Даниел Стийл
Жажда (40)

40.

Британците научиха от други контакти в Триполи през следващите няколко седмици, че точно един месец след пристигането си в Триполи генерал Ромел е направил преглед на войските си. Той извади на показ любимия си нов африкански корпус за голямо удоволствие на въпросните британски контакти и го показа няколко пъти. Употреби чудесен трик, за да обърка всички, като предлагаше информация на враговете си. Много от танковете преминаха допълнително много пъти и само поради това, че няколко танка имаха повредени вериги, стана ясна измамата. Това беше блестящ трик и, разбира се, всички бяха впечатлени по желания начин. Той беше хитър човек с блестящ ум и британците го уважаваха много. Одри и Чарлз бяха на голяма почит, след като се бяха справили така успешно със задачата си да разкрият кой е той. Направените от Одри снимки бяха увеличени и минаваха от ръка на ръка и се говореше, че те са най-хубавите от всички снимки на германското върховно командване. Генерал Уовъл често се шегуваше по този случай.

— Жалко, че не можеш да ги изпратиш на жена му. Много са хубави… би се зарадвала много… — Но Одри също се радваше. Снимките показваха Ромел такъв, какъвто е — сериозен, интелигентен, изключителен професионалист и вероятно много достоен човек. Никога не й беше минавало през ум, че би могла да каже нещо такова, за който и да е от хората на Хитлер, и все пак Ромел й се беше понравил силно още от първия момент.

Дванадесет дни след като беше направил преглед на войските си в Триполи, Ромел започна да се движи на изток и атакува Ал-Агейла на брега, като използва танкове, и британците се оттеглиха тридесет мили на североизток. Това беше първата победа на Ромел и той беше употребил две от най-любимите си оръжия срещу врага. Беше голям привърженик на бързината и изненадата. Също така беше летял над бойното поле по време на финалния стадий на битката, за да си състави по-добра цялостна картина за обстановката, а по обед вече се сражаваше с войските си в собствения си танк. Битката беше спечелена в края на следобеда.

До десети април британците бяха изтикани чак до Тобрук, където се окопаха. Не бяха съгласни да отстъпят Тобрук и заявиха, че каквото и да се случи, няма да мръднат от там.

От Кайро Чарли и Одри следяха новините и бяха започнали да се тревожат, че Ромел ще надделее. В много отношения той беше могъщ воин и двамата бяха силно впечатлени от него. Мисълта, че можеше да настъпи вече и срещу тях, изглеждаше ужасяваща. Легендите, които го обграждаха, растяха с всеки изминат ден. Той носеше специални английски очила, предназначени за пустинни условия, един истински трофей, който беше намерил на земята след едно успешно сражение, и постоянно караше собствения си самолет, за да може да си съставя по-вярна представа за терена. Биеше се заедно с войниците си, в танк или пеша, както и във въздуха. От това, което разказваха войниците, можеше да се създаде впечатление, че присъства навсякъде, и вече нямаше съмнение, че африканският корпус представлява сила, с която всички трябваше да се съобразяват, и все едно дали беше нов или не, очевидно беше съставен от най-добрите войници.

Сраженията с Ромел се водеха от месеци, като британците се опитваха да се удържат при Тобрук, а Ромел се мъчеше това да не стане. Чарлз даже отиде там веднъж с джип късно една нощ с малка бойна група, изпратена от генерал Уовъл. Бяха изключително внимателни. Всички следи върху пясъка заличаваха старателно и даже чистачките бяха свалени, за да не блести стъклото. Някои от триковете научаваха от самия Ромел, който като че ли ги знаеше без остатък. Чарли беше шокиран от жестокостта на битката, от това, колко много бяха жертвите и колко безнадеждно понякога изглеждаше всичко. Но британците бяха твърдо решени да не отстъпят пред Ромел.

