-малко време на това, което става в света, щяхме да имаме по-добра готвачка, а аз щях да имам прилична закуска.

— Повечето хора въобще не закусват. Замислял ли си се върху това? — Той знаеше, че тя е изпаднала в едно от състоянията си на бяс. Но не обръщаше внимание. Тайно им се радваше. — Цялата страна се е запътила към ада.

— От години, Одри. Това не е новост. И не се отнася изключително за нашата страна. — Заби пръст във вестника. — Тука пише, че Германия гъмжи от безработни, Англия също. И при тях е същото. Така че какво? Нима искаш да седя вкъщи и да плача за това?

Това беше отчайващо, човек не можеше да направи нищо.

— Поне би могъл да гласуваш интелигентно.

— Не ми харесва това, което наричаш интелигентност.

Той й отправи зъл поглед, но направо беснееше, когато се появиха изборните резултати и се оказа, че Рузвелт е победил Хувър, като е получил шестдесет процента от гласовете. Одри беше зарадвана и сега помежду им избухна луд скандал.

Скандалът все още бушуваше, когато Анабел и Харкърт дойдоха за вечеря, а след това си тръгнаха рано. Тя каза, че политическите им разговори й причиняват главоболие, но все пак успя да сподели тайната си с Одри. Очакваше бебе през май и Одри посрещна новината с радост. Щеше да става леля. Тази мисъл я забавляваше, докато съпровождаше дядо си до горния етаж, който продължаваше да мърмори за поражението на Хувър. Но сега тя не го слушаше, мислеше за Анабел и бебето й. Ани щеше да бъде на двадесет и една, когато се родеше бебето… двадесет и една… и беше постигнала всичко, което искаше. А Одри беше на двадесет и пет и не беше я докарала доникъде.

С настъпването на дъждовния сезон това започна да я потиска и даже книгите, които четеше, й изглеждаха мрачни. Но с напредването на бременността на Анабел тя беше толкова много заета, че нямаше време да бъде тъжна. Имаше толкова много неща да се правят, да се купуват бебешки дрехи, да се обзаведе детска стая, да се наеме бавачка, а Ани беше твърде уморена, за да свърши нещо сама. Както обикновено, Одри се зае с всичко вместо нея.

Бебето се роди непосредствено след осемдесет и първия рожден ден на дядото, голямо здраво дете, което едва ли беше създало особени неприятности на майка си. Одри ги видя първа, след Харкърт, разбира се, и се погрижи всичко в къщата да бъде изрядно, преди пристигането на Ани и бебето от болницата след две седмици.

Одри стоеше в детската стая и сгъваше малка купчина от сини одеяла и оглеждаше набързо подробностите от новия свят на малкия Уинстън, когато на вратата се появи Харкърт.

— Помислих си, че ще те намеря тук. — Погледът му се забиваше в очите й, като че ли имаше да й каже нещо, и Одри се обърна изненадана. Рядко имаха какво да си кажат. Обикновено Одри си имаше работа със сестра си. — Никога ли не ти омръзва да правиш всичко вместо нея?

Той влезе бавно в стаята и Одри остави малката купчина от сини одеяла, поклати глава и се усмихна.

— Всъщност не. Правя това от дълго време.

— И имаш намерение да продължаваш да го правиш вечно? — Въпросът изглеждаше странен, имаше и нещо странно в гласа му, когато той пристъпи към нея и тя за миг помисли дали не е пил.

— Никога не съм се замисляла много върху това. Приятно ми е да се грижа за Ани.

— О? — Той повдигна едната си вежда и застана така близо до нея в слънчевата малка детска стая, че Одри почувства дъха му върху лицето си, и в този момент неочаквано той протегна ръце и я докосна. Ръката му се застоя леко върху бузата й, а единият му пръст лениво пропълзя до устните й, след което се опита да я придърпа към себе си. За миг, шокирана от действията му, тя не се противи. След това рязко се отдръпна, избягвайки устните му, които засегнаха копринената й коса. Той обхвана талията й с двете си силни ръце, докато тя се опитваше да избяга от него.

— Харкърт, престани!

— Не бъди такава светица… За бога, ти си на двадесет и шест, мислиш ли цял живот да я караш все така? — Беше много грубо и думите му я нараниха повече от ръцете му, когато той дръпна косата й и наклони лицето й срещу своето, за да може да я целуне. Той си даваше вид, че не разбира протестите й, затова тя го отблъсна по-силно, обзета от силен гняв.

