Даниел Стийл
Жажда (38)

38.

На следващата сутрин, докато Чарли се обличаше, Одри зареждаше камерите си и пиеше кафе. Закуската им винаги идваше на подноси, а в „Шепърд“ сервираха разкошни кроасани. Тя се оплакваше, че я правят дебела, но докато си пееше същия този стар рефрен, погледна към тоалетната масичка на Чарли, явно изненадана, и той замръзна на мястото си.

— Какво правиш с моя паспорт?

Тя винаги го държеше в едно скрито джобче в калъфката на камерата си, в случай, че някой й го поиска. Навсякъде имаше значително повече свобода като американка, отколкото щеше да има, ако беше британска поданичка. Американският й паспорт беше важно преимущество, тъй като Америка все още не се беше включила във войната. Одри официално беше гражданка на неутрална страна и поради това се отличаваше от Чарли.

Сега тя тръгна към масичката, за да си го вземе, все още объркана, като не можеше да разбере как е попаднал там, докато Чарли правеше отчаяни усилия да намери начин да отклони вниманието й. Той я спря, тъкмо когато тя протягаше ръка, и я помоли за чаша чай, като едновременно с това набързо взе в ръката си паспорта и прекоси стаята, като че ли с намерение да го постави на мястото му, но докато извършваше маневрата, забеляза, че тя го наблюдава и че сега погледът й е много сериозен.

Тя остави чайника и го изгледа продължително.

— Това не е моят паспорт, нали, Чарли? — Беше се ориентирала незабавно и той прокле деня, когато я остави в Кайро при себе си. За съжаление беше по-умна, отколкото трябваше. Сега нямаше как да й избяга. Без да сваля погледа си от нея, той поклати глава.

— Не. Одри, не е.

— На кого е този паспорт?

Двамата се гледаха от известно разстояние и за първи път тя започна да се досеща за някои неща. Изведнъж й стана ясно, че той през цялото време е работил за разузнаването. Сега нямаше намерение да отрича това пред нея. Беше готов да й повери живота си и се надяваше, че не греши. Една нехайна дума от нейна страна можеше да причини смъртта му.

— Това е моят паспорт.

Тя кимна. Разбираше отлично.

— Досега нямах представа. — Говореше му почти шепнешком. — С друго име ли е? — Чудеше се докъде ще стигнат и до каква степен беше замесен.

Но той поклати глава.

— Майка ми беше американка и не беше чак толкова трудно да ме снабдят с този паспорт.

Единствената фалшификация бяха няколкото отметки за влизане и излизане от имиграционните офиси по света. Изглеждаше, че като американец беше пътувал доста много, макар и не изключително много. Напълно достатъчно за журналист, а и беше овладял едно напълно задоволително американско произношение, което я изненада силно, когато й го демонстрира. Беше го усвоил с лекота през годините от майка си и от съвместния живот с Одри. Винаги имитираше много добре приятелите си американци и сегашната му демонстрация беше горе-долу такова нещо.

Сега тя го изгледа с много тревожен поглед.

— Това е нещо сериозно, нали? — Той кимна. И двамата знаеха, че е сериозно. — Мога ли да дойда?

Той поклати глава.

— Не можеш.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

И тогава той направи първата си голяма грешка.

— В Триполи. — Имаше намерение да й каже само толкова, но това беше напълно достатъчно. Тя веднага се досети защо.

— Боже мой, ти трябва да разбереш… нали? — Той трябваше да разбере кой беше немският генерал. Щеше да се представя за американски журналист… а след това щеше да се върне и да докладва на Уовъл. — Чарли, трябва да ми разрешиш да дойда! — Тя изглеждаше силно възбудена. — Трябват ти снимки.

Изразът на лицето му беше непоколебим.

— Ще ги направя сам. Одри, няма да ходиш никъде.

— Ако не ме вземеш със себе си, ще те проследя.

— Ти си луда!

— Кой ще заподозре? Ще изглежда по-нормално, ако имаш със себе си фотограф! И момиче! Никой няма да се усъмни в нищо. Хайде, Чарли… бъди добро момче!

— Какво е това, по дяволите? Състезание за таланти, организирано от списание „Лайф“? Проклета глупачке, ти рискуваш живота си, ако дойдеш с мен. Аз отивам в Порт Саид и ще взема малка рибарска лодка за Триполи. Могат да ни обстрелват, да ни потопят. Италианците могат да решат, че представлявам опасност и да ме ликвидират веднага. Или по-вероятно немците.

Докато го слушаше, очите й се пълнеха със сълзи и сега тя го приближи и се вкопчи в него с две ръце.

— Не ме оставай тук. Целият ми живот е с теб, Чарли, винаги е бил… това е моята съдба… не можеш да ме изоставиш сега…

Той стоеше неподвижен, загледан в нея, като се мъчеше да втвърди сърцето си и като искаше да не я слуша, но тя беше толкова убедителна, когато молеше за нещо.

— Не съм съгласен да те излагам на опасност.

Държанието му изглеждаше грубо, но само защото я обичаше много, обаче сега тя се обърна към него с гневен глас.

— Това е мое решение, а не твое. И аз направих този избор, когато реших да дойда тук. Не знаех, че ще бъде така. — Тези месеци бяха за тях пикник, но този пикник неочаквано беше приключил. — Миналият юли взех решение да те следвам навсякъде, все едно къде, и нямам намерение да отстъпвам, Чарли Паркър-Скот. А ти, ако не ме вземеш със себе си сега пропускаш безценния шанс да изпълниш както трябва задачата си. Ще ти повярват много повече, ако имаш със себе си едно глупаво момиче с гердан от камери, окачени на врата й.

Тя каза истината, но той би взел всеки друг, само не и нея.

— Няма да поема такъв риск!

Сега той крещеше, но крещеше и тя.

— А аз ще го поема! Ясно? И ако не ме вземеш, по дяволите, ще те пресрещна там. Ще взема някакъв проклет джип и ще стигна дотам сама.

И той изведнъж разбра, че тя ще го направи. Прекоси разстоянието помежду им, грабна я за ръката и я разтресе така силно, че зъбите й затракаха.

— Бъди разумна, да те вземат дяволите. Искам да останеш тук.

Тя упорито поклати глава, а той се отпусна тежко в едно кресло и се загледа втренчено в нея.

— Предавам се. Но ти рискуваш и моя живот, и своя, така че ще е много добре, ако внимаваш за всяка своя крачка при всеки сантиметър от пътя.

— Така ще бъде… кълна се… — Тя го погледна с признателност, а той й се усмихна уморено.

— Знаеш ли, ти печелиш невъзможна битка.

— Опитвам се, сър. — Тя му се усмихна. — Опитвам се.