Положението се влоши допълнително, когато времето престана да бъде на тяхна страна. Приятните зимни месеци бяха изминали и дъждовете затрудняваха силно маневрите на танковете. Появиха се адските прашни бури на сухите месеци и цели стени от ситен пясък щурмуваха всичко по пътя си, като заслепяваха и британци, и немци и им причиняваха големи неприятности. Пясъчните бури бяха толкова силни, че преобръщаха камионите. Защитните шлемове бяха изоставени и хората сега си увиваха главите, водата стана дори още по-скъпоценна, отколкото преди, а на всичко отгоре беше пълно с хапещи черни мухи. На фона на лукса на Кайро бойните полета представляваха мизерно място, където войниците се губеха в пустинните бури и умираха, както се скитаха безцелно, или гинеха от глад в танковете си. В първите дни на април шестима британски генерали, след като се бяха скитали в облаци от прах, бяха навлезли по невнимание в немски лагер и бяха взети в плен.

Ромел и африканският корпус се намираха на шестдесет мили от Александрия и сега вече той летеше с разузнавателни самолети през цялото време, но британците продължаваха да се държат здраво в Тобрук, а Чарли беше щастлив, когато най-после се върна в Кайро, където намери очакващата го Одри, която въздъхна с облекчение, като го видя здрав и читав.

Тя влетя в прегръдките му, когато той се изкачи по стъпалата на хотела. Както обикновено, беше седнала на терасата с приятели и убиваше времето си в очакване на новини от него, когато изведнъж той се появи и тя се смееше и плачеше, и го целуваше по очите, по лицето и брадата, а той я въртеше в ръцете си.

— Лудо момиче, какво си правила в мое отсъствие?

— Чаках те, любов моя! — Тя се усмихна на толкова обичаните от нея очи. — Поболях се от тревога.

— Аз съм непобедим, любов моя, като Британския флот. — Но напоследък имаше съобщения, според които това също не беше напълно вярно. Немските подводници поразяваха голям брой британски кораби и тя погледна Чарли загрижено.

— Безпокоих се за теб през всички мигове, докато те нямаше.

— Това е страшна загуба на време, Од. — Тя го последва във вътрешността и двамата се качиха по стълбите до стаята си. — Надживяхме всичко останало, което ни се случи, ще надживеем и това. Само помисли какъв късмет имаме, че сме заедно, съвсем не като бедната Вай, която едва ли вече се вижда с Джеймз.

— Знам… но много повече ще ми хареса, ако най-опасното нещо за целия ден е да поръчаш двойно уиски със сода в пет часа на терасата. — Тя му се усмихна, той й се засмя и с едно силно и недвусмислено движение на ръцете си я захвърли в леглото.

През тази нощ нито за момент не излязоха от стаята си. Лежаха един до друг в удобното легло и той й разказа как изглежда Тобрук. Разговаряха и се обичаха, и си поспиваха от време на време до настъпването на зората, когато той стана, взе душ и се върна в стаята, за да огледа спящата й фигура, приличаща на ангел, паднал от гравирания таван в леглото му. Помисли за това, колко много ги покровителства небето… и колко много му беше провървяло… а след това се върна безшумно в леглото и отново прокара ръка по тялото й. Самият факт, че просто е в една стая с нея, го караше да се чувства съвсем друг човек. Тя му се усмихна, като се размърда и полуотвори сънливо очи.

— Не може да има по-хубаво събуждане, любов моя… — Тя протегна ръка и го притегли по-близо до себе си, като целуваше врата и гърдите му, а след това устните му със затворени очи, тялото и душата й бяха в неговите ръце, винаги жадуващи за него.

* * *

Британците контраатакуваха през юни четиридесет и първа с надежда да отхвърлят назад немците, но генерал Уовъл се провали безславно и беше заменен от човека, който беше наричан с любов Аух. Генерал Аухинлек реорганизира западните пустинни сили и назначи генерал Кънингам, след което бяха необходими цели четири месеца за организиране на силите, така че да могат отново да изтикат Ромел назад.

Най-после те го срещнаха при Форт Мадалена на единадесети ноември и след седмица стана ясно, че Кънингам съвсем няма да се представи по-добре от Уовъл. На двадесет и шести Аух отстрани и Кънингам. На тридесети Ромел обсади Тобрук отново, решен да го превземе, каквото и да му струваше това. Този път Чарли знаеше, че трябва да се върне, за да отрази събитието. Битката беше прекалено важна, за да бъде отразявана от терасата на „Шепърд“ или от спортния клуб „Гезира“. В много отношения работата му не беше трудна и двамата с Одри излизаха на вечеря всеки ден, а често посещаваха нощните клубове с приятели. Но сега той не можеше да прави това, а тя се разстрои силно, когато го видя, че взема със себе си малката платнена торба.