— Харкърт, по дяволите, престани! — Изтръгна се от ръцете му, останала без дъх, и инстинктивно тръгна към другата страна на стаята, като по този начин бебешката кошарка остана помежду им. — Да не си полудял?

— Лудост ли е да те желая? Можех да се оженя за теб, знаеш това.

И сега той мислеше, че вероятно е трябвало, независимо от това, колко труден беше характерът й с проклетите й политически идеи и всички книги, които четеше, и с нейното свръх образование. Би й дал нещо друго, за което да мисли. Поне тя имаше повече дух, отколкото жена му. Вече се беше уморил от безпомощността на Анабел и непрекъснатото й детинско хленчене. Това, което Харкърт искаше, беше жена. Истинска. Като Одри.

— Изглеждаш ми малко объркан. — Сега Одри го пронизваше с погледа си. — Ти си женен за сестра ми и никога не си можел да се ожениш за мен.

— А защо не? Мислиш, че си прекалено добра за такъв като мене, госпожице Превъзходство и Могъщество? Много умна? — Той се ядоса при тази мисъл. Истината беше, че тя беше по-умна от повече от хората, които познаваше, жени или мъже, но това не му се нравеше. — Ти си едно палаво малко създание, което очаква подходящ мъж, и ти много сгреши, като ме отхвърли, Одри Дрискол.

— Може и да е така. — Тя потисна усмивката си. В действителност той беше смешен и вън от всяко съмнение безопасен. Стана й мъчно за Ани, която трябваше да живее с него, и изведнъж се запита дали в последно време не беше нападал всички техни приятелки. Надяваше се, че не, защото иначе това щеше да се разчуе. — Но във всеки случай, Харкърт, сега ти си женен за Анабел и имаш прекрасен син. Настоявам да се държиш като глава на семейство, а не като проклет глупак или донжуан.

Очите му излъчваха гневни пламъци, както беше застанал от другата страна на кошарката. Хвана я грубо за рамото.

— Ти си проклета глупачка… — Но продължи с много спокоен глас: — Знаеш ли, че сме сами в къщата, Одри? Няма нито един човек от прислугата.

За миг тя почувства как трепет на страх полази по гръбначния й стълб. Но не можеше да си позволи да се страхува от него. Той беше един проклет глупак и разглезено момче и нямаше да й направи нищо лошо, за което да съжалява. Тя нямаше да му позволи. И тя каза нещо в този смисъл в порой от думи, което го накара да отслаби хватката си, а тя оправи сакото на тъмносиния си костюм и вдигна чантата и ръкавиците си от масичката, където ги бе оставила.

— Никога не прави това пак, Харкърт. На никого. И решително не на мен. — Тя го погледна с присвити очи. — Защото ако го направиш, ще прибера жена ти и сина ти в къщата си и ще ги заключа така добре, че свят ще ти се завие. Ти не ги заслужаваш с това поведение. Побързай да се опомниш. — Тя изглеждаше страшна, както беше застанала на вратата, все още изпълнена с див гняв заради глупавата му постъпка.

Той я гледаше с празен поглед и сега тя забеляза, че е леко пиян. Недостатъчно пиян, за да бъде извинено грубиянското му държане.

— Тя не може да обича никого. — Истината беше, че той не знаеше дали сам беше способен на това, но беше почувствал инстинктивно, че тази жена можеше, че в нея имаше нещо скрито, и то повече, отколкото някой някога щеше да измери, и то беше прахосано, заключено и вероятно щеше да си остане така завинаги. — Тя е разглезена и егоистка, и безпомощна, и ти го знаеш. Ти си виновна за това, че цял живот си я третирала като бебе.

Одри поклати глава, лоялна докрай.

— Може би, ако бъдеш по-мил с нея, тя ще съумее да порасне.

Той вдигна рамене, облегна се на масата и се загледа в Одри, като се чудеше дали тя ще каже на жена му за постъпката му. Даже не беше много сигурен дали това въобще го интересува. Някой щеше рано или късно да й каже, тъй като не му беше за първи път. От доста дълго време играеше тази игра. От месеци вече беше уморен от Ани. Тя не правеше нищо друго, освен да говори за бебето. Даже се премести в собствената си спалня, за да закриля бебето… може би сега нещата щяха да се променят… но той се беше научил през последните няколко месеца да харесва разнообразието. Интригата на малките приключения с техните приятелки или със съпругите на приятелите му правеше живота по-интересен.