— Отиваш отново в Тобрук, нали? — Очите й бяха широко отворени от страх. Той кимна. През този ден бяха загубени хиляда войници, а Аух му беше обещал някак да му помогне да стигне дотам. — Не искам да отиваш. — Гласът й прозвуча като шепот в тихата стая.

— Длъжен съм, Од, затова съм тук.

— Но е много глупаво да бъдеш убит заради една битка, която така или иначе продължава с месеци. Бият се за Тобрук от миналата пролет, за бога! А вече си бил там веднъж.

Той й се усмихна нежно.

— Знаеш, че трябва да отида, Од.

— По дяволите, защо да не може да отиде някой друг? Тук има един милион други кореспонденти и това не е като шпионска мисия, където не може да бъде изпратен кой и да е. За бога, всеки глупак може да отрази една обсада.

— В такъв случай, струва ми се, че този глупак ще трябва да свърши работата. — Той нежно взе ръката й в своята. — Не се тревожи, Од. Няма да ми се случи нищо и ще се върна след няколко дни.

— А какво ще стане, ако те пленят? — Изведнъж я обзе ужас. Нещо й подсказваше, че този път не трябва да отива в Тобрук.

— Никой, освен теб не се нуждае от мен, старо момиче.

— Аз говоря много сериозно. — Очите й вече бяха пълни със сълзи. И не без добро основание.

Той се показа нежен, но твърд и тръгна късно през нощта, когато тя спеше. Отиването дотам щеше да бъде трудно и още по-трудно промъкването зад линиите, но той успя и много старателно описа битката.

Беше прекарал там четири дни, когато в момента, в който се обърна, за да подаде на един ранен манерката си, чу експлозия, която го събори. Почувства мъчителна болка, която плъзна нагоре по гръбнака му и в следващия момент разбра, че лежи по очи и че над него се води разговор. След това всичко почерня, стана много горещо, после много студено, а болката ставаше непоносима, когато го носеха, според него в продължение на дни, и той се намери в една палатка някъде зад линиите.

Някой беше казал, че наблизо има бедуини и той се попита дали не е бил атакуван от някой от тях или отвлечен, или може би се намираше в ръцете на немците… Вече не знаеше нищо…

Струваше му се, че бяха минали години, когато чу някой да споменава името му и помисли, че е чул гласа на Одри, но засега не можеше да бъде сигурен. Не можеше да бъде сигурен в нищо, освен в ужасната болка в гърба, която се предаваше надолу чак до краката му…

— Чарли?… Чарли… скъпи…

Като че ли измина цяла вечност, докато успя да си отвори очите, и когато това стана, видя, че тя го гледа.

Намираше се в британската болница в Кайро. Наблизо стоеше една старша медицинска сестра в бяла униформа, а наоколо се чуваха от всички страни стенания. Той беше един от тези мъже.

— Всичко е наред, скъпи. Сега си вън от опасност…

Бяха изминали дни, преди да се съвземе напълно и тя да може да му обясни това. Беше ударен от шрапнел в момента, в който се беше опитал да подкрепи с няколко глътки ранения.

— Ще мога ли пак да вървя? — попита я той с тъжен глас, както лежеше по очи в болничното легло.

— Да… но не ти е разрешено да сядаш… — Сега той изведнъж разбра откъде идваше болката, но това никак не му изглеждаше смешно, въпреки че другите ранени наоколо може би не бяха на същото мнение. — Поне няма да личи на вечерните партита.

Той се усмихна самонадеяно, но продължаваше да се чувства отвратително от раната и дългия път от фронтовата линия до тук.

— Как се развиват събитията?

— Знаменито. Имахме важна победа. Вчера Ромел беше изтикан назад. — Но междувременно се беше случило нещо, даже още по-важно. — Чарли… — Тя се опита да го извади от мрачното настроение, в което беше изпаднал, а след това от треската и от действието на опиатите. — Вчера японците са бомбардирали Пърл Харбър. — Гласът й прозвуча така, сякаш новината беше ужасно важна и той се опита да се концентрира и едновременно с това да я гледа.

— Къде е това?

— В Хавай. — Той все още не беше наясно какво означаваше всичко това, но тя бързо се зае да му обяснява. — Сега Америка е във война. Рузвелт обяви война на японците. Той нарече това Ден на позора и е прав.

Това беше мястото, където тя беше родена и сега, като си мислеше за него, възприемаше удара много близо до себе си, но Чарли отново се унасяше в сън. Много беше болен, за да може да се ориентира както трябва, и едва след още една цяла седмица беше във форма да говори с нея за това.

— И така, значи вие вече сте с нас.

Тя го погледна намръщено.

— Аз през цялото време съм била с вас.

— Ти може и да си била. Но твоите съотечественици положително не бяха. Помниш ли онази проклета реч, която Линдбърг произнесе през септември, когато настояваше Съединените щати да не се намесват? И Рузвелт безспорно съвсем не бързаше да се намеси във войната, докато не пуснаха бомбичка на задната му врата. Можехме да се възползваме от помощта им още преди години.

— Поне ти сега ще я получиш. Ти или някой друг. — Тя му се усмихна.

След няколко дни, когато щеше да бъде безопасно да се вземе самолет, щяха да се приберат вкъщи. И когато Чарли бъде достатъчно добре, за да лети. Имаше още нещо, което тя трябваше да му каже. Вече бяха се споразумели да посетят Вай и да прекарат Коледата заедно с Моли. Мястото беше идеално за възстановяването на Чарли, но все пак, когато тръгваха, той се оплакваше горчиво. Искаше да остане в Северна Африка до края. Твърдо отстояваше мнението си, докато се качиха на самолета, и тогава той видимо се отпусна. Изведнъж започна да мисли за удоволствията, свързани с отиването вкъщи и срещата с Вай, Джеймз и Моли. Той се обърна усмихнат към Одри и за първи път видя колко беше бледа. Съвсем не изглеждаше добре. Не беше се показвала навън седмици наред, докато беше заета с грижи за него, и тенът й беше изчезнал, но нещо повече от това, той виждаше ясно, че тя не се чувстваше добре и съжали, че не е забелязал това по-рано.

— Откога изглеждаш така?

— Как? — Тя си даде вид, че не разбира, но й беше ясно, че той държи да получи отговор.

Най-после! Беше крила от него дълго време. Беше почти от три месеца бременна.

— Изглеждаш бледа. Добре ли се чувстваш?

Тя се усмихна. Можеше да му каже. Отиваха си вкъщи и не съществуваше опасност да я изпрати сама.

— Чувствам се прекрасно… имайки предвид… — Сега тя се шегуваше, а той изглеждаше объркан.

— Имайки предвид какво?

— Имайки предвид факта, че съм бременна почти от три месеца.

— Ти си какво? — Той я гледаше изумен. — И не си ми казала! Господи, през всичкото това време е трябвало да лежиш. — И двамата помнеха много добре какво се беше случило предната година. Но тя беше ходила на лекар в Кайро и той й беше казал да бъде много спокойна. И тя беше. Много внимаваше, но, разбира се, не беше лежала, нямаше намерение да лежи и сега. — Луда ли си? — Но шокът и гневът в гласа му изчезнаха, отстъпвайки място на радостта, и той я погледна в очите с много нежност. — Колко си потайна, колко си загубена… — Той я целуна. — Обичам те! — Постави нежно ръката си върху корема й и я погледна с поглед, преливащ от щастие. — Вече чувстваш ли го?

— Откъде знаеш, че е момче? — Първото беше момче, но не й беше приятно да си спомня за това.

— На Моли й трябва братче.

Изчакаха приземяването на самолета усмихнати и заловени за ръце. Вечерта тръгнаха с влак към имението на лорд Хоторн, където Вай ги чакаше със сандвичи и горещ шоколад.

След малко Моли беше в центъра на вниманието, Одри седеше в единия край на леглото и галеше косата й, по лицето й бавно се стичаха сълзи. По едно време вдигна глава и се усмихна на Чарли, а той се наведе и целуна и двете.

Хубаво е човек да си бъде у дома… и още по-хубаво сега, когато знаеше за бебето.