Той погледна Одри и се досети за нещо, което знаеше, че Одри не би искала да чуе.

— Знаеш ли защо е като дете, Од? Защото ти си я направила такава. Винаги си правила всичко вместо нея. Всичко. И продължаваш. Тя не може даже да си издуха сама носа. Само чака някой да прави всичко вместо нея. Иска непрекъснато да се грижат за нея, защото ти си се грижела за нея през целия й живот, и сега тя очаква да поема щафетата след теб, а това не е по силите на никого. Ти даже не си човешко същество. Ти си някаква машина, която управлява домакинства и наема прислуга. — Думите му бяха нелюбезни, но част от казаното отговаряше на истината. Беше бавила Анабел като бебе след смъртта на родителите им и може би беше направила прекалено много за нея. Самата тя често се тревожеше за това. Но какво е трябвало да направи? Да я остави да се оправя сама? Тя не би могла да… бедното безпомощно малко създание…

Очите на Одри се изпълниха със сълзи при тази мисъл, а споменът за това, как Анабел беше плакала при смъртта на родителите им, когато беше на седем години, продължаваше да я измъчва… Беше толкова страшно и за двете…

— Беше много малка, когато умря майка ни. — Одри изправи тялото си и се опита да задържи сълзите си, като че ли сега можеше да оправдае пред него действията си, като че ли това й се налагаше, но ами ако той имаше право? Ами ако беше осакатила Ани за цял живот? Беше нарекъл Одри машина… машина за наемане на прислуга… Така ли беше? Наистина ли нямаше в нея нещо човешко? По такъв начин ли я виждаха другите хора?

В мъката си тя мигновено забрави колко по-различно беше виждала собствените си моменти. Колко човечна и желана. Думата машина я нарани дълбоко.

— Майка ти не е жива от повече от четиринадесет години и ти все още изпълняваш всичките й функции. Погледни се! — Той посочи с ръка грижливо подредените одеяла, терлички и дрешки. — Все още продължаваш с това, Од. Тя не прави нищо за мен или за себе си, нито даже за бебето си. Ти си тази, която се натоварва с всичко. Можех да се оженя за теб. — Той отново я погледна похотливо и тя бързо се отдалечи, преди той да може да я приближи. Нямаше намерение да се боричка отново с него, нито пък имаше желание да му отговаря, и затова побягна надолу по стълбите към входната врата.

Той извика след нея, но остана на площадката, откъдето продължаваше да я гледа, докато тя отваряше вратата.

— Някой ден ще дойдеш на себе си, Одри! Един ден ще ти омръзне да й бъдеш майка и от грижите за дядо си, и от грижите за всички къщи, освен твоята собствена, и когато това стане, обади ми се. Аз ще чакам.

Отговор на думите му беше тръшването на вратата зад нея. Тя пробяга цялото разстояние до колата си, в гърлото й напираше вопъл, който експлодира, когато тя подкара колата и тръгна към Ел Камино Реал.

Но ако той беше прав? Ами ако целият й живот се състоеше само от това? Да се грижи вечно за дядо си и Анабел… Беше на двадесет и шест години, лишена от истински личен живот. Но тя не обръщаше чак такова внимание на това. Винаги е била толкова заета… И сега, когато си спомни отново за думите му, я обхвана разяждащо отчаяние… Беше заета с наемане на прислуга… и с нагъване на бебешките одеяла за някой друг… нямаше истински личен живот. Нямаше даже време да прави снимки тези дни. Не беше се докосвала до камерата си от месеци и всичките й някогашни мечти за приключения и пътуване чакаха… но какво? Тя самата какво чакаше? Да умре дядо й? Ами ако той живееше още петнадесет години или даже двадесет… Той би могъл да доживее до сто и една. Неговият дядо беше стигнал до сто и две, а родителите му бяха умрели след деветдесетте си години. Какво? На колко години щеше да бъде тя? Щеше да е над четиридесет и половината й живот щеше да бъде погубен… Малкият Уинстън щеше да е пораснал… За първи път в живота си тя изведнъж почувства, че може би животът е преминал покрай нея и през целия път за вкъщи у нея нарастваше паника, която за малко не избухна при влизането й в предния салон, където намери дядо си, изпаднал в бяс, размахващ бастуна си срещу двете момичета и икономката.

Този следобед шофьорът беше ударил колата при вземането на един завой и дядо й го беше уволнил незабавно, беше му наредил да излезе от колата и беше закарал ролса вкъщи сам. Той беше паркиран не съвсем прецизно пред къщата и дядото, зачервен и гневен, сега размахваше бастуна си срещу Одри.

— Какво ти е? Даже не можеш да ми наемеш приличен шофьор! — Шофьорът беше на служба при него от седем години и до този случай беше изключителен и дядо й беше много доволен от него.

Одри ги изгледа с безумен поглед и като избухна в несвързани ридания, се изкачи по стълбите до стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж и мислейки си, че Харкърт беше прав. Само за това я биваше… И още по-лошо, само на това обръщаха внимание, единствената светлина, в която я виждаха… Да наема и уволнява слуги и да управлява чужди къщи… Мечтите й бяха напълно изоставени.

Тя лежеше на леглото си и плачеше, а малко по-късно, когато дядо й почука на вратата й, той беше безкрайно изумен. Никога не я бе виждал в такова състояние и се ужаси. Трябваше да й се е случило нещо, и наистина се беше случило, но тя не беше в състояние да му обясни. Нямаше никакво намерение да издава Харкърт. И в действителност той не беше интересен. Важното беше начинът, по който тя се чувстваше, и просветлението, което я споходи съвсем неочаквано. И тя знаеше съвсем сигурно, че трябва да предприеме нещо сега. Преди да е станало фатално късно.

— Одри? Одри… Скъпа… — Дядо й влезе предпазливо в стаята и тя се поизправи със зачервено и мокро от сълзи лице, приличаше на дете в измачкания си син костюм. Все още беше с обувки, както лежеше на леглото. — Мила, какво се е случило?… — Тя само поклати глава, като продължаваше да плаче и се мъчеше да се овладее. Как ще му каже? Как щеше да замине? Но знаеше, че това й се налага. Не можеше да чака повече. Беше време да се махне от момичетата и икономката и от леко сварените яйца за закуска, ритуалите и Анабел, и даже новото й бебе. Трябваше да избяга от тях всичките, преди да е закъсняла фатално.

— Дядо… — Погледът й потърси неговия и от някакво потайно място в себе си тя почувства малък прилив на смелост. Той седна внимателно на ръба на леглото, предчувствайки, че това, което му предстоеше да чуе, е нещо необикновено и важно. Може би щеше да се омъжи, въпреки че той не виждаше как. Тя винаги беше вкъщи с него, освен в редките случаи, когато вечеряше с някои от приятелките си от колежа на Мис Хамлин или когато слизаше до Бърлингейм при Харкърт и Анабел. — Дядо… — Тя почти се задави, докато говореше, но трябваше да каже, каквото трябва. Втурна се напред, страхувайки се от болката, която щеше да му причини. Но той беше надживял много други неща… загубата на сина си… на жена си преди това… — Дядо, аз заминавам.

Те се изгледаха продължително и в началото той като че ли не я разбра. След това заговори отмерено. Беше я разбрал. Беше имал съвсем същия разговор някога в миналото преди много дълго време в същата стая… с Роулънд…

— Къде заминаваш?

— Още не знам… Трябва да помисля. Но знам, че трябва да отида… в Европа… само за няколко месеца… — Гласът й едва ли беше по-висок от шепот и за момент той затвори очи. За момент, просто така, си помисли, че думите й ще го убият. Но той не можеше да позволи това… не можеше… Беше живял прекалено дълго и всички думи в последна сметка убиваха… нараняваха, докато повече не може да се издържи. Не си струваше човек да обича някого толкова, колкото той обичаше нея. Нямаше смисъл… Но той беше безпомощен и тогава, почти с вик на болка протегна ръка към нея и тя се сгуши в него. Задържа я здраво, като си пожелаваше да можеше да я задържи така завинаги. Но тя не по-малко отчаяно копнееше да го напусне.

— Много съжалявам, дядо… Знам какво ти е. Но обещавам, че ще се върна… кълна се… Няма да бъде както с татко.

Знаеше какво мисли той. Две самотни сълзи се търкулнаха бавно по лицето му и той само кимна.